~Sakura&Sasuke~

27.Глава „Тръгваш ли? Върни се назад и си спомни нашия съдбоносен ден”

Два дни по-късно...

- Знаеш, че не одобрявам да пътуваме с тези хора заедно, Сакура! Не ги познаваш добре, а и сестрата на Така се оказа една от похитителите ти! Сакура, вразуми се, за бога!
- Не, ти не разбираш, Аюми! Така ми помогна и съм длъжна да удовлетворя желанието му да пътуваме заедно! А за Карин – да, не ми е приятна, но вече се махна оттук, защото заради теб се скара с брат си! И сега ще е крайно егоистично да си тръгнем, след като развалихме тяхното спокойствие!
- Сега аз ли излязох виновна, Сакура? Не помниш ли какво се е случило с теб? С нас, докато стигнем до тук? Бягахме като престъпници, единствено да отървем кожите си от Акатски и аз Сакура, аз бях твоите очи, защото нямаше да успееш да избягаш от тях без мен! Трябва да си ми благодарна, а ти заставаш на страната на лошите... Съжалявам, но ти не ми даде възможност да ти помогна...
- Аюми... Стой! – Сакура се разплака, хващайки момичето за ръката й, в знак да спре – Аюми, моля те... Разбери ме.. аз, аз допуснах грешка и не искам да я повтарям отново... Моля те, не си отивай! – Аюми погледна надолу, но не каза нищо. Просто се обърна и прегърна Сакура, разбирайки болката й.
- Няма да си тръгна, Сакура. И знаеш ли, благодаря ти, че ме разубеди... След това щях да съжалявам много, но нямаше да се върна, защото щеше да ме е страх да разбера, че нещо се е случило с теб. Благодаря ти, Сакура... Ти си истински приятел!
- Това означава ли, че ще пътуваме заедно с тях?
- Може би... – Двете момичета отново се прегърнаха и след това се върнаха в лагера, който бяха направили преди да се стъмни напълно.
- Време е за лягане...
- Чакай... Риаши! Искам да те питам нещо... насаме.
- Сакура, аз наистина съм много уморена. Ще ме питаш утре.
- Но, Риаши...!
- Лека нощ, Сакура. – Розовокоската сведе надолу глава и отиде в палатката си... Всички си бяха легнали, но Сакура не можеше да заспи... Присви очи и реши да се поразходи. Тихо излезе от палатката си, взимайки пръчка за по-лесно предвижване... Отдалечи се от лагера достатъчно, че да не я видят или чуят, ако случайно започне да плаче... Седна на тревата и запази тишина, понеже размишляваше над нещо.
- И ти ли не можеш да заспиш, Сакура? Явно нещо те мъчи...
- Риаши? Какво правите тук?
- Същото като теб... дойдох да погледам звездите-е... или не можах да заспя.
- Може ли да довършим разгово...
- Беше най-ужасната нощ в живота ми... Кошмар, когото не пожелавам на никого. Отдадох му се, а той се подигра с мен... Итачи Учиха – човека, когото мразя най-много на света и може би единствения, когото мразя... Както знаеш от писмото, криех от него, че съм бременна, но все някога лъжата излезе наяве... и тогава, тогава изпитах гнева му, който единствено се стовари върху мен... Не знаех какво да правя или как да действам. Думите му ме изгаряха, убиваха ме... Той не искаше детето, кълнеше се, че ше го убие по най жестокия начин... Онемях... В този човек не познах любимия си, който уж ме обичаше. Не, пред мен стоеше разярен звяр, готов веднага да убие, но не го направи... не ме уби, а трябваше.
- Искал е да ви убие?
- И по-лошо, но...
След време ми се роди прекрасно момиченце – моята малка Мисан, кръстена на езерото, в което я родих... Родих я във водата, а тя беше като малко ангелче паднало в нея. Заобичах я в първия миг, в който я видях... Беше повече от съвършена... Но не можах да я задържа, защото той щеше да я убие, а една майка не би понесла смъртта на детето си, затова... Оставих Мисан в кошница пред дома за деца и сложих прощалното писмо, или моята изповед... До ден днешен съжалявам за това, но просто нямах друг избор как да запазя детето си...
- Риаши, няма да ви насилвам да ми казвате това, аз...
- Няма проблем, Сакура... Ти трябва да знаеш... Месец, след като оставих Мисан, той се върна да я търси. Хвана ме за шията, заплашвайки ме, че ще ме убие, ако не му я предам. Аз отново излъгах. Този път, обаче, лъжата не се разкри – казах му, че съм изгубила детето още петия месец, след като съм забременяла... – Риаши започна да плаче много, не я интересуваше дали ще я чуят или не... тя не издържаше болката, която дълго време таеше в себе си... болка, разяждаща я всеки ден... Сърцето й кървеше, тя беше мъртва... сама, спотайваща се на света. Нямаше родители, нямаше много близки, с които да сподели, беше сама...
- Риаши... обещавам ти, че ще бъдеш завинаги с Мисан... Обещавам.
- Сакура, ти си човека, който ми отвори очите. Благодаря ти... – Задуха лек вятър от към запад; развя клоните на дърветата от близката гора... чуваха се страшни звуци, но страхът вече бе стопен... Макар и нощ, в две сърца грееше слънце, което стопли чувствата им и те бяха щастливи.
- Хайде да се връщаме, Сакура... Другите ще се притеснят.
- Да останем още малко... Моля те! – Беше незабравим момент за Сакура да разбере една истина, която никой не знаеше... Тя щеше да помни този момент, докато е жива. Дори искаше да го разкаже на поколението си, за да се запомни смелостта на една силна жена – Риаши Каие...

