Шекспир [сонети]

76

Защо стихът ми е така лишен

от рими и похвати непривични?

Не трябва ли у него някой ден

и аз да вложа новости ритмични?

Аз все преписвам стари стихове,

повтарям се отново и отново.

И сякаш може да ме назове

по име от стиха ми всяко слово.

Защото те обичам, за това,

защото много те обичам, мили,

повтарям вече казани слова

и пръскам пропилените си сили.

И слънцето над мен е все такова,

и мойта обич не е никак нова.

77

Стъклото старостта ще ни покаже,

часовникът — отлитащия час.

Но някой ред от нас ще ни разкаже

неща, мечтани от самите нас.

По бръчките в това стъкло правдиво

пресмятаме изминатия път.

А в стария часовник търпеливо

минутите към вечността текат.

Вложете в някой лист това, което

едва ли паметта ще съхрани.

Със този плод, откъснат от сърцето,

ви чака среща някога — след дни.

Как тоя лист, попаднал ни наслуки,

за нас е често пълен със поуки!

78

Аз често те наричах вдъхновител

и с нежните си песни те открих

на не един изкусен съчинител,

за да блестиш и в неговия стих.

Очите ти, които обучиха

безкрилния високо да лети,

крилатия безкрайно възвисиха —

и немия да пее учиш ти.

Гордей се днес със мойто приношение,

със звънкия ми стих, от теб роден.

Ти в чуждите творби си украшение,

но ти отдавна стана всичко в мен.

Ти муза си и ти на мойта грубост

придаваш твойта вещина и хубост.

79

Ти беше само мое упование

и моят стих бе с твойта красота.

Но няма той сега очарование

и замълчаха моите уста.

О, аз признавам своето безсилие,

но вярвай ми, че онзи твой поет

ти връща само твойто изобилие,

преписано от тебе ред поред.

Той хвали добродетелите — слово

от твойто поведение и вещ

възпява красотата, но отново

ти дава в дар една отнета вещ.

Не му благодари за туй, че той

богатствата ти граби, друже мой.

80

О, как съм плах, когато знам, че друг,

по-светъл дух, по-вещ и по-дарен

превръща твойто име в мощен звук,

оставяйки без глас самия мен.

Но както в океана дири път,

сред корабите, бродещи безспир,

и някой малък, нескопосан съд —

аз дръзнах да се мерна в твойта шир.

И само ти спасяваш този мой

продънен чълн от морските вълни.

А — цял платна и мачти — пее той

над твоите безмълвни дълбини.

От всичко придобих една поука:

ти, моя страст, си моя несполука.

81

Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,

мен пръв ли чака зиналата бездна,

но твоят спомен няма да умре,

дори когато аз съвсем изчезна.

Това перо ще те обезсмърти,

и няма във земята да изтлееш.

Ще гния в обща яма аз, но ти

в човешките зеници ще живееш.

Твой паметник е нежният ми стих.

И бъдещи очи ще го открият.

Ще преповтарят твоя разказ тих,

когато всички живи днес изгният…

Отново ще живееш на земята,

където е дъхът: върху устата.

82

Не си обвързан с музата ми ти.

И имаш право да цениш в това,

което някой друг ти посвети,

тържествено звучащите слова.

И външно, и духовно млад, и свеж

стоиш над мойта немощна хвалба.

И затова ти търсиш, без да щеш,

по-свежи багри, по-добра творба.

Но, друже мой, след дълги часове,

прекарани във риторичен жар,

ти пак ще търсиш в мойте стихове

правдиво говорящия другар.

О, нека слага бледият такъв

пресилен грим — ти имаш ярка кръв!

83

Не мислех аз, че се нуждаеш ти

от тези груби багри и от грим.

А мислех: тия радостни черти

нима с това перо ще изразим?

Не е мълчала моята уста,

защото предпочете да мълчи,

а за да блесне твойта красота сама,

със свои собствени лъчи.

Мълчанието считаш дързък грях,

а то е мойте неми стихове.

Да, аз не пях, но и не те опях

като ония бедни гласове.

Но тия две очи, които греят,

и двама души трудно ще възпеят.

84

Кой може нещо повече да каже

от туй, че ти си само ти, и кой

е тъй богат, че може да покаже

на теб подобен бисер, друже мой?

О, беден стих е, който не прибави

към темата си своя собствен звук.

