Шекспир [сонети]

26

До моя крал. Един смирен слуга.

Покорен роб на твойто обаяние

изказвам свойта преданост сега

с това си просто, искрено послание.

О, няма много пищни думи там,

но може би ти голия им смисъл

без много труд ще облечеш и сам

във образи от твойта жива мисъл.

А може би над моя път суров

една звезда ще блесне и тогава

тя моята окъсана любов

ще облече във блясък и във слава.

Тогава с нея ще се хваля аз.

Но тя ще бъде тайна до тогаз.

27

Измъчен да блуждая, търся сън

в блажената прегръдка на леглото.

Но легна ли, отново литвам вън

в мечтите си по пътя на телото.

Мечтите ми навън политат пак,

към теб усърдно стотен път прииждат.

А моите очи покрива мрак,

какъвто само слепият е виждал.

И в мрака щом ликът ти заблести,

пред моя взор, лишен съвсем от зрение,

нощта изглежда приказна, а ти

си светло сякаш някое видение.

Тъй вечно в път се скитам, друже мой,

и ден, и нощ без отдих, без покой.

28

Но как, лишен от всякакъв покой,

да превъзмогна тази моя слабост?

Нощта не носи мир, денят и той

като нощта не ми донася радост.

Денят и мракът сключват враг и враг —

в свещен съюз невидими десници.

И аз, преследван от зори до мрак,

тъжа в нощта с измъчени зеници.

Денят да трогне, всеки миг твърди

устата ми, че ти си изгрев ясен.

Нощта лаская с нейните звезди.

Те имат, казвам, твоя взор прекрасен.

Но все по-блед е следващият ден

и все по-черен този мрак над мен.

30

Когато паметта ми призове

на съд из мрака спомена неволен

и губя пак щастливи часове,

от старата си скръб отново болен,

аз, който плач не зная, съм готов

да плача с глас за мъртвите в земята

и пак тъжа над минала любов

и над лица, изтлели в тъмнината.

И вътре в мен един сподавен глас

изрежда мойте загуби смутено.

И пак заплащам твърде скъпо аз

това, което вече е платено.

Но мисълта за тебе, друже мой,

ми връща пак отнетия покой.

31

Във теб аз слушам множество сърца,

чиято смърт бе сякаш дълго явна.

И има в теб отблясък на лица,

забравени, погребани отдавна.

Не малко сълзи горестни пролях

и не едно надгробно казах слово.

Смъртта навреме ме лиши от тях,

но днес във теб се срещаме отново.

Във теб почива не едно лице

и не една любов неповторима.

И те ти връщат моето сърце

и част от мен: една черта любима.

На всички тях във теб, любов, дължа

и само твой, на тях принадлежа.

32

Но ако надживееш този ден,

когато мрак и моя дух обземе,

и си припомниш някой стих от мен,

написан в друго, по-щастливо време,

ще ме сравниш ли с някой нов поет?

О, той ще пише с по-дълбоко чувство,

но ти спаси от обич някой ред

от мойто превъзмогнато изкуство.

Да бях и аз един поникващ цвят

и да растях със тези поколения,

аз щях да бъда в този бъдещ свят

с поетите на нови откровения.

Когато дойдат те и аз съм прах,

цени: сърцето в мен, стила във тях.

33

Следил съм как изгряващите дни

ласкаят с царствен поглед планините.

След туй докосват с устни равнините

и позлатяват бледите вълни.

Но често позволяват небесата

на низшите мъгли да ги осеят,

и те до здрач под слънцето вилнеят,

лишавайки от светлина земята.

И мойто слънце грейна тъй за час,

и то над мен запали утрин ясна.

Но легна нисък облак между нас

и гордата му светлина угасна.

Това не ме изпълва със презрения.

Дори слънцата имат и падения

35

Ти не скърби за тая си вина.

Не зная рози без бодли да има.

Мъглата скрива светлата луна

и в пъпката живее идна зима.

Грешихме всички. Моят тежък грях

са тези мои гибелни сравнения.

Аз всички твои грешки оправдах

и ти простих за всички прегрешения.

