~Sakura&Sasuke~

БЕЛЕЖКА:
Фикът не е мой.


1. Глава: Завръщането

След тримесечното търсене на Саске, отбор „Какаши” се връщаше днес. При обстоятелствата, които имаха, като например, че бяха видели Саске преди два месеца и точно заради това Наруто беше се превърнал в
хленчещо бебе вместо Сакура, беше доста трудно да продължат. Но със сигурност това щеше да стане все някога. При срещата им със Саске, Наруто беше осъзнал, че „приятелят” му е станал доста по-силен от него и това го безпокоеше. Сакура пък беше много наранена от думите на Саске, че нищо не го интересувало в Коноха или пък, че е премахнал връзките си с тях. Това я болеше и тя го знаеше, но трябваше да продължи... Макар сигурна в чувствата си към него, а именно любовта я правеше силна дори в ситуации, подобни на тази, в която сега бе...
До залез, легендарният отбор 7 вече беше пред главната порта на Коноха.
- Най-сетне! Стигнахме! – промълви Наруто, като гледаше величествената врата.
- Стигнахме...но, не всички... – каза тъжно Сакура. Тя имаше предвид, че Саске го нямаше с тях и все още не изпълнели мисията си да го върнат в селото.
- Е, трябва да съобщим на Тсунаде за пристигането ни – каза Какаши, като не изпускаше от поглед книжката си „ Icha, icha paradise”. Той беше превързан към нея до толкова, че я мъкнеше и на мисиите си.
- Да тръгваме тогава. – измърмори Сакура, като гледаше своя сенсей, любителят на сапунки.
И така, те влязоха в Коноха и първото място, където трябваше да посетят по настоятелство на Наруто, разбира се, беше закусвалнята „Рамен”.
- Две големи порции рамен, моля! – каза радостно Наруто. Второто нещо след Саске, което го интересуваше много беше рамен. Следващите три позиции след рамена бяха също рамен.
- НАРУТО! Как смееш да си поръчваш две големи порции рамен? Никой нормален човек не би ги изял, но пък... си изключение. НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ИДВАМ С ТЕБ ЗА РАМЕН, ЗАЩОТО, АКО ВИДЯ ОЩЕ ЕДНА ПОРЦИЯ ЩЕ ПОВЪРНА! – Крещеше Сакура, като се дразнеше все повече и повече от думите си.
- Спокойно Сакура! Знам как се чувстваш, но не си го изкарвай на мен. Много добре знам какво те безпокои, но не се притеснявай, ще те разбера.
- Какво ме безпокои? Не си го изкарвам на теб, просто...
- Просто си наранена от думите му. Аз също. Разбирам те. – каза откровено Наруто, като продължително гледаше в чинията си.
- Прав си, Наруто. Аз просто съм наранена и не знам какво да правя... Извини ме! – извини се Сакура и продължи доста да размишлява над думите на Наруто...
След като бяха готови се отправиха към Хокагето... Когато стигнаха до вратата на кабинета й се чуваше само и единствено тя, как вика и прочие...
- КАКВО КАЗАХТЕ? НИЩО НЕ СТЕ НАПРАВИЛИ? ВЪН!!! – крещеше гневно Тсунаде, като съпровождаше гостите си до вратата с ритници. Стоманената врата се отвори и шестимата нинджи, които бяха до преди малко вътре, изхвърчаха през вратата.
- И ДА НЕ СТЕ СЕ ВЪРНАЛИ С ПРАЗНИ РЪЦЕ!!! – заповядваше им Хокагето, докато те вече не се видяха.
- Тс..Тсунаде! Какво стана току-що? – попита Сакура, докато си припомняше какво точно се бе случило.
- А!? Вие тука ли сте били? – попита моловажно Тсунаде.
- Тя даже не ни видя! Б..бяхме точно пред нея! – каза разочарован и ядосан Наруто.
- Е и? Какво да направя след като съм заобиколена от ...

2. Глава: „ Вишнев цвят”

- Е, и? Какво да направя след като съм заобиколено от толкова... толкова... офф!
- Ха! Толкова какво, бабо? – попита пренебрежително Наруто, като гледаше Тсунаде.
- НЕ МЕ НАРИЧАЙ БАБА! КОЛКО ПЪТИ СЪМ ТИ КАЗВАЛА, ЧЕ НЕ СЪМ ТИ БАБА! Аз съм млада, хубава, А НЕ СТАРА! АХ ТИ, МАЛКО ТАКОВА... – Тсунаде започна да гони усилено Наруто и след като го хвана започна силно да го хока.
- Бой! Бой! Бой! Бой! – викаха Сакура и Какаши, но това им костваше зъл поглед от страна на Тсунаде... След като си свърши работата, тоест боя, Хокагето влезе в кабинета си и седна спокойно.
- Е, кажете сега. Какво има? Имали някакви следи от Саске и отбора му?
- Всъщност го срещнахме...
- Го бяхте, какво? – изведнъж Тсунаде стана много сериозна и пребледня от изненада.
- Го срещнахме... но преди два месеца. Сега изгубихме следите му и трябваше да се върнем заради... заради... – каза Сакура и погледна ядосано Наруто и след това извика:
- ЗАРАДИ ТОВА БЕБЕ! НАРУТООО!!!
- Добре, добре! Стига! Разбрах, сега излезте да говоря с Какаши насаме!
- С МЕН!? АМА ТЕ ТИ КАЗАХА...
- Сакура, НАРУТО! ВЪН! – извика Тсунаде и погледна Какаши, сякаш искаше да го смачка с поглед.
- Е? – промълви изнервено Тсунаде.
- Е, какво? – повтори Какаши, като четеше задълбочено книжката си.
- СТИГА СИ ЧЕЛ ТАЗИ ПЕРВЕРЗНА САПУНКА!
- Не е перверзна, а много поучителна! – отметна Какаши.
- Все тая... а сега говори! – настояваше тя.
- Срещнахме Саске преди два месеца.
- ТОВА ВЕЧЕ ГО ЗНАМ!
- Е какво друго да ти кажа?!
- Офф... ти си по-тъп и от Наруто, бе!
- Защо? Толкова ли съм тъп, че ме сравняваш с рамен?
- Казах НАРУТО, НЕ РАМЕН!
- Изобщо не го познаваш, а? Той поглъща тонове рамен, че започвам да се замислям вече...!
- Май ти хлопа дъската! Поглеждал ли си се скоро в огледалото?
- Какво?! БРЪЧКИ ЛИ ИМАМ?!
- Какаши Хатаке...
- Да!
- ВЪН! И ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛА ДО КРАЯ НА ДЕНЯ!!!
В този момент, Какаши се изпари, както се изпарява рамена в чинията на Наруто.

