Шекспир [сонети]

51

Тъй извинявах тягостния нрав

на моя мрачен, тъжен кон с това,

че той във същност бе напълно прав,

когато с мен се тътреше едва.

Но би било бездруго вече грях,

ако така се влачи и насам.

Да литне като вихър в пот и прах,

ще мисля пак: „О, той върви едвам!“

Желание! Не те догонва кон.

Ти цялото си само страст и жар.

Летиш със тропот, цвилене и стон

и казваш тъй на куцащата твар:

„Аз, мила моя, литвам на крила,

а ти след мен с товара си ела.“

52

Аз бих те съзерцавал с часове

както скъперник свойто наслаждение.

Но радостта е тънко острие,

което губи при употребление.

И празниците с техния захлас,

тъй радостни, тържествени и дивни,

затуй са редки като скъп елмаз

във нечии огърлици и гривни.

О, нека да те пази под капак

като скъперник бързащото време.

Но как се радвам аз, когато пак

от тебе то преградата си снеме.

Чрез теб познах и скритото страдание,

и пълното със трепет обладание.

53

Не зная от какво си сътворен.

Едничка сянка имат всички живи.

От милиони ти си придружен

подобия и сенки причудливи.

Адониса вземи за образец.

Като отливка с тебе той съвпада.

На древността Елена бе венец,

но ти ни връщаш чара на Елада.

Април и лете зрелите жита

са твоя лик душевен и телесен.

На ранна пролет имаш нежността

и щедростта на плодовита есен.

Зовеме всяка прелест с твойто име,

но верността с какво да я сравниме?

54

Но истината, тя е благодат!

Тя по-прекрасна прави красотата.

Което радва в розовия цвят,

е не самият цвят, а аромата.

И нека храста с болните листа

да бъде с тоя кървав цвят и с този

уханен дъх и с тази красота,

която имат истинските рози.

Но той на вид изглежда само чист,

а вехне със отровено дихание.

Не тъй умира розовият лист:

смъртта на листа е благоухание.

Когато ти напуснеш този свят,

в стиха ми ще ухае твоя цвят.

55

И този мрамор, въплотил царе,

и той преди сплавта на стиховете

и твоя траен спомен ще умре,

потънал цял в сметта на вековете.

Войни ще смажат крехката творба,

метеж пиедестала ще разбие.

Но времето нетленната резба

на песните ни няма да изтрие.

И ти не ще изчезнеш със смъртта

и в мрака на враждебното забвение.

Ще бъдеш жив, износвайки света,

с последното човешко поколение.

До второто пришествие живей

във този жив, нетленен мавзолей.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи —

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

Или да бъде зима той, която

събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг.

Стрелките не следя нетърпеливо,

окайвайки съдбата си наум.

И не кълна раздялата горчиво,

излизайки по даден знак без шум.

И даже в своите помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб, макар и час.

Прави каквото щеш! Лишен от зрение,

не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“

Да броя часовете, да те моля,

да бъда повече от твой слуга.

Аз само чакам, без да се оплаквам,

понасяйки раздялата едва.

Но моята съдба е да очаквам

и без да се оплаквам при това.

Било в дела, било във развлечения

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за твоите престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

Създаден съм за туй: да те очаквам.

И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ сложно съвършенен.

Пред тях ли сме или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

Но знам, че с по-тържествени слова

са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

Но в моя стих ще грееш все така,

напук на тази жънеща ръка.

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания

в лъжа и леност да ме уличи

и да измери моите деяния?

Не твоята любов над мене бди.

Уви, тя не е толкова голяма.

А моята любов до мен стои

на бодра стража, трепетна и няма.

Тя бди, додето ти отсъстваш тук,

далеч от мен и в близостта на друг.

62

Любов към мен самия ме владее,

прониква ме до дъно като сок.

Не знам да има средство и кое е

за този ми неизличим порок.

И струва ми се, няма по-голяма

от мойта красота и доблест тук

и струва ми се, на земята няма

от мене по-достоен никой друг.

Но спрял пред огледалото, което

ме отразява вярно, цял разбит,

сломен, с петна и бръчки по лицето,

аз виждам своя неподправен вид.

О, аз разбирам: онзи лик е твой.

Аз сбърках теб със мене, друже мой.

63

Срещу деня, когато като мен

не издържиш това жестоко бреме,

и мре по нещо в тебе всеки ден,

и вае бръчки гибелното време,

когато твоя радостен живот

ад бездните завърши своя полет,

и мрак обземе слънчевия свод,

и тръпне в хлад ограбената пролет,

срещу Деня от днес воювам аз,

за да не би с косата си тогава

да те пожъне като тревен клас

от паметите тъмната забрава.

За теб воювам срещу този ден,

със моя чер писец въоръжен.

64

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронза мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно.

65

Щом бронз, гранит, земята и морето

очаква смърт, то как ли в този свят

ще спори в нея — злата — туй, което

е уязвимо като нежен цвят?

О, как да съхраним едно дихание,

когато пред обсаждащите дни

дори скали изпадат в колебание

и стават прах колони и стени?