Но само този стих ще се прослави,

във който ти си ти, и никой друг.

Той нека само вярно те копира

и да даде един правдив портрет,

достатъчно! Светът ще адмирира

изкуството му векове наред.

Похвалите и всички празнодумства

за твойта чест и хубост са кощунства.

85

Безмълвната ми муза няма глас.

А ето други, не така свенливи,

те съчиняват химни час по час,

хвалебствуват с пера велеречиви.

Аз нямам думи, аз съм много тих.

И като някой псалт малограмотен

повтарям все „амин“, след всеки стих,

блестящо и грижливо изработен.

Аз казвам само: „вярно“, „да“, „така“.

Езикът друго няма да измисли!

Не мога нищо да те нарека,

но колко нежност крият мойте мисли.

Намирай в други вещия творец,

но в мен цени безмълвния певец.

86

Стихът му ли — плющене на платна,

след теб политнал в тази пролет бурна,

погреба мойте мисли до една

в утробата им като в черна урна?

Перото му, което някой дух

е обучавал вещ в стихосложение,

не то ли ме оставя сляп и глух

чрез не едно велико постижение?

Не! Нито тази майсторска ръка,

ни нейният съветник безтелесен

не могат ме зашемети така,

че да изгубя всеки дар словесен.

Но ти си вечно в неговия стих,

и моят дом без теб е пуст и тих.

87

Прости, ти струваш скъпо. Аз умея

да те ценя, но не да плащам в срок.

Да те задържам повече не смея,

вземи обратно своя скъп залог.

За мен ти беше някакво дарение.

Не ти платих с един достоен акт.

И значи можем по споразумение

да заличиме нашия контракт.

Ти своя дар не знаеше самата,

не знаеше и нищичко за мен.

Аз не по право задържах цената

на твоя дар до този днешен ден.

Бях цар на сън. В среднощното ми бдение

ти беше бегло, плахо привидение.

88

Когато ме намразиш, друже мой,

и ме отпратиш с присмех и презрение,

със мен самия аз ще вляза в бой,

но пак ще ти намеря извинение.

Познавам се добре и някой ден

аз ще разкажа за една такава

порочна страст и скрити язви в мен,

че губейки ме, ще добиеш слава.

И няма в нищо да те обвиня.

За тебе жертвам всичко най-достойно,

но себе си така като петня,

печелиш ти. С това печеля двойно.

Обичам те. Поемам всичко зло,

за да вървиш с изправено чело.

89

С какъв порок във мен, с какво и как

заслужих тоя хлад и невнимание?

Кажи, че куцам, ще превия крак,

но само ти да имаш оправдание.

От мен ли по-добре ще ме петниш?

В това едва ли си така способен.

О, аз съм туй, което ти решиш,

и ако искаш — някак си особен.

Ще ходиш вече на разходка сам.

А аз за тебе млъквам и едва ли

пред някого и с нещо ще издам,

че двамата със тебе сме дружали.

Ще се намразя сам. Не ми е драг

човека, който срещаш като враг.

90

Към мене щом ще стинеш, то сега,

когато с всички съм в раздор, изстивай.

Бъди за мен и ужас, и тъга,

последната ми загуба не бивай!

Скръбта когато превъзмогна, ти

недей да ме раниш последен скрито.

За да не свърша доубит почти

след бурна нощ и утро дъждовито.

Но щом ме видиш, че стоя едва,

от мерзости притиснат до стената —

върви си днес, да срещна днес това

безмилостно коварство на съдбата:

бедата, злото, ужасът нелеп,

да се лиша завинаги от теб.

91

Един се хвали с ловкост и успехи,

със сила друг, а трети със предци.

Един с богатства, почести и дрехи,

а друг със хрътки, ястреби, жребци.

И всеки има по едно пристрастие,

и всеки нещо повече цени.

Но другаде се крие мойто щастие,

не в кучета, богатства и жени.

От всеки род и всякакви успехи

по-скъпа ми е твоята любов,

по-ценна е от скъпоценни дрехи,

по-весела от пиршества и лов.

Аз имам теб. Без теб ще бъда пак

каквото бях: последният бедняк.

92

Но ти, от мен не ще убегнеш ти.

За цял живот оставаш в моя плен.

За цял живот… додето отлети

дъха ми с твойта нежна страст към мен.

Да се боя от хиляди беди,

когато значи смърт една от тях?

