Шекспир [сонети]

126
Ти, момко мой, ти властваш все така

над времето със златен сърп-стрелка

и раснеш с мойте загуби на сили;

стареем ние, ти разцъфваш, мили.

Природата изтребва тоя свят,

но връща вечно твоя ход назад.

Чрез теб доказва своето умение

да ражда и руши за развлечение.

Към нея доверчив недей бъди.

Ласкае тя, но вечно не щади.

Ще дойде ден и ти ще се явиш

да искаш сметка и да заплатиш. .

127
Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил всяка красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата — стъмен —

затуй поглежда със тъга такава

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

128
Ти свириш. Моя музика си ти.

Под пръстите, акорди нежни взели,

дървото с топъл, с плътен тон трепти

и очароват сложните му трели.

На струните отдава твойта длан,

а не на мене ласките желани.

Ревнувам аз клавишите, без свян

целуващи изящните ти длани.

Клавиш да бъда често съм желал.

Под пръстите ти, дълги и изкусни,

и този къс дърво не би звучал

така щастливо, както тези устни.

Блажен клавиш! Отдай сега без свян

на мен устата, нему свойта длан.

129
Развратен дух в пустиня от безсрамие —

това е поход в действие, това

е мрачно, грубо, яростно желание,

жестоко, алчно, сдържано едва.

Задоволено, то влече презрение;

стремящо се, то все ламти — безспир,

постигащо, намразва с упоение,

измамено, измамващо, без мир.

Безумно и в копнеж, и в обладание

то има, властва, спори за права.

Очаква рай, намира пак страдание,

мечта преди и сън подир това.

Но кой е съумял да не изстрада

това небе, което води в ада.

130
Очите й не са звезди, не може

устата й с корал да се сравнят.

Тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози — пищни и богати —

не алени са нейните страни,

ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

Страните й не са като жасмини,

не бих сравнил челото й с цветя.

Не знам как шестват нежните богини,

но знам, че стъпва по земята тя

и буди по-сърдечни възхищения

от много други, лъгани в сравнения.

131
Ти притежаваш тиранична власт.

Красива си и затова надменна.

И знаеш, че за сляпата ми страст

ти грееш като перла драгоценна.

Лицето ти — твърди една мълва —

не можело да причини страдание.

Но аз не споря с нея, знам това

от спора с мойто собствено стенание.

И с цел да убедя това сърце

и да отхвърля тези празни басни,

твърдя до сълзи: смуглото лице,

чело, ръце и скули са прекрасни.

Не е бедата в смуглото чело.

Беда е, че сърцето ти е зло.

132
Очите ти обичам. Гледат те

отвергнатия с обич и утеха.

Тъгуват те и болка се чете

във мрака им — жалейна, черна дреха.

И не подхожда първата бразда

на изгрева така на небесата,

и тази ранна, вечерна звезда

едва ли по отива на луната

от този взор на милото лице,

така лъчист, тъй нежен и прощален…

Да бе и твойто ледено сърце

във този траур нежен и печален,

аз бих се клел, че в мрака грее зрак,

че красотата е бездънен мрак.

133
Бъди проклета ти, душа, задето

другаря ми рани, измъчи мен.

Не стига, дето аз изстрадах, ето,

и той е роб на страшния ти плен.

Жестокият ти поглед ме потресе,

Донесе ми три загуби поне.

Три тежки, черни рани ми нанесе —

от теб, от мен, от него ме отне.

Пусни го ти от твоя плен злокобен

и ако искаш, ще го пазя сам.

Ще бъда страж, бидейки сам поробен,

и във залог сърцето си ще дам.

Но ти не чуваш! Мра във твоя плен

и всичко мое мре и чезне с мен.

134
Признавам, твой е. Но от този час

и аз съм твой — заложен като дреха.

Така ти него — мойто второ аз,

ще пуснеш ли за мен да е утеха?

И ти, и той не искате това.

Не го отстъпваш от суетна слава.

Той в робството ми сам се окова

и мой гарант — в залог у теб остава.

Ти! Ти постъпваш като зъл лихвар.

Изстискваш всяка радост от сърцата.

Преследваш вместо мен един другар —

но пак не ми възвръщаш свободата.

Той себе си заложи вместо мен,

но пак съм аз завинаги във плен.