При Сакура и Наруто

- Ох! Защо се бавят толкова! Сватбата ли си кроят?!
- НОРУТО!!! Какви ги бръщолевиш?
- Това го чух!
- КАКАШИ-СЕНСЕЙ! – казаха в един глас двамата ученика.
- Не е вярно! Аз никога няма да се женя за такава жена като нея! Това е все едно да се жениш за действащ вулкан!
- Какаши-сенсей, не мислите ли, че прекалявате?! – попита учудено Сакура.
- Не, не мисля! Всеки път, когато отида при нея да обсъждаме нещо, или вика като изтървана, или кълве бюрото си като щраус, или пък гледа като таралеж в атака!
- Това беше вече прекалено! – отсъди Наруто.
- Ти нямаш право да говориш, след като Тсунаде ме изкара луд заради теб!
- Какво си й казал?
- Че си чиния рамен, А!
- Рамен... мм рамен.... вкусен рамен! ЧЕ СЪМ ЧИНИЯ РАМЕН!?
- Ами, чиния рамен! – отговори спокойно Какаши.
( Това, което беше на път да се случи, но не се случи, щеше да е,че Какаши трябваше да се срещне с „вулкана” Наруто. Наистина, той приличаше на баба Тсунаде, която, разбира се не е баба )
- НАРУТО! СТИГА! – изнервено изкрещя Сакура.
- Добре де! Но не съм „ чиния рамен”!
- Добре, не си! Какво трябваше да кажа? Тя ме смачкваше с поглед!
- Стана късно Какаши-сенсей! Трябва да тръгвам! Лека нощ!
- Лека нощ, Сакура! – извика Наруто и се отправи към дома си. Какаши взе отново книжката си и изчезва в тъмнината...
Сакура се прибра и отново можеше да усети мириса на своя малък, уютен дом. Липсваше й леглото, меко и розово, в което сънуваше своите мечти...Тя се качи в стаята си и в тъмното видя, че има някой или нещо. Приближи се до леглото, отви леко завивките и малко се стресна.
- А-а-а-а-а! Какво си ти? Не ме яж!
„ Мяу”
- О! Колко хубаво котенце! Как съм могла да те изплаша, въпреки, че ме изплаши първо! – Сакура се засмя и нежно прегърна котето. Когато светна лампите, установи, че котката има зелени очи, също като нейните! Те бяха красиви... О, да! Красиви като морето, нежни, изпълнени с топлина и любов. Точно като нейните! Бяха чувствителни и сълзите в тях се давеха в щастие.... за някого...
След като се изкъпа и облече, Сакура взе котенцето и реши да му измисли име.
- Да видим.... как да те кръстя? Ами, какво ще кажеш за.... за... Юки! Да, харесва ми! Юки! – каза радостно Сакура и легна доволна от себе си. За доброто си сърце, което приюти приятел... Луната огряваше лицето на Сакура и сякаш я галеше нежно. Пролетният ветрец полюшваше вишневите цветчета, които се оглеждаха в прозореца на къщата. Уханието на вишни се разнасяше из цяла Коноха и даже влизаше през отворените прозорчета на малките къщички... Звездите светеха и премигваха, сякаш се усмихваха на някого...

3. Глава: „ Спомена”

Звездите светеха и премигваха, сякаш се усмихваха на някого...
Сутринта дойде много бързо и кацналите на перваза птички пееха омайните си песни. С тях винаги събуждаха Сакура, но този път тя спеше дълбоко и не ги чуваше. Беше много изморена и искаше да си почине ден-два... Клепачите и потръпваха. Тя сънуваше, сънуваше него. Беше й хубаво и се усмихваше в съня си. Но след малко се събуди от мъркането до главата й. Котето спеше до нея и сега я будеше с гушкане. Сакура се усмихна и стана от леглото, като се запъти към терасата...
Денят бе слънчев и децата долу вече играеха. Навсякъде се разнасяше детския смях, на който всички се радваха. Радваше се и Сакура, но малко по по-различен начин. Дълбоко в сърцето си тя се радваше, че има още един ден надежда, копнеж...
Сакура се унесе в мисли гледайки вишневото дърво, което растеше в двора й. След малко нещо я разсея. Беше Юки, която изглеждаше гладна.
- Юки! Гладна ли си? Ела да те нахраня!
Сакура се изкъпа и след това се облече. Слезе в кухнята и даде на котенцето купичка с мляко, а самата тя си взе бисквити. Закусва дълго, защото през повечето време мислеше и мислеше. Нещо я притесняваше, нещо щеше да се случи, но тя не знаеше какво. След като свърши, почисти цялата къща и излезе на двора. Седна на пейката под вишната и погали Юки.
- Знаеш ли, Юки? Не съм идвала тук толкова отдавна. Винаги сядах тук с мама да рисуваме или да й разказвам... не знам... за живота си. Беше хубаво, но сега те са толкова далеч... далеч, колкото звездите. Исках да не се отделям от тях, но съдбата се намеси и... виж ме сега... сама, толкова сама!
Сакура започна да плаче, защото родителите й, й липсваха, както и... Саске. Тя винаги си мечтаеше за розов живот, който да е пълен с щастие и радост... но това беше реалността – мрачна и обвита в тъга... сълзите й се стичаха по бледите бузи и изчезваха в земята. Усмивката й отдавна вече не съществуваше, тя просто беше потънала в безкрайното огорчение и страдание...
- Юки! Ти сега си моята единствена приятелка! Обещавам ти, че никога повече няма да видиш и една моя сълза паднала за миналото. Обещавам! – каза Сакура през сълзи и гушна котето...
След като се беше съвзела, се върна в къщата. Беше се сетила, че на тавана има един сандък, който майка й каза да отвори, когато стане на шестнайсет. Да, тя беше на шестнайсет и като дишаше тежко се отправи към тавана... когато стигна сандъка и го отвори, в него намери бележка, на която пишеше:

„ Скъпа дъще,
Много те обичаме и искаме да си щастлива!
Винаги съм знаела, че този ден ще настъпи и ще трябва да ти разкрием истината. Както знаеш, ние те оставихме при леля ти, когато беше още на шест. Беше ни много трудно, но трябваше. Ние не сме нинджи, а обикновени граждани от Коноха. Пътувахме за Америка, когато един кораб ни взе за заложници. Изпратиха писмо до третия Хокаге, но нямаше средства да плати откупа и те ни взеха като роби. Слугувахме им ден и нощ и никога нямахме време да се възстановим напълно. Третираха ни както си искаха... но не се тревожи за нас с баща ти! Ние избягахме на един остров, близо до Япония, близо до теб, скъпа... за жалост не можем да се върнем, защото Коноха ще е в опасност. Моля те, не тъгувай, защото един ден ще се върнем при теб! Обещавам!
С любов: Мама и татко „

Когато Сакура прочете писмото, очите й преливаха от сълзи и те се ронеха, като едри капки дъжд. В тях можеше да се види неизживяното детство, липсата на обич и подкрепа. Тя не издържа и започна да плаче с глас. Плачеше много и едвам доходи до стаята си. Легна си рано, защото сълзите я бяха изтощили докрай. Слънцето едвам сега залязваше, а часът бе осем и половина...
Една последна сълза се стичаше по подпухналото й лице. Следите, които тя оставяше я изгаряха и париха. Накрая изтри сълзата и се унесе в спокоен сън... към полунощ, Сакура усети студенина, защото беше забравила да затвори прозореца. Тя стана с леки движения и затвори. След това слезе до кухнята и даде на Юки да яде и седна да похапне... Като беше готова почисти и се качи в стаята си. Не чакаше дълго и заспа... Вместо да си почине днес, тя се бе изморила от сълзите, повече от колкото да е на мисия.
Нощта беше студена и само нощните птици се чуваха отвън. Беше зловещо и страшно... Луната не светеше, защото облаците я покриваха... Черната нощ винаги изглеждаше безкрайна...

4. Глава: „ Темпо! Темпо!”

