Шекспир [сонети]

1

Желаем цвят от свежите цветя,

за да живее вечно красотата.

И нека вехне розата, но тя

оставя свой наследник на земята.

А ти, пленен от свойта красота,

отдавайки й всеки жизнен сок,

богатството превръщаш в нищета,

свой собствен враг, безмилостно жесток?

Ти, с който тоя свят е украсен,

в нетрайното на пролетта съперник,

погребал в пъпка бъдещия ден,

еднакво си прахосник и скъперник.

От жажда за живот на смърт предаваш

това, което само предвещаваш.

2

С бразди когато милото чело

четирестата зима издълбае,

предишното разкошно облекло

кой в жалките ти дрипи ще узнае?

И на въпроса: „Онзи младенец

къде е скрил украсата младежка?“

какво ще кажеш? В този сляп гледец?

Но туй ще бъде само зла насмешка.

Тъй по-достойно би отвърнал ти:

„В децата ми, във тях за моя радост

живеят мойте пролетни черти.

На тях оставих първата си младост.“

И нека ти света напуснеш пръв,

но в друг след теб ще блика твоя кръв.

3

О, виж в стъклото, младостта си виж!

На друг не отдадеш ли тази младост,

дълбоко тоя свят ще огорчиш

и ще лишиш една жена от радост.

Чие девиче тяло няма с плам

във своите прегръдки да те вземе,

или си влюбен в себе си дотам,

че даже любовта за теб е бреме?

В синовните очи като в стъкла

се отразява бащината пролет.

И ти в такива две огледала

ще съзерцаваш първия си полет.

В живота ти минаваш като слеп

и твоят образ мре и чезне с теб.

4

Разсипнико, прахосваш своя чар

и хубост с порив тих и благороден.

Природата не ти ги дава в дар —

заема ги — свободна на свободен.

Скъпернико, ти този дар дължиш

на друг човек, на някой внук далечен.

Ти незаконно чужд живот своиш,

но от това не ставаш дълговечен.

Със теб самия сделки сключваш ти

и с туй вървиш към пълно разорение.

Но пред смъртта за тежките щети

какво ще бъде твойто обяснение?

И този лик на бъдещия ден

ще свърши с теб, във друг невъплотен.

5

Мигът създава с майсторска ръка

един вълшебен празник за очите.

Но миг по-късно нещо пак така

това вълшебство разрушават дните.

Минутите в неудържим поток

във зимни дни влекат летата глухо,

където мръзне пролетния сок

и мъртвата земя е в бяло рухо.

И само тоя розов аромат —

прозрачен пленник, хванат зад стъклата —

ни спомня дълго розовия цвят:

че е цъфтяло лято на земята.

Цветът умря под есенния лъх.

Живее още нежния му дъх.

6

Дано студът не покоси листата

на твоя цвят, преди да е цъфтял.

Преди да сложиш част от аромата

на розите във някой скъп кристал.

О, лихва не е туй, което с радост

длъжникът към дълга си заплати.

И не е лихва, ако твойта младост

платиш със десет младости и ти.

Ти десет пъти тук ще съществуваш

и десет пъти ще умреш щастлив.

И с право над смъртта ще тържествуваш,

защото в някой внук ще бъдеш жив.

Ти твърде си дарен със красота,

за да умреш със другите в смъртта.

7

Денят показва своя румен лик

с лъчистите черти на божество.

И всички срещат гордия светлик

с нескривано, сърдечно тържество.

Когато той във своя зрял разцвет

възкачи онзи син небесен рът,

очите ни с какъв дълбок привет

го следват дълго в златния му път.

Но щом без мощ, с угаснали лъчи

закрета той с превити рамена,

то същите възторжени очи

се впиват вече нейде настрана.

И ти така, в сина си съхранен,

срещни във него утрешния ден.

8

Ти музика си. Но защо тогава

посрещаш с болка всеки пеещ звук?

Защо обичаш мъката с такава

любов и радост като никой друг?

И от какво е тази скръб? Не е ли

от туй, че ти долавяш всеки път

как стройно съгласуваните трели

със укор към самотността звучат?

Виж струните как в хор една след друга

запяват дружно в съгласуван тон.

И сякаш пеят син, баща, съпруга,

щастливо съчетани в унисон.

