Аз [разказ]

"Защо никой не ми каза?
Защо ме оставихте сама да разбера?
Защо ТИ не ми показа,
че света не съществува без това?"

-Хайде, ела. - подвикнах към нея. Не я познавах. Просто исках да видя лицето й. - Ела. - повторих отново. Беше свита на кълбо, опраля глава в коленете си, чакайки нещо. Знаех, че само чака. Дългата й червена коса я обгръщаше цялата, но разпокъсаните й дрехи и обувки ясно се виждаха.
-Коя си ти? - чух тихия й глас. Не можех да я виня, че не идва. - Къде си? - отново долетя гласа й. - Върви си.
Къде бях наистина? Направих крачка напред и сякаш извървях километри. Вече не бях на онова празно място, което не познавах. Сега бях в града където живея.
Направих още една крачка, и още една, и още една. Озовах се в двора на училището ми. Листата падаха от дърветата, замята беше покрита с тях. Тръгнах към вратата и влязох вътре. Коридорите бяха пусти, тишината поглъщаше всичко. Лутах се по етажите, но така и не срещнах никой. Сигурно беше почивен ден или- Чакай малко... кой ден е? Излязох от сградата. Тишината ме побъркваше.
Започнах да бягам по улиците. Усещах как вятърът се забива грубо в мен сякаш иска да ме върне назад. Сякаш не ми позволяваше да продължа напред. Всъщност къде отивах. Нямах представа, просто бягах. Исках да се махна от тишината, която ме преследваше. Вече усещах как завладява и ума ми.
Внезапно спрях. Домът ми. Бързо влязох вътре и облекчено извиках:
-Прибрах се! - но никой не ми отговори. Лампите навсякаде бяха светнати, но къщата беше празна. - Ехоо! Има ли някой? - извиках пак. Нищо. Обиколих всички стаи, загасяйки след мен, но пак не намерих никой. Излязох от къщата. Усетих как нещо удря тялото му жестоко. Валеше. Дъждът безмилостно удряше кожата ми, опитвайки се да ме нарани. Просто го знаех.
Погледнах домът си и в следващия момент започнах да бягам по улицата крещейки. Всички лампи светеха. Бях сигурна, че ги изгасих. Докато тичах забелязах, че във всички къщи е светло. Но всички до една бяха празни.
Нещо ставаше. НЕ! Не трябваше да бягам.
Внезапно спрях. Направих леко крачка напред - точно като първата. И пак стана същото. За секунди бях в центъра на града. И те бяха там. Всички се бяха събрали, надвесвайки се над нещо.
-Хей! - извиках аз, но никой не се обърна. Изтичах до тълпата и си проправих път до центъра й. Сякаш никой не забеляза, когато се блъсках в него. И замръзнах на място.
Свита на топка, разпокъсани дрехи и обувки, глава положена на коленете, дълга червена коса, покриваща цялото й тяло.
Дъждът продължаваше да удря тялото ми. Болката нанесена ми от него не беше нищо в сравнение с това.
-Хайде, ела. - чух познат глас. Червенокосото момиче ми говореше. - Ела. - повтори тя.
-Коя си ти? - попитах изплашено аз. Огледах се наоколо. Всички си бяха тръгнали. И тогава разбрах, че дъждът всъщност не е дъжд. Това са сълзите на всички хора от града.
-Ти. - каза простичко момичето и вдигна глава. Черните й очи се преплетоха с моите. - Ела. - подкани ме тя отново.
Странно е. До преди час играех в парка с децата, а родителите ми се смееха заедно с нас. До преди минути аз виках това момиче да дойде при мен. А сега всичко е на обратно.
Правейки малка крачка напред, озовавайки се точно до нея, поемайки ръката й, преминавайки през тялото й... аз отново се почувствах цяла.
Усетих нещо топло да гали кожата ми. Вече не валеше. Слънцето пробляса за миг и озари света ми. Отново стоях в парка с децата и родителите си. И тогава пак дойде мрака. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Отново заваля дъжд, а слънцето се скри зад черни облаци. В далечената се виждаха осветените къщи. Аз отново бях в парка, но сама. Нямаше никой при мен. Или поне не никой цял. Телата на всички обичани от мен хора лежаха из целия парк.
-Хайде, ела. - долетя до мен гласът й. Вгледах се в небето и там я видях. Не... видях мен. Цялата в кръв. Усмихнах се. Вече не ме болеше от зловещите удари на дъждовните капки. Скочих нагоре и всичко си дойде на мястото.
Не бях сама. Имах мен. Двете заедно ще гледаме света от тук. Светлите къщи и хората в тях. Ние никога не сме живели. Ние само съществуваме в другите. Ние контролираме действията им. Контролираме тях, него, нея, теб. Всичко на този свят - ние го контролираме.
-Идвам. - прошепнах, поемайки ръката й.
ПАЗИ СЕ!!!

"Защо никой не ми каза?
Защо ме оставихте сама да разбера?
Защо ТИ не ми показа,
че света не съществува без това?"