Сутринта бе хладна и се усещаше, че ще вали.
Тсунаде беше рано на работа и преглеждаше купчини документи. Шизуне й помагаше, но все пак отне доста време.
Сакура вече беше станала и се отправи към Какаши... Тя стигна до апартамента му и почука на вратата с досада.
- КАКАШИ-СЕНСЕЙ, ОТВОРИ!
След десетминутно усърдно викане и тропане, вратата леко се отвори и от нея се подаде рошаво-сънливата глава на Какаши.
- Сакура... Какво правиш тук толкова рано?- каза Какаши мързеливо. Сакура се стъписа, защото не беше рано.
- Какаши-сенсей, мисля да продължим търсенето!
- Толкова скоро? Но... но... добре, ще говоря с Тсунаде. Сега, ако обичаш, ме остави да изживея последните минути спокойствие, преди Тсунаде да ме е изтормозила психически!
- Благодаря, Какаши-сенсей! – На лицето на Сакура се появи лека усмивка, която доказваше, че беше щастлива. През тези дни тя бе мислила само и единствено за Саске. Сега можеше да бъде спокойна...
Какаши чакаше пред кабинета на Тсунаде, докато пронизващ вик не го повика:
- КАКАШИ! ВЛЕЗ! – Какаши влезе.
- Ъм... Добър ден!
Тсунаде нервно си повдигна веждата и отговори:
- Добър да е! Какво искаш?
- Сакура иска да продължим търсенето.
- Какво КАЗА?
- Престани да ме караш да повтарям едно и също нещо два пъти! Чу ме! Сакура иска да възобновим търсенето още утре!
- Утре?! Толкова скоро? Но...
- Но, няма но! Забавихме се достатъчно! Искам разрешение!
- Мм... щом е така... Сакура иска... Добре!
- Ами, ако аз исках?!
- НЕ!... Утре тръгвате в зори! А сега се махай, имам много работа!
- Разбрано... – каза отегчително Какаши и излизе. По пътя срещна Сакура, която отиваше на тренировки.
- Какаши-сенсей! Говорихте ли с Тсунаде?
- Да! Утре тръгваме в зори!
- Ура-а-а-!... Хм, таест добре. Ще кажете ли на Наруто или аз да го направя?
- Не! Наруто няма да едва! Не бива да се излага на риск! Той не трябва да знае за това! Ясно?!
- Да-а, Какаши-сенсей! – каза Сакура, която се поуспокои от това. Тя отиваше да тренира, но след казаното от Какаши, реши да се прибере вкъщи. Искаше да се приготви за утре и да си почине. А и беше вече обяд, така че време за почивка!
Прибра се бързо и започна да приготвя всичко необходимото... Напълни тоста голяма чанта и след като свърши седна на леглото, защото се бе изморила.
Въздъхна тежко и излезе на терасата да подиша чист въздух... Навън все още беше мрачно и вятърът се усилваше. Едри капки монотонно заваляха и навсякъде се разнесе мириса на дъжд. Сакура влезе в стаята си и затвори вратата на терасата. Отвън се чуваше равномерното падане на капките, както биеше сърцето й. Тя беше уплашена за утре. Страхуваше се да не би да се срещне със Саске. Неговият поглед отдавна беше завладял сънищата й, неговите черни очи, черни като онази безкрайна черна нощ... Макар и да отричаше пред себе си, тя дълбоко в сърцето си го обичаше. Любовта в нея все още гореше, а когато го видя за пръв път от толкова години се влюби отново. Пеперудките отново се завърнаха.... беше щастлива и... но сега, дали ще почувства същото? Дали още ще копнее за него в мечтите си? Дали той ще се влюби в нея?... Това със сигурност не знаеше.
Унесена в мислите си, тя просто заспа... И отново го сънуваше... беше толкова близо до него, но сърцето му бе заключено за нея... Страдаше и плачеше в съня...
Сутринта дойде. Първите слънчеви ръчи погалиха лицето й и тя се събуди. Облече се, закуси и взе Юки да я отнесе при съседите, за да я гледат докато я няма...
Сакура се запъти към Тсунаде, защото мислеше, че Какаши ще я чака там. Но, когато стигна до ъгъла видя Какаши и се затича към него.
- Какаши-сенсей! Добро утро! Готов ли сте?
Жалко, колко жалко! Той беше заспал подпрян на дървото и нищо не чуваше. Сакура се ядоса и викна силно:
- КАКАШИ-СЕНСЕЙ! СЪБУДЕТЕ СЕ!
- Какво?! Кой?! Мамо? ........ А, Сакура?! ЗАКЪСНЯ!
- Не сте този, който ще ме упреква, защото Вие винаги закъснявате!
- Добре, добре! Да тръгваме!
Сакура просто кимна и се отправиха към главната порта на Коноха.... Пазачите още спяха, така че преминаха и без пропуск за навън... Набързо влязоха в гората и от там на сетне скачаха от клон на клон. Искаха да се отдалечат колкото се може повече от селото. Те бяха сигурни, че Наруто още спи и това им даваше голяма преднина.
Винаги бяха на щрек, защото някой можеше да им постови капан и този някой можеше да бъде от”Акатски”. Те бяха опасни и изглеждаха силни.
Въздухът беше влажен, а и времето беше задушно и при това темпо, Какаши и Сакура бързо се изморяваха. Налагаше се да спират доста често и по този начин губеха време....
Появиха се облаци от север и ситен дъждец заромоли. Задуха лек вятър, който полюшваше младите листа на дърветата....
Беше си и пролет, а дъждовете бяха често явление...

5. Глава: „ Факлата”

Беше си и пролет, а дъждовете си бяха често явление...
Какаши забеляза, че дъждът се усилваше и веднага трябваше да намерят нещо, под което да се скрият.
- Сакура.
- Да.
- Ще трябва да се „скрием” от този дъжд! – каза Какаши и се засмя от думите си.
- Мисля, че в околността имаше нещо като пещера... може да се „скрием” там. – отбеляза Сакура и се подсмихна.
- Така да бъде... но знаеш ли, че пещерата е известна с многото си коридори и зали. Може да стане опасно, ако се загубим или срещнем някой неприятел в тях.
- Запозната съм.
- Добре тогава да отиваме...
Навън беше студено, а още бе ден. Дъждът валеше и все по се усилваше. Дърветата спираха част от капките с листата си, но все пак Сакура и Какаши бяха измокрени. Те се движеха право към пещерата, но тя изглеждаше все тъй далече... Накрая я стигнаха и влязоха вътре. Беше пълен мрак. Сакура дори не виждаше ръцете си. Изведнъж пещерата грейна от факлата, която Какаши току-що беше запалил. Носеше се неприятна миризма...
- Как ви е хрумнало да носите факла? – попита учудена Сакура.
- А, това ли? Това са мръсните долни гащи на Наруто. Намерих ги тук. Беше ги оставил преди три години.
- МРЪСНИТЕ ГАЩИ НА НАРУТО?! ОТ ТРИ ГОДИНИ?! ЗАТОВА ЛИ МИРИШЕ ТОЛКОВА... ТОЛКОВА... – при мисълта какво вдишваше, Сакура се строполи на земята. Припадна.
- Сакура! Добре ли си? Сакура!...
След един час, Сакура вече се свестяваше, като бълнуваше нещо.
«Ах ти..... мръсен, неупран.... тъпанар! Ще ти дишам аз... бляк... гащите... ъх... идиот.... безсрамник... мръсни гащи!...»
- Сакура, по-добре ли си?!
- По-добре ли си?! Чувате ли се какво говорите?
- Съвсем ясно! Моля те, остави тези сцени и се осъзнай! Не си малко дете!
- Да се осъзная?! И да – малко дете съм!!! Това е гнусно! Както и да... четете тази книга например!
- Защо се заяждаш с книгата ми?! Интересна е и при това много поучителна! Не е зле да прочетеш нещо от нея и да го използваш на практика...
- Вие за това ли закъснявате винаги?
- От части да. Закъснението прави силата!
- Който е писал тази книга е бил психопат!
- Всъщност Джирая е автора.
- И каква е разликата?
- Ами... мисля да тръгваме!
- Как така?! Навън вали, като из ведро!?
- Не навън, а навътре!
- Навътре?! Вие сам казахте, че е опасно... а и е тъмно...
- Да неби да те е страх?
- Кой? Мен!? Ха-ха, не! Въобще!... Добре де! Само... доста! Доволен ли сте?
- Да, но и разочерован. Изглеждаш доста страшна, ама вътре си мекотело.
« Опа! Това вече беше прекалено! Какаши-сенсей ми лазеше по нервите и го правеше нарочно! Сега трябваше да се докажа! »
- Ни най-малко! Ще видите!
Какаши гледаше, като ударен от гръм и след това се съвзе. Вече бяха влезли „навътре”. Факлата гореше, тоест гащите, които бяха напоени с .... няма значение, и това действаше до гори по-дълго. Вонята се разнасяше, но Сакура пречупи гордостта си и запуши носа си, като дишаше с уста.
- Това не е ли по-лошо, отколкото да дишаш с нос? Така буквално ядеш миризмата!
- Не четете повече тази книжка! Действа Ви отрицателно и започвате да полудявате! Явно целта на автора е да създаде повече психопати, като него.
- Съмнявам се. Това е просто поучителна история...
« Дрън, дрън! Колкото повече чете това, толкова павече ме дразни! Какво иска?! Философ ли ще става? Да бе! »
- Ами, хайде да си починем! – предложи Сакура, която едва се движеше.
- Не бива, защото, ако загасне факлата...
- Гащите!
- ... гащите, няма да можем да виждаме!
- Добре....
След дълго вървене и философстване от страна на Какаши, факлата се изгасеше.
- Какаши- сенсей! Направете нещо!
- Какво мислиш да направя?!
- Ами.... Полейте я!
- МОЛЯ?! Ти защо не го направиш?
- Защото съм момиче! Няма да Ви гледам! Хайде, по-бързо!
- Срам ме е!
- Ама отидете в някой ъгъл де!..... Какаши нямаше избор и отиде да „полее” факлата... След като тя си възобнови блясъка, те тръгнаха по-нататък, докато...
- А-а-а-аааа! Нещо ме хвана!
- Спокойно Какаши-сенсей! Това е просто лакътна пиявица!
- Къде?! КЪДЕЕЕ?!?!!!
- Къде мислите?! Дайте да ви я махна!
- Помощ! Ще ме изяде! Не искам да умирам! НЕЕЕ!!!
« Този луд! Защо тръгнах с него! Прилича на Наруто! Каква досада! »
- Ще трябва да се разделим! – каза Какаши внезапно. Бяха спрели пред две разклонения и това беше единственият начин да останат живи... поне един от тях...
- Но... но аз нямам гащи, тоест факла!
- Спокойно! Имам гащи в чантата си. Наруто ми ги беше дал да му ги изпера...
- Да му ги изперете?! Ужас! Как можете да го правите?!
- Всъщност Хината го прави...
- ХИНАТА?!
- Да! Сега вземи тази пръчка докато сложа гащите... можеш да я запалиш.
И факлата, тоест гащите грейнаха. Трябваше да се разделят...
- Помни! Ако някой намери изхода се връща да търси другия! Но чака един ден преди да се върне...