28.Глава ”Неповторимо послание”

Нощта обливаше всичко наоколо. Тишина и спокойствие заливаха всяка твар, която спеше и дори нощната обител. Беше красива нощ, а сребърната луна огряваше цялото това величие закрито от тъмните сенки на дърветата. Малки пухкави облачета препускаха по небесния свод, закривайки от време на време мъждукащите звезди. Топъл вятър разлюля тревите и донесе нежно ухание от полските цветя настанили се на широкото поле зад тъмната гора… Лагерният огън леко потрепваше между две самотно израснали дървета, приличащ на малка искра насред огромното пространство. Недалеч от лагера, Сакура и Риаши бяха седнали, споделяйки общата си мъка.
- Да си тръгваме вече, Сакура. Стана студено, а и е късно вече. Хайде.
- Изчакай… отпусни се малко. Не трябва да се тормозиш толкова. Знам какво си преживяла, но това е минало. Гледай към бъдещето и ще разбереш, че болката си е заслужавала сегашното щастие. А и…
- Сакура да вървим…
- Добре. – Двете жени тръгнаха към лагера, говорейки си за нещо. По пътя спираха често, защото на Сакура й се струваше, че някой ги наблюдаваше.
- Риаши погледни по-добре!
- Сакура няма никой, за бога! Да тръгваме!
- Не! Първо трябва да съм сигурна, че няма никой, а аз не съм!
- Добре, щом искаш това. Аз тръгвам ти остани!
- Риаши, но… Охх добре де… - Сакура въздъхна и продължи напред без да каже нещо. Вятърът се усили, но времето беше ясно, а и няколкото облачета не бяха проблем.
- Знаеш ли, че през последните години броят на изоставените деца е нараснал, а недостигът на храна и жилища са една ужасяваща трагедия за тях. За това аз продавам картините си, за да набавя средства, където е необходимо… а това за оръжията не е вярно. Това е нещо като контекст и… Тази година смятам да посетя Коноха и далечните западни градове. Но с това темпо няма да успея до края на лятото, а зимата ще е студена и ще е необходимо отопление и провизии в сиропиталищата. Не знам… трябва да направим нещо.
- Риаши, възхищавам ти се. Наистина много обичаш децата.
- Да, така е.
- Утре ще тръгнем рано и най-вероятно ще пристигнем довечера в Селото скрито в пясъка, но…
- Какво има? -Риаши спре внезапно и погледна тъжно Сакура, знаейки, че това ще я натъжи още повече.
- Аз съм сляпа и не искам да се връщам такава, а и Така ми каза за езерото, същото, в което си родила.
- То е много далеч. Трябва да пътуваш три дни, а и пътят е затрупан с камъни, съборени от миналогодишната буря. Единственият път е засеян с капани. Няма да можеш.
- Но Така не ми е споменавал за това… - Сакура повдигна рамене и отдръпна падналия кичур коса на лицето й - Защо не ми е казал, тогава?
- Не знам, но наскоро бях в едно село и там много се говореше за Мисан. Не помня много подробности, но съм сигурна, че споменаха някакъв инцидент с миньор. Обаче очевидци докладвали, че не било нещастен случай, а убийство. А и е странно, защото няма никакви следи, че е бил убит.
- Кога е станало това?
- Преди четири дни.
- Точно толкова откакто Аюми ме спаси и… похитителят ми… знам кой е и къде да го открия.
- Сакура какво говориш?
- Но преди това ще си върна зрението и ще довърша започнатото… Да побързаме Риаши!

