Студ [разказ]

**the eternal kid.** Чет 22 Сеп 2011, 21:35

Студ

Протегнах ръка напред, но единственото, което успях да докосна, беше студа. Тялото ми изтръпна. Усетих как краката ми се разтрепериха силно и в следващия момент знаех само, че съм на колене пред "теб". Загледах се в мократа пръст и за момент през съзнанието ми пробяга един въпрос: "Земята е мокра от сълзите ми или просто небето сипе мъката ми върху нея?" Останах все така загледан в тази така наранена земя и дори не усетих как от устните ми се пророни:
- Хей, помниш ли първото "Обичам те!"?

----------

And now... I just can`t close my eyes.
But, I want to.
I want save this memory in my mind.

----------

Протегнах ръка към телефона си в опит да изключа дразнещата мелоодия, която ме събуди. Потърках очите си и се изненадах, когато открих кой ми звъни. Колебливо отговорих на обаждането.
- Ало?
- Може ли да се видим след половин час? - чух колебливия ти глас. Бях наистина учуден, защото ти никога не бе разговарял с мен, а сега просто искаше да се срещнем.
- Добре. - отговорих тихо. - Ще те чакам в кафенето.
А ти просто затвори, не каза нищо. Останах няколко минути загледан в изгасващия екран на телефона и след това станах, за да се преоблека. След половин час вече бях в кафенето, но теб те нямаше. Чаках около пет минути и ти се появи пред мен. Не каза нищо... само хвана ръката ми и ме задърпа нанякъде.
- Ой. - извиках, опитвайки се да се отдръпна, но ти не спираше. Пусна ме едва когато стигнахме в най-отдалечения край на парка. Никой не ходеше там, въпреки че беше невероятно красиво. Цветята, дърветата, животните, песните на птиците - всичко това създаваше прекрасна, спокойна, романтична атмосвера. Но не и в този случай. Имаше напрежение, нервност, но не и романтика. Загледах се в теб. Косата ти беше разрошена, дрехите леко раздърпани и беше задъхан. Изглеждаше така сякаш току що си бягал с километри. Погледнах очите ти, тези прекрасни кафеви очи, и те бяха пълни с увереност. И тогава изведнъж разбрах защщо всъщност е тази неудобна атмосвера.
– Обичам те! - каза високо ти, а аз не можех да повярвам на това, което чух.
- М-моля? - само мога да си представям изражението ми в този момент. Всичката ти увереност се изпари като с вълшебна пръчка и ти промърмори съвсем тихо.
- Аз... аз те обичам. - нежен вятър разлюля клоните на дърветата и те сякаш попиха думите ти. В следващия миг знаех само, че съм на сигурно място, че съм си у дома - в топлата ти прегръдка.

----------

Прокарах нежно пръстите си през студа. Нямаше и помен от тази така уютна топлина вече. Отново, едва чуто, промърморих.
-Сигурен съм, че дърветата още пазят тази прекрасна сцена в паметта си. И съм сигурен, че още разказват историята за тези две прекрасни думи.
Отделих ръката си от студа и я приближих до лицето си. Усетих как по него се спуска нещо мокро, но все още не бях сигурен дали аз плача или просто дъждът се опитва да отмие тъгатапо жесток начин.

----------

I hate that I can`t be by your side anymore!
I hate that from now on I can see you only in my memories.
I hate... I don`t know what I hate.
Actually... I hate me!

----------

- Хайде, да се прибираме. - чух тих глас зад себе си. С края на очите си погледнах източника му. Бях прекалено уморен, за да се движа. Единствено можех отново да ппротегна ръка и да погаля студа- не, не него. Единствено можех да погаля името ти, гравирано на студения камък. И единственото, което усещах, когато го напрая... беше студ!
- Вече няма и помен от тази така уютна топлина. - не знам дали го изрекох на глас, но мога да се закълна, че от някъде се чу викът, напиращ в гърлото ми. С последните си сили се изправих на крака и погледнах към небето. Дъждът помилваше лицето ми в опит да заличи сълзите ми, но колкото повече се опитваше, толкова повече се проливаха те. За един последен миг усетих нежната ти ръка върху бузата си, а след това чух как вятърът прошепна с твоя глас: "Студ!"

----------

And now... I have only cold.
My arms, my legs, my heart, even my eyes be cold.
I`m cold... because I want to be like you.
I want that be our cold.