135
Желание — това е мойто име!

Ти много си желала, пожелай

и мен — едно желание, вземи ме,

в желанията място ми отдай!

О, ти, чиято воля е безбрежна,

нима не ще да ми дадеш приют?

Към чуждите желания си нежна,

а само аз от теб не бивам чут.

Но както в тия пълни океани

приют намира онзи скитник дъжд,

сред другите неща, така желани,

ти приюти и мен, поне веднъж.

Не ме заставяй твърде да те моля,

а дай простор на страшната си воля.

136
Душата ти таи едно признание.

Кажи й кой съм аз — тя няма слух.

Аз имам странно прозвище: „желание“,

приют ми е желаещият дух.

И ти, така с желания богата,

вземи и мен със другите ведно.

За щедрите богатства на сърцата

не значи нищо този знак „едно“.

И нищо във безбройната редица,

за теб един, единствен, аз почти

приемам да остана единица,

но стига ти, да ме обикнеш ти.

Влюби се първо в моето название,

а после в мене. Аз съм цял Желание.

137
Ти сляпа си, любов, слепиш и нас.

Не виждам туй, което виждам ясно.

Не знам, не различавам вече аз

кое е грозно и кое прекрасно.

Окото може да се заблуди.

То — кораб следва другите в морето.

Но ти закотвяш в гибелни води

с неистини и със лъжи сърцето.

Защо аз сметнах за отделен двор

това, което е всеобща нива?

Но как отрича всичко моят взор

и във лъжите истини открива.

Любов, ти в мрак превърна светлината

и като чума ме обзе лъжата.

138
Когато се кълнеш с престорен глас,

че ти си само вярност, лъжеш пак.

Но въпреки това ти вярвам аз,

за да ме взимаш за незрял хлапак.

Лаская се, че ти изглеждам млад

и пак ти вярвам аз, макар да знам,

че мойта младост е обрулен цвят,

и лъжеш ти, и аз се лъжа сам.

Не ще признаеш своите лъжи,

а аз пък мойто мнимо лековерие.

О, любовта е цяло лицемерие

и възрастта безкрайно й тежи.

Лъжите в теб са с цел, във мен — неволни,

но двамата еднакво сме доволни.

139
Да оправдавам твоите лъжи

не искам аз и ти не ме заставяй,

Със сила по-добре си послужи,

но с хитрости, о, не, не ме ранявай.

Обичаш друг! Добре, пред мен поне

не хвърляй бегли погледи към оня.

От хитрости не се нуждаеш, не!

Сърцето ми не е обвито в броня.

Ти знаеш най-добре от всички тук,

че погледите могат да убият.

И затова поглеждаш ти към друг,

за да не падна мъртъв аз самият.

Но ти към мен добра недей бъди!

Убий ме с поглед, о, не ме щади!

140
Бъди тъй умна, колкото си зла.

Смълчаният ми стон не сепвай болно.

А иначе и болки, и тегла

ще заговорят с глас, почти неволно.

Не ме обичаш, излъжи ме, аз

се радвам и на твойто лицемерие.

Аз като болен в смъртния си час

посрещам всички лекари с доверие.

Не ме мъчи! Изгубил всяка свест,

не знам какво ще наговоря тука.

А тоя свят, лишен от ум и чест,

посреща с радост всяка злобна клюка.

От хулите ще те спаси измама:

лъжи, но външно се показвай пряма.

141
Не, моят поглед не е влюбен в теб.

Той твоите пороци вижда ясно.

Сърцето, чийто порив е нелеп,

да люби твоите грешки е съгласно.

Гласът ти не лъскае моя слух

и ласките ръката ми не чувства.

С петте си сетива оставам глух

за празника на всички чувства.

Но и петте ми бедни сетива

напразно се опитват от отдавна

да убедят сърцето ми в това:

че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:

ти мой си грях и ти си моят ад.

142
Да, моята любов е моят грях.

Не ми прощаваш ти за мойте грешки.

А твоите? Сравни греха ми с тях

и виж сама чии ли са по-тежки.

Но разбери, не твоите уста

ще ме винят, отдавна осквернени,

изцапани с лъжи, без красота,

и със следи от клетви и измени.

По-грешна ли е моята любов?