В съда аз взимам другата страна,

но неусетно пак застъпвам тази.

Вилнее в мене гражданска война,

воюват обич, страсти и омрази.

От теб ограбен, пак във този спор

споделям с тебе грях, вина, позор.

36

Със теб сме две отделни същества,

при все че в любовта сме с теб едно.

Но ти не бива да делиш това

позорно мое гибелно петно.

Еднакво ни обвързва любовта,

но своя скръб ти имаш, своя — аз.

И любовта ни не променя тя,

но граби радостта й час след час.

Не смея да ти кимна със глава.

Клеймото си ще нося твърдо сам.

Не ме посрещай с почести: с това

поемаш част от моя тежък срам.

Но аз без туй така се чувствам твой,

че твойта чест е моя, друже мой.

37

Като баща, съвсем изнемощял,

комуто не остава друга радост,

се радвам аз, без време остарял,

на твойта доблест, истина и младост.

Богатство, сили, знатност, красота

и остър ум, и почести, и слава,

и всяка твоя прелестна черта

със твоята любов ми се предава.

Не съм ни беден, нито състарен.

О, твойта обич с полъха на птица

трепти и блика в жив поток у мен,

а мен ми стига и една частица.

Какво ще искам аз от този свят?

Да имам теб е цяла благодат.

38

Нима на мойта муза липсват теми?

А тия мисли в твоя поглед тих?

Такива нежни, радостни поеми

едва ли ще повтори нечий стих.

И ти благодари на теб самия

за мойте сполучливи четива.

Но кой ли би останал ням при тия

така дълбоко трогващи слова?

Бъди десета муза, по умение

ти надмини далече деветте.

Стихът, роден от твойто вдъхновение,

и векове след теб да се чете.

И да прослави бъдещия ден

твореца в теб и труженика в мен.

39

Но как да те възпея аз не знам.

Нали си всичко най-достойно в мен.

Не зная аз кого възпявам сам

във тоя стих, на тебе посветен.

Да бъдем две различни същества,

с отделна обич, чувства и мечти.

Така ще имаш в моя стих това,

което заслужаваш само ти.

Раздялата е тежък гнет за нас.

Но често в часове на самота

прекарваме и някой хубав час

във мисли и мечти за любовта.

И тя дели сърцето ни на две,

за да блестиш във тези стихове.

40

О, всички мои страсти ако щеш

да вземеш, знай, че нищо пак не взимаш.

Каквото можеш страст да наречеш,

ти без това отдавна вече имаш.

Не те упреквам, че ме считаш свой

и че на любовта ми си посегнал.

За упрек си, че искаш, друже мой,

това, което беше пренебрегнал.

Прощавам ти, любим крадец, че ти

на нищия ограби нищетата.

Обидата сърцето ще прости,

но как раздор да понесат сърцата?

Ти злия, който ми се струваш благ,

убий ме, но недей ми става враг!

41

Невинните злини, които ти

ми причиняваш, без да искаш сам,

когато аз не съм със теб, почти

са само плод на юношески плам.

Ти, нежният, си с нежност обкръжен,

красивият — безумно си желан.

А кой ли, друже, от жена роден,

не бива от жената обладан?

Но мен поне защо не пощади?

Защо, от угризения обзет,

ти оня бунт във теб не победи,

а стъпка с твоя нейния обет?

Обета си — защото измени,

обета й — защото я плени.

42

Че тя е твоя, не скърбя, нали

така я чувствам близка и любима.

Че ти си неин; ей това боли;

и тази болка е непоносима.

Но аз пред мен ви оправдах почти:

обичаш я, защото ми е мила.

Заради мене си й скъп и ти:

тя част от мен във тебе е открила.

Изгубя ли макар един от вас,

понасям тежка загуба двукратно.

Ти имаш нея, тебе — тя, а аз

за двама ви умирам безвъзвратно.

Но аз нали във теб съм възплотен?

И значи тя обича само мен!

43

Насън те гледам с гаснещи очи.

Със буден поглед търся, не намирам.

Но мрака в него грее от лъчи,

когато нощем аз във теб се взирам.