И те ти казват в общ, единствен звук,

че с теб не пее тука никой друг.

9

Вдовишките сълзи ти вдъхват страх.

Не се отдаде никому всецяло,

но ако утре се превърнеш в прах,

светът ще тръгне в черно наметало.

Вдовицата любимите черти

открива с радост в свойто поколение.

На вечна скръб осъждаш всички ти,

лишавайки света от утешение.

Разсипникът прахосва цял имот,

но разпилян — той пак е на земята.

А младостта не трае цял живот;

прахосана — умира красотата.

Но който сам на себе си е враг,

той друг не люби, няма мил и драг.

11

Ти вехнеш бързо, бързо и растеш.

В децата си растеш — ти в тях живееш.

И тоя изблик в бодрия младеж

ще считаш свой, когато остарееш.

Закон, изпълнен с мъдра красота.

Без него старост, немощ, мрак, руини

ще населят с безумие света,

и той ще свърши в шестдесет години.

Тоз, който е от красота лишен —

безлик и груб — да гине безвъзвратно.

Но с красота така си ти дарен,

че можеш да я върнеш многократно.

Като печат предай и по-нататък

в потомството си своя отпечатък.

12

Когато гледам как летят стрелките

и в мрак отнасят тоя златен ден,

когато вехне всеки цвят в лехите

и кичурът коси е посребрен,

когато рони сетен лист дървото —

подслон преди за руините стада —

и в ритлите един мъртвец — сеното,

ни кима с остра, щръкнала брада —

тъгувам, че на твоя чар и лято

им предстои да прецъфтят и те

като на всеки нежен цвят, когато

друг цвят в пръстта се готви да расте.

Щом дните преобръщат всичко в прах,

потомство остави да спори с тях.

13

Добре, бъди това, което си.

Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.

Но щом смъртта и тебе покоси,

дано за теб ни спомня някой друг.

Ти имаш в заем тая красота,

но с тебе тя не се ли прекрати,

ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,

под друг прекрасен лик отново ти.

Кой би осъдил своя дом на мрак

и на студени зимни нощи, щом

би могъл да възобнови чрез брак

осъдения на разруха дом?

Синът ти нека каже някой ден:

„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.

14

He, po звездите не гадая аз.

Не бих могъл да кажа нито дума

какво ни носи следващия час,

война ли, глад ли, суша или чума.

Минутите не зная в своя ход

как с мълнии ще сменят ветровете.

И не чета по вечерния свод

каква съдба се пада на царете.

Но аз по тия две очи чета,

по тия две звезди, че ще оставиш

без истина и красота света,

ако зърно за посева забравиш.

И истината ще лежи в земята

за вечни времена до красотата.

15

Като помисля, че едничък миг

дели смъртта от радостното детство,

че тук като на сцена лик след лик

се нижат, гаснат в звездното вълшебство,

че все под туй небе като листа

поникваме, живееме и мреме,

и жизнен сок ни дава младостта,

но губим красотата си след време,

о, как ценя тогава този твой

разцъфнал цвят и младостта ти жива.

Но времето започва с теб двубой

и гони твоя ден в нощта мъглива.

Но в този бой в стеблото ти нов ден

от моя стих ще имаш присаден.

16

В бой с времето, защо не се опиташ

да изградиш за своя зрял разцвет

по-сигурна стена, а все разчиташ

на този мой безпомощен сонет?

Достигнал си върха на всяка радост.

Едно ли чисто любещо сърце

би пресъздало с цялата му младост

по-вярно от длето това лице?

Така животът сам възстановява

това, което времето с резец

и аз в сонета няма да поправя

със моя ученически писец.

Но, друже мой, спаси се сам от тление,

и то във свое собствено творение.

17

За доблестта ти как ли занапред

ще съди, който тоя том отвори.

Но вижда бог: от скромния ми ред

дори и гробът повече говори.

Ако опиша погледа ти мил

и ако сложа образа ти в песен,

потомъкът ще каже: прекалил

и в земен лик е вложил лъч небесен.

Не ще повярва на стиха ми той

и укорил ме в преувеличения,

ще отсече, че този образ твой

е плод на поетични увлечения.

Но твоя син тогава да е жив,

от мен ще бъде по-красноречив.

