Шекспир [сонети]

101
О, моя музо, стиснала уста!

Какво ще кажеш в свое оправдание?

Защо отвергваш тази красота,

която ти създаде обаяние?

Кажи какво ще отговориш ти?

Ще ми отвърнеш пак за утешение,

че истината багри не търпи,

а хубостта сама е украшение.

И затова ли ти мълчиш? Възпей

това лице, спаси го от забрава!

И нека грее неговата слава

като покрит със злато мавзолей.

Предай го ти на бъдещия свят,

какъвто е сега: щастлив и млад!

102
Обичам — моят вид не го издава.

Обичам, но да крия съм готов.

Търгува този, който възхвалява

богатствата на своята любов.

Когато бяха чувствата ни нови,

посрещах те със песен на уста.

И славеят тъй пролет славослови,

но млъква, щом премине пролетта.

С това, че трели вече той не рони,

не ще лиши нощта от благодат.

Но този глас, звучал от всички клони,

си губи чара, ставайки познат.

И мойта флейта вече замълча.

И тя предълго в клоните звуча.

103
Но музата ми млъква занапред.

Очаква ли я слава пак? Едва ли.

И тя разбра, че този мой сюжет

е по-добър без нейните похвали.

Не ме упреквай, че съм станал ням,

но виж във огледалото: такава

голяма красота те гледа там,

че моят дух неволно онемява.

Такава хубост отразява то,

че питам се не е ли престъпление

да накърниме с четка и длето

едно такова цялостно творение?

Но виж как вещо простото стъкло

е пресъздало твоето чело!

104
Не остаряваш, все си тоя ти.

Все тия са очите ми любими.

За трети път вън лятото цъфти,

погребвано от три студени зими.

Три пролети преминаха в лета,

и три лета, превърнали се в есен,

обагряха зелените листа,

а твоят лик е все така чудесен.

В часовника невидимо за нас

пълзи във кръг стрелката позлатена,

замирайки над цифрите, и аз

тъй в теб не виждам никаква промена.

О, бъдещ ден, роди се днес,

когато цъфти това неповторимо лято.

106
Когато в древни свитъци чета

за устни днес отдавна вече нями,

за пишещата песни красота

във чест на знатни рицари и дами,

по всяка неподправена черта,

ръце и устни, поглед, свежест, сили

аз виждам: в древността са доловили

каква ще бъде твойта красота.

Със поглед на пророк тук всеки ред

се е опитал да те предусети.

Но все пак твоя истински портрет

не са създали древните поети.

А ние днес и в твоя век живеем,

но нямаме перо да те възпеем.

107
Ни моя страх, ни тая звездна твърд,

погълната в грядущето, не знае

дали и колко мойта страст ще трае,

обречена като че ли на смърт.

Луната блесна не след дълъг мрак

напук на предвещаните кончини.

Надеждата е увенчана пак

и мир вещаят белите маслини.

Не те очакват мрак и тъмнина,

а аз ще дишам вечно в тези песни.

Заплашва смърт ония племена,

които са неуки, безсловесни.

Но с теб ще надживеем тук вдълбани

царе от бронз и лаври на тирани.

108
Какво ли тоя мозък ти е дал,

което ти си нямал дотогава?

Какво ли ново, друго бих изпял

за мойта обич или в твоя слава?

Не, нищо, друже. Но пък всеки ден

като молитва аз повтарям вечно,

че ти си мой, и тоя стих за мен

звучи тъй ново и така сърдечно.

Безсмъртната любов не се мени,

не вижда и в любимия промена.

Не знаят бръчки нейните страни,

и старостта е нейна подчинена.

И тя внезапно разцъфтява цяла,

когато се твърди, че е умряла.

109
Лъжец не ме наричай! Но кажи

кога съм бил лъжец или изменник?

Как бих могъл? В гърдите ти лежи

сърцето ми като залог и пленник.

Ти мой приют! Изчезвах без следа,

завръщах се след хиляди скитания

и носех с мен от живата вода,

която мие тия злодеяния.

Кръвта ми тъне в грехове; все пак

не съм достигнал до това падение,

завинаги да скъсам с твоя праг

и с извора на всяко утешение.

Какво бих правил аз без тебе тук?