По-свято ли е твоето терзание?

Не ме съди със този гняв суров,

смили се, ако чакаш състрадание;

но ако нямаш капка жал в душата,

не чакай милост и за теб самата.

143
Жената често, за да улови

на двора някой перест хубавец,

оставя даже своя син, уви

и… хуква подир дръзкия беглец.

Детето плаче, тя със зло лице

кокошия преследва господин,

кълне и хваща въздуха с ръце,

забравила съвсем за своя син.

Петлите често гониш ти така,

а аз — твой син, рева със пълен глас.

Хвани мечтата, погали с ръка

детето си, утеха чакам аз.

Несвъртнице! За беглите мечти

забравяш често любовта си ти.

144
За радост и за скръб две страсти в мене,

два образа ме следват всеки миг.

Бял ангел — момък с къдри позлатени

и сатана — жена със мургав лик.

И с цел да ме низвергне вдън земята,

а него да превърне в сатана,

въвежда във съблазън добротата

със хубостта си смуглата жена.

Но той дали е вече в неин плен?

Допускам, но не знам до тоя час.

Дружат един със друг — странят от мен,

и: „в ада й е той“, боя се аз.

Но туй със положителност ще знам,

когато го низвергне тя от там.

145
Аз мразя — каза тя със плам

и без да ще, призна пред мен

омразата си: но едвам

долови колко съм смутен

и тя замлъкна веднага.

От устните и ласки аз

бях слушал само досега,

но не и тоя гневен глас.

Аз мразя — тя повтори пак,

но вече първите зори

смениха в нея оня мрак

и той във дън земя се скри.

И тя додаде: „Мразя аз“,

но каза бързо: „О, не вас“.

146
Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,

ти изнемогваш, мреш от глад духовен,

пилееш се във външните неща.

Ти, гостенката, пръскаш щедри средства

за този свой наемен дом, без смут

натрупваш ти за червея наследства,

от теб добити с непосилен труд.

Расти душа! Граби от днес нататък

от тялото усещания ти.

Изчерпвай всяка радост без остатък,

живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.

Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

147
Един болнав недъг е любовта.

Със остра жажда ден и нощ томи ме.

Недъгава, обича болестта

и в нея туй, което най боли ме.

Тя своя лекар — разума гневи:

въобще не се поддава на лечение!

Но вече тоя лекар заяви,

че е изгубил всякакво търпение.

И ето ме неизлечим болник.

Какво е мир душата ми не знае.

А мисълта отскача всеки миг,

пилее се без разум и блуждае.

Безумен взех нощта за светъл зрак,

а ти си ад: непроницаем мрак.

148
О, как слепи очите ми страстта:

не са съгласни с повечето зрения.

Без ум ли ме остави любовта,

та те отричат зримите явления?

Щом те са прави, то защо светът

със моите очи не е съгласен.

Ако ли не, защо не заявят,

че моят взор е беден и неясен.

И кой е прав? Очите или аз?

От погледа ми сълзи всичко крият.

И слънцето слепее тъй за час,

додето бури свода не измият:

Слепиш, любов, очите ми с потоци,

но пак не скриващ своите пороци.

149
Кой? Аз от теб останах непленен?

Но аз нали по собствено желание

воювам с теб срещу самия мен

и мра със рядко себеотрицание.

Не срещам ли врага ти като враг?

Обичам ли когото ненавиждаш?

Осъждам се жестоко, знаеш как,

когато ти напразно ме обиждаш.

Нали и всяка добродетел в мен

за мен е ценно качество със оглед

на туй, търпи ли страшния ти плен…

Завися цял от властния ти поглед.

О, аз разбирам твоето презрение.

Ти мразиш в мен лишения от зрение.

150
Каква е тази твоя страшна власт?

Как тя над мен безсилния владее?

Лишен от воля, лъжа с рядка страст

очите си, че слънцето не грее.

Така обайва тази сила зла,

че аз със чиста съвест и съзнание

прощавам в тебе злите ти дела

и всеки грях наричам обаяние.

Това, което мразят в тебе тук,

ме покорява и плени безславно.

Обичам в теб, което мрази друг,

не ме третирай с другите наравно.

За любовта ти съм достоен двойно.

Обичам в тебе всичко недостойно.