6. Глава: „Срещата”, І част

Какаши и Сакура се разделиха, като Сакура тръгна по десния коридор....
Вървеше и си ослушваше и за най-малкото движение. Тя се боеше от тъмното, но стискаше зъби. Беше много изморена, но трябваше да продължи преди да беше изгаснала факлата... И все пак не издържа. Легна на студената земя и остави факлата да гори до нея... Заспа. Спеше дълбоко и сега нищо не я притесняваше. Не мислеше за нещо и никого. Просто спеше.... Пещерата беше влажна и от коридора имаше течение. Студенината загаси факлата и малкото топлина, която топлеше Сакура сега замря....
На другия ден, Сакура се събуди от някакви болезнени викове... Тя веднага стана и се отправи към звука с кунай в ръка. По-нататък се долавяше слаба светлина от фенер. На пода имаше легнал мъж, който й изглеждаше много познат. Тя се приближи внимателно, защото любопитството я гризеше. Кой ли беше? Лицето му беше някак излъчващо болка и отчаяние... и тези.... РОШАВИ ВЕЖДИ?
- Лий, ти ли си това?
- Кой е там? Покажи се! Ауууу! – той изстена от болка.
- Аз съм Сакура!
- Сакура?... Коя си ти? Не те познавам! Махай се!
- О, не! Какво ти се е случило?! Изгубил си паметта си!
- За какво говориш?
- Не ме ли помниш? Аз съм ти приятел!
- Приятел... аз нямам приятели.
- Имаш! Имаш много, които.... те обичат!
- Не знам... нищо не помня... Как се казвам?
- Лий. Рок Лий от Коноха. Обичаш да се биеш и да се доказваш пред другите....
- Такъв ли съм?! Фукльо?
- Не.... ти просто си различен... ти имаш истинско... приятелство към нас...
- Така ли? Благодаря ти! Аууу!
- Чакай! Ще ти помогна! – Сакура започна да го ликува, но това бързо я измори.
- Почти!.... Готово...
- Благодаря.... отново.
- Няма нищо. Сега ми разкажи какво се е случило?
- Помня само, че ни нападнаха в засада... явно чакаха някой друг, но след като видяха, че не сме тези, които търсят ни атакуваха по задължение, за да не ги разкрием... Казаха, че са от „Акатски”. Бяха осем, а ние четирима... неравностойна битка и все пак не се отказахме... бяха по-силни от нас, но това не променяше нищо... Мисля, че си ударих главата отново и след като се съвзех, разбрах какво се е случило.
- Какво?!
- Тях ги нямаше.... тези, с които бях... не помня имена... Съжалявам.
- Няма нищо. Но как помниш това, а не помниш нищо от миналото?!
- Преди да ги срещнем си ударих главата, когато паднах от скала... това е...
- Разбирам, но все още не мога да го възприема!... Гладна съм... ще отида да намеря храна, не съм яла от вчера!
- Сакура.
- Да.
- Пази се!
- Благодаря, че се грижиш за мен!
Сакура се отправи към изхода, но докато стигна до там трябваше да мине през всякакви „препятствия”. Чудеше се, как толкова ранен човек ги е преодолял, след като тя самата едвам се справи. Не беше реално и имаше нещо гнило в това. Когато излезе почувства как слънчевите лъчи я галеха и топлиха. Аромата на овошки се носеше из въздуха... Ухаеше на пролет... Тя намери близо до реката боровинки, въпреки, че беше странно за този сезон. Сакура се любуваше на песните на птичките, които толкова старателно произнасяха всеки тон. Набра доста от боровинките, но на отсрещния бряг пък имаше малини. Това беше много странно, но тя не обърна много внимание и прекоси реката, която беше доста плитка. Стигаше й едвам до коленете и затова изобщо не беше трудно... Тя се приближи към храста и, когато посегна да откъсне плода, някой я хвана за рамото. Сакура се паникьоса, просто не знаеше какво да прави. Студени тръпки я побиха, сърцето й щеше да изскочи. Накрая се престраши и с леки движение се обърна към човека, който това и чакаше. Сакура се стъписа, не знаеше какво да каже. Усещаше, че сърцето й ще спре... каза си "Край!", но след това се опита да заговори:
- Сас-ке...

