Ангел [разказ]

Ангел



Отворих вратата и мръсният въздух ме удари в лицето. Примес на цигарен дим, алкохол и порочни мисли навлизаха в съзнанието на всеки дръзнал да влезе в този клуб. Седнах на един свободен стол до бара.
- Уиски, моля. - казах на бармана и започнах да оглеждам мястото. Дансингът беше препълнен и започвах да се чудя как тези хора успяват да се движат. Телата им се отъркваха едно в друго в ритъм с музиката и бях сигурен, че голяма част от тях ще свършат в нечие легло на сутринта. Не далеч имаше няколко врати, вероятно водещи до сепарета. Огледах бара - няколко мъже пиеха сами, очаквайки да се появи някое заблудено момиче, което да напият и да вкарат в леглото си. Вдигнах чашата си и оставих уискито да замае главата ми. Музиката ставаше все по-силна и имах чувството, че цялата сграда пулсира под звуците й. Погледнах мястото до мен. Ако до преди минута е било празно, то сега там стоеше красива блондинка, която бе вторачена в мен. Усещах вибрациите на тялото й, похотта изллизаща от него, и вече можех да кажа, че няма да ми се наложи да я напивам. Отново започнах да оглеждам клуба, игнорирайки я, и запалих цигара. Блаженството от "отровата" замая главата ми; пушенето беше единственото ми развлечение. Дори не знаех защо съм тук. Обикновено не посещавах такива места.
- Хей, защо да не... - чух блондинката, но дори не я оставих да довърши.
- Не и днес, благодаря. - казах и, оставяйки пари за уискито на бара, станах от стола и се запътих към изхода. С периферното си зрение видях какблондинката просто повдигна рамене и се премести на друго място до един от онези "отчаяни" мъже. Излязох от клуба и вдишах дълбоко. Чистият въздух напълни дробовете ми и почти изчисти тялото ми от клубния адреналин. Почти. Погледнах часовника си и, веднага щом "замърсения" ми мозък реализира колко е часа, бързо тръгнах към парка. Като се замисля странно е, че последните три години всяка вечер правя едно и също нещо - идвм в парка. Точно в полунощ, когато небето е покрито с перелина от звезди, а луната покрива цялата земя с нежната си светлина. Веднага щом стигнах седнах на обичайната пейка; скътана между няколко дървета, на която никой не сядаше. Е, почти никой. Точно тук, преди три години, се срешнахме. От тази пейка се виждаше разцъфналата Сакура и цветовете й, смесващи се с нощната красота, създаваха магически ефект. А тогава, под това красиво дърво, видях едно прелестно създание. Кожата - бледа като на призрак, но все пак нежна като на най-крехкото създание. Косите й - гъсти като безкрайна гора, но все пак меки като стръкчетата на тревата, обляни от сутрешната роса. Очите й - дълбоки като бездънна яма, но все пак красиви като нощното небе. И аз продължавах да я гледам, така завладян от красотата й, а тя просто ме погледна и ми се усмихна. Беше така за няколко месеца напред. Аз идвах на тази пейка, отново и отново, а тя само стоеше под дървото и ми се усмихваше. Още помня и първата нощ, в която нея я нямаше. Под дървото нямаше никого, когато дойдох, и тогава бях наистина тъжен. Но тогава-
- Спомени? - обърнах се по посока на нежния глас и ангел се яви пред очите ми. Всеки ден ставаше все по-красива и по-красива, а аз не можех да повярвам как е възможно това. Кимнах и тя седна до мен. Да, онази вечер, когато я нямаше под Сакурата, а аз бях тъжен, тя се появи и прошепна "Здравей"вече седнала до мен. Още помня колко щастлив бях, когато чух гласа й и как се радвах, че тя дойде при мен. Погледнах към нея. Прекрасните й кафеви очи изучаваха небето както правеха всяка вечер от години насам. Понякога си мислех, че брои звездите, но това е невъзможно, нали? Но как би могло нещо толкова просто да е невъзможно, щом света е в състояние да открие такава красота като нейната? Е, това няма значение. И от сега нататък аз никога нямаше да посещавам клубове. Красотата на всички песни, танци, картини породени от алкохола и русите момичета не можеше да се мери с прелестта на моя ангел седящ до мен. И както всяка вечер преди това останахме на тази пейка в парка: тя - взираща се в луната, аз - взиращ се в нея.