Аз имам теб, аз нямам никой друг.

110
Да, вярно е: къде ли аз не бях

и като шут не се опозорих.

Как много драгоценности пилях

и много стари рани съживих.

Да, вярно е: изкосо гледах аз

на истината, но от тоя ден

отново младостта стои пред нас,

и само ти си щастие за мен.

Но всичко свърши. Моят дух е нов.

Аз вече не изострям своя глад,

не проверявам твоята любов —

ти мой си бог и всичко в тоя свят.

В небето си приют ми отреди

до тия чисти любещи гърди.

111
За злите ми дела не ме хули.

Хули за туй виновната богиня —

съдбата ми, която повели

до днес да се прехранвам с милостиня.

Беляза ме позорният печат.

Като мазач и аз съм цял във тия

петна на моя долен занаят,

о, помогни ми ти да ги измия.

Настойки от целебни семена

от тебе ще приема без роптание,

горчилките ти — без горчивина,

лекуващата болка — без страдание.

Ти само можеш да ме облекчиш:

достатъчно е да ме съжалиш.

112
Но твоята любов и доброта

запълниха завинаги следата,

която злата хорска клевета

във тъмните ми бръчки отпечата.

И само ти си радост или страх,

голяма болка и душевна рана.

За всеки друг съм мъртъв: оковах

сърцето си в невидима стомана.

В такава бездна запокитих аз

и страх, и нужда от човешка близост,

че днес едвам долавям този глас

на хули, на хвалебствия и низост.

Аз чувам само твоя дъх до мен.

Светът без теб е глух, опустошен.

113
Едното ми око се взира в мен,

откакто те напуснах, а това,

което гледа, гасне всеки ден,

изглежда зрящо, вижда, но едва.

Не виждат нищо моите очи

и до сърцето дневния светлик

не стига с птици, багри и лъчи,

и всичко в тях живее само миг.

Изящни, груби, приказни неща

обличат те във твоите черти.

Гугутка, врана, слънцето, нощта,

върхът, морето — всичко туй си ти.

Тъй моят поглед, моят взор нелеп,

лишен от тебе, вижда само теб.

114
Нима, откакто ме възвеличи,

като тщестлавен крал съм упоен?

О, или лъжат моите очи,

или ти правиш алхимик от мен,

та моят взор в чудовища наглед

открива сходства с тебе, друже мой,

и прави ярък тъмния предмет

в мига, във който спре на него той?

Но аз виня очите си в това.

Вкуса на своя крал познават те

и знаят лицемерните каква

напитка кралят ще предпочете.

И нека те отрова в нея стрият.

От чашата ми първи те ще пият!

115
О, как те лъжех, като писах там:

„Не мога да обичам аз по-жарко.“

Но не допусках аз, че този плам

е можел да гори от туй по-ярко.

Но като имах времето пред вид,

разколебало клетви и стремления,

изменящо закони, в чийто щит

се притъпяват твърдите решения,

уверен само в днешния си ден,

недоверчив към всеки по-далечен,

защо те лъгах: „Тоя порив в мен?

Нима той може да е по-сърдечен?“

За възрастен аз взех едно дете,

а любовта е детство: ще расте.

116
Да не издигам пречки и стени

пред брака на сърцата. Обич не е

това, което времето мени

или със остарелия старее.

Любов — това е в бури греещ знак,

негаснещ и в мъглите, вечно зрима

звезда е тя за бродещия в мрак,

чиято стойност е неизмерима.

На времето не е играчка тя.

И нека то коси със сърп цветята

от нашите чела, страни, уста —

тя трае вечно, преко времената.

Ако това тъй само ми се струва,

ни моят стих, ни обич съществува.

117
Вини ме в туй: че бях скъперник пак

и пак останах задължен безкрайно.

Забравих те, напусках твоя праг,

със който съм обвързан всеотдайно.

На друг отдавах твоите часове,

лишавах те от моята сърдечност

и тласкан от насрещни ветрове,

изчезвах без следа за цяла вечност.

На блюдо греховете ми сложи

и моите неволни грешки; с оглед

на сторения грях ме накажи.

Не ме убивай само с този поглед!

Виновен съм. Грехът ми е безмерен.

Но той показва колко ти си верен.