7. Глава: „Срещата” ІІ част

- Сас-ке... – Тя просто беше потънала в несвяст и не вярваше на очите си. Не можеше да преглътне, нещо я спираше в гърлото. Сакура изглеждаше парализирана и не отделяше поглед от него.
- Сакура – проговори най-сетне Саске, но с най-студения и безразличен глас. Нещо я прободе точно тук – в сърцето. Чувстваше, че се разтапя, че част от нея умира. И все пак не го показваше. Опита се да се поуспокои и след това си пое дъх.
- Какво правиш тук? – попита Сакура, като затрепери цялата. В тази момент Саске се засмя злобно и отговори с досада.
- Все се си същата! Едно изненадано момиченце!
Очите на Сакура се насълзиха и тя усещаше как сълзите й напираха, но ги задържаше, за да не покаже слабост в този момент.
- Може би. Но ти си по-лош от всякога. По-студен и, и... по-далечен! Превърнал си се в безчувствено същество!
- Хм, мислиш правилно. Но ти си станала толкова иронична и недостъпна, че просто никой не може да те доближи... само аз.
- Защо си станал такъв? Егоистичен и надменен?
- Защо ли? Глупачка! Времето променя хората!
- Саске! – Сакура започна да плаче, а сълзите й се стичаха сякаш никога няма да спрат.
- Не плачи! Нямаш право! Мислех, че си станала по-силна, но явно си същата ревла!
Тези думи прободоха душата й, тя не можеше да повярва какво й беше казал Саске. Веднага изтри сълзите си и каза уверено:
- Прав си! Но сега ще се променя! Не заради теб, а само и единствено заради мен! Ще видиш на какво съм способна и повече!
- Ха-ха! Да не мислиш, че ще се промениш? Не и след като те ранявам с думи! Признай си го!
- Още не съм победена.... Учиха! – тя каза това с най-студения глас, който пазеше за него.
- Учиха?! Не си достойна да носиш това име!
- Кой ти е казал, че ще го нося?! Аз вече не те обичам и ако бях, нямаше да живея до края на дните си с леден блок като теб!
- Леден блок, значи? Толкова ли съм студен?
- Нямаш си и на представа колко!
- Не драматизирай! Омразата, гневът и отмъщението ме направиха такъв! И аз няма да се променя!
- Но ти им позволи да влязат в живота ти! Не се променяй, но аз ще се променя! Ще стана също като теб студена и безразлична към всеки, който се опита да открадне нещо от мен! Внимание ли, поглед ли или любов! Всеки ще си плати скъпо! А ти... ти ще плащаш цял живот!
- Размиваш ме! Толкова си своебразна и глупава, че не виждаш реалността!
- Може да съм глупава, но ти си по-глупав, защото си... – не можа да продължи, защото Саске я прекъсна.
- Аз съм този, когото виждаш. Саске Учиха, студен и егоистичен. Не съм нищо повече от това.
- Не си и никога не си бил! Последният път, преди три години, ми благодари за сълзите, защото те, те правеха велик и властен. Но аз няма да бъда хлапачката Сакура Харуно хлътнала по Саске Учиха! Не! Аз няма да съм такава вече! Както ти каза, времето променя хората, глупако!
- Явно новата Сакура влиза в роля, а? Но тези думи със сигурност те изгарят отвътре!
- Ни най-малко, Учиха! Ти си този, когото думите ми разкъсват! Не си го очаквал, най-малко от мен! Но аз те изненадах и ще те победя, защото в любовта и във войната всичко е позволено!
- Разбира се. Но сме във война. Войната на личностите в нас!
- Нима някой е казал за любовта? Не! За мен любовта към те умря щом напусна Коноха. Ти си страхливец, лъжец и крадец... на сънища!
- Това е нещо хубаво, в сравнение с казаното до тук.
- Мразя те! Мразя те Учиха!
- О, не! Ти ме обичаш и съм сигурен в това!
- Лъжа! Не си вече в мислите ми! Ти ме нарани достатъчно, така че не си в моя живот! Свободен си! Вече няма да тормозиш хлапачката Сакура! Върви си! Не искам да те виждам!
- Много си сериозна! Само, че думите няма да се върнат, ако след време осъзнаеш, че си сгрешила...
- Никога няма отново да бъда подвластна на теб! Чуваш ли? НИКОГА!
- Радвам се, защото аз мога да имам, която си поискам жена!
- Безсрамник!
- Да, но аз съм Учиха все пак!
- Учиха, Учиха! Аз пък съм Харуно и се гордея с това!
- Скоро няма! Ще се унижиш победена от мен и новото ми лице!
- Лице?! Ти имал ли се изобщо? Никога не си имал искрена усмивка, а само самодоволна излъчваща величие и сарказъм! Нищо повече! Ти си едно нищо, паднал си по-долу и от нулата! Ти си незначителен и никога не ще бъдеш обичан! Никога!
- Никога не казвай никога! – изсъска Саске като стисна ръката й, и я погледна заплашително.
- Да не би искаш някой да те обича? Никой не обича леда, след като падат от него! Той се пропуква...
- Но след това се разтапя! – прекъсна я Саске, гледайки също толкова студено, колкото нея.
За миг стана пълна тишина, само птичките се чуваха от време на време. Но с тази студенина настлала се в сърцата им, взаимно се отдалечаваха един от друг...

8. Глава: „Студеният Вишнев Цвят”

Тишината беше непоносима. Те все още се гледаха втренчено и никой не беше проговорил. Нямаше какво да си кажат, защото погледите говореха всичко.
- Достатъчно! – каза Саске и пусна ръката на Сакура, но все още я гледаше.
- Разбира се. Не ти понася. Страхливец!
- Не за това! Забавих се твърде много с теб! Досадница!
- Така ли? Благодаря, че ми отдели толкова много внимание!
- Хм, мислиш ли? Впрочем си добра лечителка. Срещнала си Лий.
- От къде знаеш?......Чакай малко! Да не би?!
- Точно така. Исках да видя способностите ти и го направих. Видях ги!
- Но как?!
- Лий, всъщност бях аз.
- Какво?!
- Да. Това е забранена техника, която Оручимаро ми показа. Чувстваш се измамена, нали?
- Знаех, че има нещо гнило в това. Докато изляза от пещерата, трябваше да мина през какво ли не. Ранен човек не би се справил.
- Именно! Аз само се преструвах, всъщност това беше театър! Следя те от както влязохте с Какаши в пещерата. За него се погрижи Карин.
- Какво му е направила?
- Нищо, просто променя коридорите, така че Какаши никога да не излезе. С прости думи прави лабиринт.
- Не, не можеш! Та той ти беше учител!
- Беше, вече не е. Нямам никакви връзки с него, нито към Наруто... нито към теб. Така, че мога да ви погубя без да ми мигне окото! Но ти имаш нещо, което ми принадлежи.
- Нямам нищо твое!
- Толкова си наивна! Искам сълзите, които ме правят велик. И ще ги получа, ти ще ми ги подариш!
- Никога няма да плача за теб! Никога!
- Напротив! Не искаш да признаеш, защото имаш гордост пред мен.
- Имам гордост. Гордост, която се появи, когато си тръгна. Обещах си, че ще те накарам да страдаш, както страдах аз...
- Но не можеш! Слаба си! Нямаш никаква смелост! Жалко!
- Имам смелост. Имам и цел: отмъщение. Ти ме направи такава и ти ще си погубеният!
- Жалка си! Но какво повече да очаквам от теб? Не си по-различна от онези момичета, които имат гордост, но след това страдат. Жалко за теб. Не осъзнаваш какво правиш!
- Знам и ще ти покажа какво правя, Учиха!
- Не мисля така! Играеш си с огъня и рано или късно ще се опариш!
- Ще се опаря, но ти ще изгориш!
- Това е смешно! Аз съм Учиха и няма да загубя от момиченце, което не знае какво иска!
- Искам любов! Но не се пести, не от теб. Искам нежност, разбирателство и утеха. Ти нямаш това.
- Не разигравай! Това е невъзможно! Никой няма да те иска, след като сама се унижиш. Бягай докато можеш, после ще е късно!
- Не съм страхлива и ще получа това, което искам! Дори, ако се наложи да те убия!
- Внимавай какво говориш, Сакура! Да не съжаляваш после!
- Няма да съжалявам, както не съжаляваш ти! Онази Сакура я няма! Ти я уби! Тя вече не е твоя играчка, без да знаеш! Счупи се, а счупеното не може да се поправи!
- Не ти отива тази роля. Не се хаби! Смешна си!
- Виждам, че започваш да разбираш! Нямам какво да ти обяснявам повече!
- Да го разбирам?! Аз дори не съм го взел на сериозно. Мечтателка, само си губиш времето. Вместо да тренираш...
- Тренирах. Тренирах непрекъснато през тези три години. Исках да съм подготвена за срещата ни с теб. И тази среща дойде.
- Какво?! Искаш да се бием?
- Точно така.
- Хм, откажи се докато ти е време.
- Никога!
- Съжалявам, на няма да се занимавам с теб.
- Но ти...
В този момент Саске изчезна. Нямаше го. Просто се изпари. Сакура падна безпомощна на земята и заплака, защото Саске я мислеше за слаба. Почувства се предадена и унижена. Капки пот избиха по челото й, и тя потръпна. Ставаше студено. Вятърът задуха, развя розовата й коса, която беше непокорна, но все пак коса.
Сакура се сви на кълбо, близо до дървото и погледна цветчетата. Изглеждаха сякаш й се усмихваха за последен път. Но защо? Вишневите цветове винаги са й се усмихвали. Но сега, когато онова добро момиче Сакура умря и от сълзите й се роди Студеният Вишнев Цвят, всичко изглеждаше различно.