18

Не зная с летен ден да те сравня ли?

По-свеж и по-красив си ти. На май

цветята късат бури развилняли

и лятото ни има своя край.

Небесното око ни ту слепи,

ту светлият му лик мъглата скрива.

Пригалва ни, ласкае и гнети

природата с прищявка променлива.

И само не умира твоят ден,

и само твойто лято е безкрайно.

Не ще те лъхне смъртен дъх студен,

в сонетите ми ще живееш трайно.

Додето тук човешка гръд тупти,

сред живите ще бъдеш жив и ти.

19

Смири, о време, тигровата челюст,

човечеството цяло прах стори,

лиши лъва от прежната му смелост

и феникса в кръвта му изгори.

Изпълвай с радост всяка нова пролет,

със скръб изпълвай есента и нас.

Руши света в неспирния си полет,

но само туй ти забранявам аз:

приятеля ми твоите мигновения

да не изрязва с тоя тъп резец —

а нека за безбройни поколения

чертите му останат образец.

Но и да нямаш милост, в този мой

безсмъртен стих ще диша вечно той.

20

Лицето на жена, но гордо, живо

от вещата природа имаш ти,

и женствено сърце, но не фалшиво,

жена-момче с божествени черти.

Очите ти са без тъга лукава,

сияещи от меки светлини,

с мъжествен поглед, който покорява

сърцата на мъже и на жени.

Жена от тебе беше сътворила

природата, но влюбена, уви,

в творбата си, от мен те взе насила

и женските сърца ощастливи.

Да бъде тъй! Но ти обичай мен,

а тях измъчвай само в твоя плен.

21

Не слагам ярки багри в моя стих.

Не съм като поетите, които

сравняват всичко с небосвода тих

и всекиго възнасят до звездите.

Те нека кичат своите стихове

със рими за звездите и луната,

за пролетните нежни цветове

и скритите съкровища в земята.

Но моят стих ще бъде по-правдив,

не лъже той, повярвай на поета:

ти като всеки смъртен си красив,

а не като звездите на небето.

И нека други пеят с пълен глас.

Не те лаская, не търгувам аз.

22

На огледалото не вярвам аз.

Чертите ми не са се състарили.

Не може да удари моя час,

преди и ти да остарееш, мили.

Защото в твойто хубаво лице

сърдечната ми радост се оглежда.

Живееш в мен, аз в твоето сърце,

от теб по-стар как мога да изглеждам?

Затуй не остарявай всеки ден!

Сърцето ми е в тебе. Предпазливо

носи го, както нося твойто в мен

и като майка пазя боязливо.

Да предположим — моето ще спре.

Нима и твойто няма да умре?

23

Като артист, обзет от силен смут,

чиято памет е изневерила,

и като някой свирепеещ луд,

изнемощяващ в пристъпи на сила,

така мълча и аз и тъй съм тих,

защото стигнах до такава крайност,

че себе си аз сам изнемощих

със силата на свойта всеотдайност.

Но моят стих звучи със моя зов

и с моя глас безмълвната ми книга

ламти отплата, моли за любов

и от езика повече постига.

Чуй обичта ми ти и се учи

да слушаш моя тъжен глас с очи.

24

Художник стана моя взор и вред

рисува в мене скицата ти жива.

Телото ми е рамка на портрет

и най-доброто в мен е в перспектива.

През майстора виж майсторски дела.

Лицето си открий пресътворено

в ателието с кръглите стъкла.

То с твоите очи е застъклено.

Но как са близки нашите очи!

Рисуват мойте твоя лик и ето,

през твоите грейват слънчеви лъчи,

нахлуват и блестят в ателието.

Очите виждат твоето лице,

но не и твойто любещо сърце.

25

Роден щастливо под добра звезда,

надменният се хвали с род и знатство.

За мене бедността не е беда.

Аз също имам своето богатство.

Разтваря фаворита в нечий двор

листата си и пищно разцъфтява.

Но гасне нечий благосклонен взор

и гасне с него цялата му слава.

Прославеният воин, веднъж разбит,

макар след сто спечелени сражения,

от фаворита не е по-честит:

съдбата му е мрак и унижения.

Но по-щастлив съм аз — несъкрушим,

със титлите „обичан“, „мил“, „любим“.