О, мрачни мисли! Как от злото време

блестящата му перла да спасим?

Но как с ръка махалото да спреме

и красотата де да приютим?

Не, няма де! Но твоя жив портрет

ще грее може би във този ред.

66

Зова смъртта. На този свят съм сит:

достойнства — родено лицемерие,

нищожества, придаващи си вид,

и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност,

и силата в ръцете на скопци,

и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството с вързана уста,

и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.

67

Защо и той живее в този грях?

Дали за да му бъде оправдание?

Но как така? Нима не го е страх

в пороците да влага обаяние?

Защо ли грабят мъртвите цветя

на бузите му живите творения?

Защо ли търси тази грозота

фалшиви рози, мъртви украшения.

Защо ли го роди под този свод

природата, която няма сили

и в другите да влее нов живот,

а черпи кръв от неговите жили?

Роди гоэ за да знае този свят

защо е нищ и как е бил богат.

68

Ликът му пази белега на дните,

когато красотата — цвят и тя,

умираше и никнеше в лехите,

далече от фалшивите цветя.

И никой в онова блажено време

не смееше златистата вълна

от мъртвото чело с бръснач да снеме,

за да тежи на други рамена.

Лицето му излъчва чиста радост

и девствена, антична красота.

Той в дрипи не облича свойта младост,

не търси свежест в чуждите лета.

Природата го даде на земята,

за да сравниме фалша с красотата.

69

Видът във тебе — част от теб все пак —

достъпното във теб за съзерцание,

видът ти има и над твоя враг

неволно, силно, властно обаяние.

Но външно тачат външния ти вид.

И същите уста неумолимо

осъждат в тебе твоя образ скрит —

сърцето ти останало незримо.

За него има някаква мълва.

Измерват го по твоите деяния.

И заглушава дивата трева

на розите ти нежните ухания.

За тази чисто външна обаятелност

причината е твойта невзискателност.

70

Не злото в тебе хулят, не това.

Доброто в теб е жертва на мълвата.

Но може ли да опетни мълва? —

една свадлива врана в синевата!

Добър си ти и тази клевета

те прави само с нищо несравним.

От червей страдат нежните листа —

ти като нежен лист си уязвим.

През младостта си ти не падна в плен,

но в плен попадна не един пленител.

Но твойта чистота до този ден

не сепва дръзкия хулител.

Без тази лека сянка във очите

ти само би царувал над душите.

71

Умра ли аз, скърби за своя мил,

додето вън не възвести мълвата,

че тоя низък свят съм заменил

със друг един по-низш живот в земята.

Ако на тази книга спреш очи,

не си припомняй кой я е написал.

Не искам в твоя поглед да личи

тъга по мен и друга скръбна мисъл.

Недей! Не искам споменът за мен

да се превърне в някакво терзание.

Но да умрат в един и същи ден

и твойта обич, и това дихание.

И не плачи! Не искам да тъжиш

и с тази скръб по мен да се петниш.

72

За да не разпитват някой ден

с какво спечелих твойто обожание,

ти след смъртта ми забрави за мен

и обгради живота ми с мълчание.

Тъй малко в мен са светлите черти,

достойнства, добри страни и други,

че без да щеш, ще ми припишеш ти

неверни и измислени заслуги.

И да не би от обич някой ден

с неистини и себе си да мамиш,

и моя спомен зарови със мен.

Ти два пъти успя да ме засрамиш:

разбра какво със мене само губиш

и все таки можа да ме залюбиш.

73

Това годишно време виждаш в мен,

когато зъзнат тук-таме листа

и пее само вятърът студен,

където птици свиреха с уста.

Във мен ти виждаш онзи тъжен час,

когато гасне слънчевият зрак,

и тоя свод, отнет сега от нас,

като смъртта забулва всичко в мрак.

В мен виждаш лъч от тоя огън ти,

във който гасне миналия ден.

Сега смъртта изпепели почти

това, което бе живот за мен.

Ти виждаш края, моя край, но той

ни свързва по-сърдечно, друже мой.

74

Когато ме откарат под арест,

от който няма как да се отсроча,

ще имам този стих за скръбна вест

и той ще е надгробната ми плоча.

Ще видиш в него туй, което бях —

на теб каквото беше посветено.

Земята нека вземе моя прах,

ти имаш по-добрата част от мене.

Трупа ми само ще изгубиш ти.

Това, което беше в мен утайка,

което може с нож да похити

по пътя всяка скитническа шайка.

Ще вземе моя труп пръстта корава,

но моето сърце на теб остава.

75

Това си ти за жадния ми взор:

прохладен дъжд през много жарко лято.

И с тебе аз съм вечно във раздор —

като лихвар със скритото си злато.

Ту аз ликувам, ту слухтя едвам,

ту вечно дебна, пълен със злорадства.

Ту бих желал да бъда с тебе сам

и ту да блесна с моите богатства.

Понякога като след празник сит

и жаждущ след това до утомление.

Без своя радост, само с теб честит,

надежда моя, щастие, мъчение.

И ден след ден така се мъча тайно,

безкрайно беден и богат безкрайно.