Една топлина обви цялото тяло на Сакура и тя се помръдна. Отвори очите си и видя, че все още е нощ. Луната осветяваше част от поляната и ясно можеше да различи наблюдаващата я човешка фигура. Тя се уплаши, но човека се размърда и тръгна към нея. Сакура се паникьоса, стоеше като закована в седнало положение и гледаше треперещо доближаващата се фигура. По походката разбра, че е мъж, но нещо не беше наред.... той бе ранен и куцаше. Когато той я доближи, проговори тихо:
- Саку-ра....
- КАКАШИ-СЕНСЕЙ! Какво се е случело с Вас?
- Помогни ми...
Сакура веднага стана и започна да лекува учителя си, който беше много зле. Имаше дълбоки прободни рани, явно с кунай и безброй драскотини от шурикени. Целият беше в кръв и едва говореше. След малко той припадна, заради непоносимата болка. Сакура правеше всичко по силите си, но в този случай Тсунаде трябваше да е тук. От близката река тя взе вода, с която проми раните. Направи облекчаващ балсам от боровинките, които бе събрала и от цветните листенца на овошките. Сложи го внимателно и зачака Какаши да се събуди...
Слънцето изгряваше и птичките отново започнаха деня с ритмичните си песнички.
Сакура спеше, но се събуди да погледне Какаши дали е добре. Целият беше посинял. Тя се уплаши още повече и провери, дали има пулс. За щастие имаше, но слаб. Той едва дишаше, беше много тъжна гледка наистина. След малко Какаши поотвори очите си и проговори със слаб глас:
- Са-кура... Не беше добра идея да влизаме в пещерата.... Изгубих си книжката в тъмното!
- Това не е важно. Кой Ви причини това? Кой? Кажете ми!
- Не се ядосвай! Беше... Саске...
- Саске?! Но защо?
- Не знам.... станах лесна плячка, защото се бях.... изгу-бил в пещерата.... нещо като лабиринт.... изморих се и....
- Правела го е Карин! Лабиринта! И разбира се, по заповед на Саске! Мразя го!
- Карин?! Онази от отбора му?!..... С червената коса?
- Да. Тази Карин. Но защо Саске е искал да се бие с теб? Карин щяла да се погрижи!
- Сакура.... той каза също, че... сте се срещнали... Исти-на ли е това?
- Да Какаши-сенсей! Срещнахме се. Той ни е очаквал. Не знам от къде е разбрал и какво е правил в пределите на Коноха.
- Трябва да пабързаме. Наруто сигурно ни търси, макар че Хокогето трябва да се погрижила да не напуска селото. Но Наруто едва ли сега си стои спокоен...
- Не се напрягайте. Пазете си силите! Починете си!
- Сакура.... Саске се е променил..... физически и като личност. Това не е този Саске, когото познавахме. Този има.... ледено сърце...
- Добре, почивайте си!
Какаши отново заспа, а Сакура отиде до реката. Наведе се над нея и си изми лицето. Започна да мисли за това, което й бе казал Какаши.
« Колко съм глупава! Саске никога няма да се промени! Вярно е казвал, че ще ме победи! А, аз наивната да споря, че съм по-добра от него! Каква глупачка! Каква глупачка! Ако това е направил на Какаши-сенсей, то какво оставаше за мен? Не правя нищо както трябва! И от къде се взе тази моя гордост? Какво стана? Аз ли сбърках? Не трябваше да се поддавам на играта му! Сигурна съм, че следващия му ход ще е фатален! Каква глупачка си Сакура!»
Сакура гледаше разсеяно водата и не осъзна, че Какаши го нямаше. Разнесе си мириса на кръв, тежък и влажен. Тя чу стъпки да приближават и веднага се обърна.
- Я виж ти! Сакура Харуно, нали? Драго ми е скъпа!
- Карин! Какво искаш?
- Исках просто да се запознаем, но ти не изглеждаш приятелски настроена.
- Приятел, след всичко, което стори на Какаши-сенсей?! Глупачка! Ще видиш ти!
- Сакура! – извика Саске, който се приближаваше към тях.
- Какво правиш тук с тази кокошка?
- Кокошка ли?! Я се...
- Карин!.... Дойдох тук, за да изпълня поканата ти. Забрави ли? Искаше да се биеш с мен.
- Да, но ти избяга, като уплашено зайче!
- Избягал?! Не си познала! Благодари се, че си тръгнах, иначе щеше да си мъртва!
- Нямаше! Ти искаш моите сълзи, а, ако съм мъртва няма как да ги получиш!
- Хм, може би. Да започваме, Сакура.
- Разбира се....
- Сакура не!
- Какаши-сенсей?! Вие трябваше да си почивате! Къде бяхте?
- Отидох да потърся книжката си.... И Саске, аз ще се бия с теб!
- Не ти ли стига това, което ти направих?!
- Категорично не....