Не съм зависим, както бях преди,

от твойто зло не ме е вече страх.

Измяната ти — този остър нож —

ще ме прониже смъртно, но така

и моят жребий няма да е лош:

бях твой, ще мра от твоята ръка.

Ще мра щастлив! Но как да знам кога?

Ти може би ме лъжеш и сега?

93

Добре, приемам, верен си ми, ето,

че за любов ще взема някой ден

привидността, та ако не сърцето,

то погледа ти да остане с мен.

В очите ти не ме следи враждата,

но аз не знам обичаш ли ме ти.

Аз знам лица, белязани с лъжата,

бездушни и с безизразни черти…

Но не и ти! По воля на небето,

когато лъжат твоите уста,

дори тогава, с ласка на лицето

ти дишаш непорочна чистота.

Като Адам аз вкусвам цял живот

от този твой горчив, измамващ плод.

94

Но който има власт да нарани,

а не използва тази страшна власт,

и който буди страсти, а стои

като гранит, студен, над всяка страст,

тогова чака вечна благодат

и своя плод му дава в дар земята.

Творец и господар на своя свят,

той властва, без да иска, над сърцата.

Тъй цветето полето весели,

макар че не за туй се разцъфтява.

Но щом порокът в него се всели

и буренът по дъх го превишава.

И плевелът на дъх е по-богат

от всеки гнил, от всеки мъртъв цвят.

95

Позора си умело скриваш ти.

Но както червей в розовия стрък

незрим дълбае гибелни черти,

така и теб разяжда скрит недъг.

Езикът, който често те петни,

отдавна подозирайки това,

и в хулите си даже те цени.

Ти в чест превръщаш долната мълва.

Какъв дворец порокът е избрал

и как е съумял да се смекчи!

Под красотата като под воал

недъгът става скрит и не личи.

Пази се, друже, от такъв разкош.

Ръжда е той за острия ти нож.

96

Един осъжда буйния ти нрав,

на друг се нрави твоя нежен смях.

Тъй вечно ти за някого си прав

и добродетел правиш всеки грях.

Парче стъкло на царската ръка

веднага се превръща в скъп елмаз.

И твоите недостатъци така

са често ценни качества за нас.

Ако вълкът се предреши в овца,

безброй овце без труд ще похити.

Но колко много глупави сърца,

без чужда помощ похищаваш ти.

Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,

че твойта чест е моя, друже мой.

97

Раздялата ни беше дълга зима.

Каква тъга без теб прекарах аз,

каква тъма владя непроходима

и декемврийска пустота, и мраз!

А всъщност вън цареше късно лято,

и тежка с плод настъпи есента

като вдовица бременна, която

се готви да роди във самота.

И сякаш тая есен в дървесата

наистина осиротя плодът.

Ти само даваш лято на земята,

без теб дори и птиците мълчат,

или на зима в клоните запяват

така, че и листата пожълтяват.

98

Април дойде без теб и своя полет

той в мъртвите неща дори всели.

И тежкият Сатурн през тази пролет

се смя в небето и се весели.

Но с багрите, със шепота дървесен

и с птичия възторг не разцъфтя

и не възкръсна лятната ми песен:

не късах аз наболите цветя.

От рози аленеещи лехите

и кринът, който снежен в тях расте,

не замениха устните, страните,

чието бледо копие са те.

В мен беше зима, а това брожение

бе сякаш твое живо отражение.

99

Упрекнах теменужката: дали

от теб не взима своето дихание.

Тя има твойта красота, нали?

И тая прелест, същото ухание?

Във оня крин ръцете ти видях

и миглите ти в ригана, а този

уханен цвят е бял със твоя страх.

но твоя плам е в алените рози.

И тая роза с бял и ален цвят

е с твоя дъх естествено, но злата

заплаща скъпо твоя аромат:

виж червея-мъстител, скрит в листата.

Какви цветя растат на този свят

и все са с твоя мирис или цвят.

100

Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?

Дали забрави кой те вдъхновява

или нищожни песнички твориш

и унижаваш светлата си слава?

Пей, музо моя, но за този дух,

от който чакаш своето признание

и който е изострил твоя слух

и в песните ти вложил съдържание.

Виж само туй лице, черти, очи

и зърнеш ли следа от разрушение,

ти времето в грабеж изобличи

и заклейми това му покушение.

Преди смъртта да го отнеме, ти

лицето му във стих обезсмърти.