Щом сянката ти пръска тоя мрак

и той за мене, слепия, редее,

то как чудесно нежния ти зрак

при пълна светлина ще ни огрее.

Щастлив ще бъда в този светъл ден,

когато видя наяве и живо

лика ти, който всяка нощ над мен

светлее в тъмнината колебливо.

Денят без теб е като нощ за мен.

И ти нощта превръщаш в ярък ден.

44

Да беше мисъл тази моя плът,

плътта да ме скове не би могла.

И бих поел към теб на дълъг път

в пространствата със скорост на стрела.

Да бъдеш и през три морета ти,

безкрайният простор не ще ме спре,

защото мигом ловките мечти

прелитат над бездънното море.

Но мисъл аз не съм, и за беда

пространствата вилнеят между нас.

Предимно плът — от пръст и от вода —

от теб лишен тъгувам вечно аз.

Земя — усещам тежестта й в мен.

Вода — за теб аз плача всеки ден.

45

Но другите ми две съставни части

са с теб, където и да идеш ти.

С нетленен огън палещите страсти

летят към теб с въздушните мечти.

Останал с две субстанции в момента,

когато с вест към тебе полетят

мечтите ми — два леки елемента,

как страдам аз в нерадостната плът,

лишен от равновесие, додето

стихийните ми страсти и мечти

не известят отново на сърцето,

че ти си здрав и че ме помниш ти.

И как се радвам! Но след миг почти

летят към теб и мисли, и мечти.

46

Воюват в мене поглед и сърце.

За тебе те започнаха войната.

Очите искат твоето лице,

сърцето иска свойта част в делбата.

Кълне се то, че твоите черти

живеят в него тайно и незримо.

Но моите очи твърдят, че ти

си тяхно отражение любимо.

Тогава спорът се отнася в съд

и мислите, изслушвайки страните,

решават мъдро тъй: да помирят

завинаги сърцето и очите.

Очите взимат твоето лице,

сърцето, твойто любещо сърце.

47

Сърце и поглед в мен са в мир сега

и даже се взаимно утешават,

когато той е пълен със тъга,

а то от много скръб се задушава.

Очите ми със сляпото сърце

споделят своите приказни видения.

Сърцето ми за твоето лице

заплаща с част от своите копнения.

Тъй в мойте мисли или наяве

и липсвайки, си вечно с мене ти.

Но ще убегнеш моите мечти,

със тях съм вечно аз, и с тебе — те.

И ако спя, пак твоето лице

събужда в мене спящото сърце.

48

Приготвяйки се пак за дълъг път,

дрънкулките си скрих сега добре,

за да не би без друго този път

безделник някой да ги прибере.

Но ти, пред който всеки накит скъп

и всеки бисер е нищожен, ти —

утеха моя, моя черна скръб,

теб може всеки да те похити.

Но де, в какво да те затворя аз,

за да те имам винаги? Не знам.

В това сърце, което всеки час

ти можеш лесно да напуснеш сам?

Уви, и там ще съблазниш крадците

ти, който би подкупил и светците.

49

Във този ден, когато видиш ти

последния ми дребен недостатък,

когато любовта ти отлети

и бъдеш с мен безмилостен и кратък,

когато вместо с влюбени очи

ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,

любов във тебе няма да личи,

а само хлад и скрита неприязън.

Но като знам във този черен ден,

че аз за теб не бях достоен, тая

ръка в закана към самия мен

ще вдигна, ала теб ще оправдая.

Ти имаш право с мен да си суров.

Не съм заслужил твоята любов.

50

Но как тежи по тоя дълъг път

със всяка нощ и всеки нов престой

да смятам колко мили ме делят

и колко дни от тебе, друже мой.

Превит на две под моята тъга

и конят ми се спира час по час.

Разбира сякаш крантата сега,

че няма закъде да бързам аз.

Не сепват шпори неговия лен,

на бича ми отвръща с тъжен стон,

и той се впива по-жестоко в мен

от шпорите във бедния ми кон.

И мисля аз, до сълзи натъжен:

зад мен е радостта, печал пред мен.