10. Глава: „ Ледено сърце”, І част

Сакура изглеждаше притеснена и ядосана.
«Защо той? И Какаши-сенсей ме мисли за слаба. Дори онази проскубана стърчиопашка се пери на силата си! Ох! Толкова ли съм „малка”, че да не се справя? Е, не! Няма да стане! »
- Какаши-сенсей! Това е моята битка! Аз го предизвиках и аз трябва да се бия!
- Сакура, това е опасно! Не си силна като него!
- Може би, но по-добре да загубя, отколкото да съм слабачката гледаща от среща!
- Сакура...
- Отдръпнете се!.... Сега или никога, Саске!
- Наистина си преодоляла страха си. Поздравявам те.
- Страх? Какво е това? Не познавам това чувство и си спести думите!
Настана тишина. Сакура и Саске се гледаха и чакаха другия да започне битката. Търпението на Саске обаче се изпари и той започна пръв, като я замери с кунай. Сакура нямаше как да избегне удара и Саске беше сигурен в това. За изненада на всички, Сакура спря куная с два пръста. Саске не можеше да повярва, че бившата му съотборница, която тъй витаеше във облаците по време на тренировки, сега бе спряла такъв негов изключителен удар.
- Остана без думи, а? Казах ти, онази Сакура умря! Жалко, че не повярва!
- Жалко, че не си разбрала намека ми.
- Какъв намек?
В този момент клонингът на Саске я беше хванал.
- Много слаб ход, наистина! – каза Сакура, която сега бе зад Саске, а онова, което държеше клонинга беше също клонинг. Тя му бе скроила номер и сега опираше кунай в гърлото му.
- Кажи сега, вярваш ли?
- Не ставай смешна! Това са тъпи ходове, които генин развива.
- Тогава защо започна първо с тях?
- За да разбера, дали си наваксала уменията за генин.
- Идиот! Мислиш ме за слаба, но много грешиш! Ще те убия!
- Направи го тогава, Сакура. – каза Саске, напълно спокоен.
Сакура се поколеба първоначално, но след това преряза леко гърлото му. Започна да тече кръв, която покри шията му и изцапа бялата му риза.
Тя го пусна и се отдалечи малко. Саске просто се беше оставил, защото мислеше, че тя няма да посмее. Но сгреши. От сега нататък нямаше да си играе с нея, а ще вземе на сериозно постъпките й.
- Защо не ме довърши? Уплаши ли се?
- Не исках да умираш бързо. Искам да те боли, както ме боля мен! Нищожество!
- Млъквай! Ти не ме познаваш! Станала си по – банална и от преди. Не си играй с мен, Сакура.
- Ще си играя, както ти игра с мен! Нарани ме и ме боля! Но от болката се роди студената, безмилостна Сакура. Повярвай ми, че ще съжаляваш, за дето се подигра с мен!
- Няма как. По-бърз съм от теб и...
- Аз пък съм по-тиха и ловка, и мога да предотвратя атаките ти! Не ме подценявай!
Саске се засмя на глас, което доказваше, че наистина мислеше Сакура за слаба и глупава... Изведнъж той придоби сериозен вид и захвърли шест шурикена по нея. Но тя беше подготвена и ги отби без проблем. След това отвърна на атаката му и хвърли бързо игли с отрова. Саске не ги забеляза и две от иглите се забиха в ръката му.
- Хм, игли с отрова. Не знаеш ли, че тази отрова ми действа като кръв?
Сакура се стъписа, но след малко иглите в ръката му се стопиха и от тях се изваеха две сребърни змии.
Саске взе едната и я хвърли в реката, а от там излезе огромната змиорка „Чидо”, която се отправи точно към Сакура. Тя се уплаши и не знаеше какво да прави. Беше спряла да мисли и инстинктивно отскочи встрани. Направи няколко знака и влезе в транс. Зелена чакра обви тялото й и никой не можеше да я види. Сакура беше научила много нови техники от Тсунаде, но тази беше нейната. Зародила се от болката и превърнала се в първото й оръжие. Самата техника представляваше нещо като трансформация на нинджата в дадена среда. Понеже се намираха в равнина и имаше много животни, в които Сакура би се превърнала. Колкото повече индивиди има от даден вид, толкова повече сила получава нинджата. Разбира се, тя беше се спряла на силата, затова най-много животни сега бяха пеперудите. Сакура бе фокусирала цялата си чакра и това й позволи да създаде пашкул, за да събира сила от пеперудите.
Саске остана много изненадан от възможностите й. Не беше виждал това досега, защото това джутцу бе уникално. Сакура беше по-силна от преди и това й даваше големи надежди.
И наистина вишневите цветчета не й се усмихваха вече, но затова пък се чувстваше по-жива от всякога....

11. Глава: „Ледено сърце” ІІ част

И наистина вишневите цветчета не й се усмихваха вече, но затова пък се чувстваше по-жива от всякога...
Сакура набираше все повече сила и беше почти завършила трансформацията си. Чакрата й се увеличаваше много бързо, но това криеше и своите опасности... Изведнъж пашкула се разкъса и един ослепителен зелен лъч засия над поляната.
Какаши не можеше да повярва на какво е способна Сакура от толкова омраза и любов, които се биеха вътре в нея. Беше една спираща дъха гледка: от една страна вдъхновяваща, но от друга подтискаща страх... Това беше и целта на джутцуто: просто да възхити противника, или да го вцепени. Саске не показваше никаква реакция от своя страна, но в него напираше по-скоро любопитството, отколкото страха. Имаше моменти, на които показваше голям сарказъм, с което ядосваше Сакура, но тя не трябваше да прави точно това... Джутцуто може да излезе извън контрол, след като тя използва цялата си сила с цел яростта си.
Техниката бе много силна и почти непобедима. Всичко около Сакура искреше, но очите й предаваха друг блясък: излъчваха отчаяние, омраза и любов...
- Не разбра ли, че не съм вече същата?
- Виждам, че си научила нови номера.
- Номера значи? Ричидо но джутцу...
В този момент Сакура размаха огромните си розови крила и безброй кристални кунаи полетяха към Саске. Той нямаше време да отскочи, затова мина в защитна позиция, като змиорката се обви около него.
- Добър ход, Сакура. Жалко, че ще свърши толкова бързо... мислих, че си по-добра от мен... ти самата ми го каза... нали?
- Ах ти, глупак нещастен! Да не мислиш, че това е всичко? Вихърна мантия....
Изведнъж от нищото се появи силен вятър, който повлече Саске и той се удари в едно дърво... ударът не беше сериозен, но можеше да го зашемети за известно време. Сакура с доволни очи отпразнува малката си победа... но сега предстоеше трудното... Саске не мислеше повече да й дава време да се откаже, той започна сериозно...
- Чидори! – една светкавична синя топка се оформи в лявата му ръка и той атакува Сакура с нея. За жалост, тя не знаеше колко по-бърз е станал и не можа да предотврати удара... Сакура падна безжизнена на земята, а под нея се издаде тъмно петно кръв. Имаше голяма рана на корема, но игнорира болката и започна да се лекува, докато не е станало твърде късно... Почти на края на силите си, Сакура стана и погледна Саске, сякаш му казваше „ Не съм победена! Не и от теб!”.
- Много неща са се променили Саске! Не можеш да си представиш омразата ми към теб! Станал си вулгарен и циничен, че забравяш някои подробности! Глупак, мислиш си, че можеш да ме използваш за кукла, както ме използва преди?! Не, от тогава всичко си дойде на мястото, както трябваше да бъде...
- Не ме интересува твоето състояние към мен, нито ме интересува какво мислиш. Ти просто живееш в един по-различен свят и никога не ще вкусиш от болката и от загубата...
- Грешиш, преодоляла съм ги. И сега станах силна, за да не ги повторя още веднъж. От едно невинно харесване до огромната рана, която остави. Ако знаех, че така ще стане, по-добре да бях се отказала още, когато бе време...
- Тогава защо не го направи?
- Живеех в друг свят! Сега съм в реалността, макар толкова жестока, аз живея в нея!
- Колко добре изпълняваш ролята си, Харуно.
- Харуно? Какво намекваш?
- Намеквам това, че ще те убия, без да ми мигне окото... ти си просто едно момиче без граници... но аз ще ти помогна да ги очертаеш... до тук.
Саске изглеждаше и беше безмилостен. Не се поколеба и заби куная в шията й. Сакура премираше от болка и се свлече долу. Кръвта й изцапа кадифено-розовата й коса, тъй непокорна на вятъра. Нямаше сили и бе принудена да излезе от трансформацията... Дишаше слабо и всеки път щом опитваше да заговори, сякаш игли се забиваха в сърцето й. Тъмните сенки бързо пропълзяваха край нея, защото слънцето вече залязваше...
Но не беше само, че си отиваше деня, но и това, че си отиваше един Вишнев Цвят...