На другия ден

Слънцето вече бе изгряло и впиваше устните си в зеленината. Красивите горски цветя израснали между дърветата, придаваха омайна свежест, пърхащата от близката гора. Струйка дим се издигаше нагоре от вече изгасналия огън. Малки камъчета бяха пръснати по песъчливата почва изписващи кратко послание. Буквите се четяха, но на места липсваше форма и мисълта се губеше, но ако погледнеш добре, ще прочетеш ясно написаното “Усещаш ли ме”. Красиви думи написани по странен начин от неизвестен автор…
- Сакура!? Ти ли го написа? – Внезапния въпрос на Риаши стресна кунойчето, което все още спеше и не усещаше нищо съществено от тялото си, поради не комфорта.
- А? Какво да напиша… не мога.
- Аюми, Така? Вие сте замесени в това, нали?
- Защо ни обвиняваш? Може да си ти!
- Стига! Престанете! Нищо не разбирам… За какво говорите? – Сакура потърка очи и сетне зачака някой да й отговори.
- Ами виж сега, до теб има изписани с камъни три думи, четящи се като “Усещаш ли ме” и вие казвате, че не знаете от къде са се взели? Така ли? – Сакура се изненада, но после се отегчи, защото знаеше, че е тяхна шега.
- Няма да се хвана на този номер! Много добре знам, че сте… я чакайте малко! Ако не съм аз, нито пък вие – Кой може да е?
- Нали това се опитваме да ти кажем – Че не знаем нищо. – Аюми погледна в страни и взе едно от камъчетата, разглеждайки го внимателно – Някой ни е наблюдавал вчера.
- Видя ли, Риаши!? Казах ти, че усетих нещо странно.
- Звучи логично, но… Защо ни е наблюдавал или наблюдавали, а после са оставили такова странно съобщение и то… до Сакура?
- Няма обяснение, но съм сигурна, че са наблизо и сякаш… ни чакат? – Сакура леко се притесни. Нали сега не беше от полза, нямаше как да помогне. – Те знаят накъде сме тръгнали и единствения начин е да сменим посоката.
- Какво? Сакура вчера ти казах много добре, че закъсняваме и трябва да сме бързи! Защо винаги променяш мнението си? Ти беше съгласна…
- Да, но така ще е най-безопасно за нас.
- Мм, аз съм съгласен. – Така се обърна към Аюми, чакащ нейното решение.
- Аз също!
- Но… Вие сериозно ли? – Аюми кимна и тръгна в посока юг, насочваща се към малка река, следвана от Сакура и Така.
- Риаши, нямахме избор. – Така се опита да й обясни, но Риаши го прекъсна малко подразнена.
- Добре, добре. Примирих се с решението ви, така че да затворим тази тема!
- Определено съм съгласна – На Сакура вече и бе омръзнало да слуша недоволствата на Риаши, затова не каза нищо, което да я накара отново да спори… Вървяха дълго като никой не бе казал и думичка, а напрежението между тях се покачваше с всяка изминала минута. Дори Аюми бе потънала в мислите си, съвсем забравила за приятелката си, но след това се разсея, изоставайки малко назад от другите.
- Ъъм, Сакура. Не ти казах по-рано, но и не се сетих докато не обърнахме посоката. Аз знам нещо, което може би ще ти помогне…
- … - Аюми се притесни, но събра смелост и продължи да говори тихо, без да отделя поглед от земята. Всички бяха спрели, изненадани от чутото до момента.
- Познавам лечителка, която събира най-различни билки, с които помага на хората от различни болести, та си мислех, че може…
- Има ли начин да си върна зрението, Аюми? – Внезапния въпрос на Сакура разплака момичето и леко повдигна глава срещайки насълзените очи на Сакура. Толкова красиви, но и толкова тъжни. Те вече не блестяха толкова ярко, не бяха светли, не бяха щастливи… превърнали се в изгаснали изумруди, сякаш загубили блясъка си завинаги.