118
Вкуса си дразним със горчиви билки,

при болест пием същата трева.

От болести се пазиме с горчилки,

нарочно боледувайки с това.

Макар преситен с твоето внимание,

и аз изострих своя глад така.

И сам си причиних едно страдание.

и то бидейки здрав и на крака.

Но бит от мойте собствени коварства

и тая ми измислена беда,

аз заболях и всякакви лекарства

загълтах в своя собствена вреда.

И аз разбрах, че моето лечение

ми носи смърт, но не и облекчение.

119
Сълзи ли пих от морските сирени,

отрова ли, какъв е този ад?

Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,

ту губя пак, преди да съм богат.

Какво сгреших през своите честити,

блажени дни, незнаещи тъга,

та в треската от тъмните орбити

очите ми изскочиха сега?

О, благотворно зло! И най-доброто

във още по-добро превръщаш ти;

И мъртвата любов и тя чрез злото

възкръсва, хубавее и цъфти.

Тъй аз напускам този ад зад мен

не обеднял, а пак обогатен.

120
Че ти бе зъл, туй ползва мен самия.

Веднъж ранен, аз трябва този път

под своята вина да се превия,

ако не съм от камък, а от плът.

И ако като мене те потресе

измяната, то в теб е ад, нали?

Как болката, която ми нанесе,

не ме подсети колко те боли?

Как тази нощ на скръб не ми припомни

какво изстрадах аз, за да ти дам,

тъй както ти, от сълзите си скромни,

лекуващи скръбта като балсам;

Рани ме ти и аз ти отплатих.

Прости сега тъй, както ти простих.

121
На дело грешен! По-добре, нали

и без това те гледат с подозрение:

Но губи радостта ти, ако ли

я съди чуждо, не и твойто мнение.

От блудния не чакам милост аз

за радостната тръпка на телото.

Да, грешен съм, не повече от вас,

шпиони мои, майстори във злото.

Да, аз съм аз. Признавам го без страх.

По вас за мене не съдете вие.

Не злобата ви мнимия ми грях

пред този свят на показ ще разкрие!

За злобния светът е зъл и злобен:

И вижда той във всекиго подобен.

122
Не искам твоите албуми. Във мен,

от паметта ми като в многотомен,

грижливо писан труд си съхранен

и вечно ще пребъдеш там за спомен.

Или додето ум; душа и страст

се противят на идещото тление

и не отстъпят — всяка свойта част

от теб на злото, вечното забвение.

Не албум ще дочака този ден.

На него нищо аз не съм записал.

В кръвта ми и в плътта, дълбоко в мен

запазва своя спомен мойта мисъл.

Да взема тази вещ на съхранение,

ще значи да внеса във мен забвение.

123
Не, време, не! Не ми изменяш ти.

Ти пирамиди пак градиш, но в тях

не виждам нищо ново да блести.

Веднъж те вече са били на прах.

Живеем малко! В този кратък час

светът е нов за младия ни дух.

И мислиме, че е родено с нас

това, което знаеме по слух.

Не давам грош за твойта летопис!

И никога не ще ме удивиш

със твойто днес и вчера; с тоя низ

ти векове наред се суетиш.

А щом не измених до този час,

и занапред ще бъда верен аз.

124
Да беше любовта ми плод на случай,

на времето васал, навярно тя

от него щеше място да получи

в нетрайните треви или цветя.

Но тя не е възникнала случайно,

не страда във студения разкош,

не гине робски, не умира тайно

след спречкване, ударена от нож.

Не трепва даже тя пред тия, дето

под наем взимат щастие на час,

не мре с лъча и бурите в небето

не заглушават мъдрия й глас.

Ти знаеш туй, ти, който в този свят

живя във зло и мреш във благодат.

125
Какво ли да се бях сдобил с честта

да нося във двореца балдахина?

Какво добро? Залог за вечността,

не по-надежден нежели руина.

Но който търси само суета,

изгубва всичко свое във отплата.

От глупост плаща скъпо глупостта,

от простота презира простотата.

Аз търся само твойта благодат.

Вземи дара ми, давам ти го аз

безкористно, без примес; той е свят —

двустранна жертва, само между нас.

Назад, подлец, макар оклеветен,

ти все пак нямаш пълна власт над мен.