12. Глава: „ В името на любовта”

Но не беше само, че си отиваше деня, но и това, че си отиваше един Вишнев Цвят...
Какаши не можеше да й помогне, защото Карин го бе ударила в главата и той беше изпаднал в безсъзнание...
Сакура посиняваше, лежаща на земята превиваща се от болка. За миг си спомни всички хубави моменти преживяни със Саске и тези, които искаше да сподели с него... Всичко й се струваше като един сън, от който не искаше да се събужда. Желанието, детските сънища винаги бяха изпълнени с радост и щастие, но сега мечтите й завинаги застинаха, а очите й се затвориха...
- САКУРА! – пронизващия вик на Саске наруши тишината обзела нощта. Спокойствието в пролетния ветрец, който показваше съжаление и сякаш оповестяваше тази тъжна история, написана в две студени и две изгарящи сърца.
Саске бавно се спусна към Сакура, осъзнавайки какво беше направил. Веднага се опита да намери пулс, но от него нямаше и следа, нито трепет. За миг времето спря и нищо друго не съществуваше, освен въпроса без отговор „Защо?”. Не можеше да разбере и не приемаше факта, че бе убил единствения човек, който го обичаше, на когото му пукаше за него... Но не можеше да я върне... Една пареща сълза се изтърколи по бузата му, оставаща запомнящи следи. Тя падна върху невинното лице на Сакура, по което личеше каква болка е изпитвала докато е умирала... Нещо отвътре започна леко да се събужда, тихо пристъпваше в такт. Макар и мъртва, Сакура почувства някак си тази необикновена сълза пролята за нея. Прииска й се да живее, защото имаше за какво... Любовта й бе по-силна от смъртта и тя го доказа, сърцето й го доказваше! Миг бе останала подвластна на тази смърт, но след това разбра, че иска да живее...
Сакура беше силна и непокорна спрямо войната, която водеше със себе си... Трябваше само да се бори и успя. Сърцето й възвърна своя постоянен танц, танц на ритми и нови чувства. Бе забравила болката, искаше просто да бъде щастлива и неотстъпчиво се бореше за това.
Саске усети живота възвърнал се в нея и веднага се изправи. Незнайно защо винаги беше студен и безразличен, дори и сега. Сълзата беше знак за благодарност и загуба... Саске Учиха се бе завърнал...
- Карин! Да тръгваме!
След малко нямаше и помен от тях... Изчезнаха.
Какаши се възстановяваше и отвори разсеяно очи. Поогледа се замаяно, но веднага застина, когато видя Сакура ранена на земята. Той бързо отиде до нея и разбра, че е много сериозно. Бе спрял кръвоизлива, но раната по врата й се нуждаеше от спешна операция.
- Сакура! Отвори очи! Сакура!
Тя чуваше Какаши, ала в момента не можеше да отправи никаква реакция. Нямаше сили, но все пак беше жива – един неочакван обрат на живота... Просто трябваше да бъде себе си. Съдбата само я наказа за това, което не биваше да бъде – противоположността на сърцето си. То бе създадено да обича и да дава топлина, докато сърцето на Саске беше обзето от отмъщението и мрака, които сам бе допуснал да влязат... Тъжно се случваха времената, когато светлината и мрака се срещнеха...
« Нима е възможно? Саске ми подари тази сълза? »
Един, единствен потресаващ факт измъчваше мислите на Сакура непрестанно. Можеше да се каже, че тя бе заспала в тъй дългия сън на живите – комата. През времето, в което спеше си помисли за живота, който ритмично и необмислено водеше. Уточняваше лошите и добрите си постъпки до тук, а грешка беше да се бие да със Саске.
Та тя имаше гордост, ново лице, определена роля в този театър, същинско копие на Саске! Беше се престарала и с това пиесата й щеше да свърши завинаги...
Но не съжаляваше, даже се гордееше на волята и желанието си, тъй силни пред смъртта.
Сакура го бе разбрала едва тогава, когато трябваше да се бие в името на любовта си...

13. Глава: „Ангел без криле”

Какаши се бе върнал в Коноха, поради влошеното състояние на Сакура...
Тсунаде направи операцията и след това я настаниха в болницата. Там Сакура чуваше познати гласове, затова малко се поуспокои...

Минаха шест месеца и Сакура още се губеше в спрялото за нея време. Вече бе зима, ала снегът закъсняваше... Това беше притесняващо, защото нещо лошо щеше да се случи...
- Сакура! Чуваш ли ме? Аз съм – ИНО!
- Шшт! Тихо Ино! Ако викаш така ще те изгонят! Няма да я събудиш по този начин!
- Не се намесвай Наруто! Много си досаден!
- Ти си досадна!
Така минаваха тези дълги мигове.... Само, че Сакура живееше в свой свят и макар, че ги чуваше, просто ги игнорира...
« Колко ли съм спала? Искам да се събудя вече! Ох! Отвори очи! Отвори ги! Ти можеш Сакура! Хайде! Събуди се!... трябва да се ощипя! ДА!»
- Млъквай Наруто!
- Не може да бъде!
- Какво? КАКВО ИМА?!
- Сакура...
В този момент Сакура поразмърда ръката си и направи опит да отвори очи.
- Наруто! Отиди кажи на Хакагето! Бързо!
Сакура бавно отвори очи, избистрили се от дълбокия сън. Те бяха станали по-зелени и по-красиви....
- Сакура.
- Ино! Какво става?! Ино!........ Аз не виждам!....... Ино, помогни ми!
Когато Ино чу това, нещо й застана в гърлото и не можеше да преглътне... Гледаше как Сакура изпада в криза, как плачеше и викаше... Тя стоеше до нея замръзнала и изпитваща вина за това, което се бе случило на Сакура. Сега разбираше колко много я обичаше и две непредсказуеми сълзи се спуснаха доказващи незначителността й...
Тсунаде тъкмо влизаше в стаята, когато видя, че Сакура плаче и отрича нещо. Беше като обладана от зъл дух... Хокогето не разбра какво се е случило и попита Ино.
- Ино, какво е станало със Сакура? – Ино стоеше все още на мястото си загледала се в Сакура, а на лицето й бе изписано съчувствие...
- Ино, теб питам! Защо Сакура плаче?
Тя не отговори, чувстваше се отпаднала и изведнъж й причерня. Строполи се на земята, а Тсунаде гледаше несвързано. Веднага вдигна Ино на стола и, й даде да помирише нещо от лекарската си чанта.... Не мина много и тя се свести.
- Добре ли си?
- Да, благодаря Тсунаде-сама...
- Кажи ми сега, какво й е на Сакура? Защо се държи така?
- Тсунаде-сама..... Сакура е сляпа...
- Какво? Но как така?
- Това е причината да се държи така... Помогнете й! Моля Ви!
- Добре... отиди вземи отварата за спеши нужди... Това е сериозно! И нито дума на никого! Аз ще заключа... Хайде! Бързо!
Ино веднага тръгна без да каже на никого нищо, не даваше тактични обяснения... Взе отварата и се върна без да обръща внимание колко много се интересуваха от това, което прави.
- Ето, Тсунаде – сама...
- Сакура, моля те успокой се! Всичко ще е наред! Това може да е страничен ефект от комата... Трябва да направим незабавно изследвания!
След два дни...

- Добро утро Сакура! Как се чувстваш?
- Има ли значение? Аз съм сляпа и от сега нататък ще се сблъсквам с вашето съжаление към мен! Не ми трябва! Задръжте си го! – една празнота бе обвила сърцето й, затова то не поемаше никакви чувства....
- Сакура, дойдох да ти кажа как се е стигнало до слепотата ти... От Какаши
разбрах, че Саске те е наръгал с кунай в шията. Засегнал е сънната артерия, откъдето си попаднала в комата. Поради изгубената кръв, няколко кръвоносни съда около слепоочията и очите са се спукали и нещо отвътре е причина за ослепяването. Все още не знаем, дали е временно или завинаги.... Единственото нещо, което можем да направим е да чакаме... Не мога да ти помогна. Съжалявам.
Сакура остана безмълвна, но сълзите й говореха как се чувстваше. Тсунаде я остави сама, за да подреди мислите си.
Сакура просто съжаляваше, че е оживяла. Но тогава нейното желание и воля победиха. Това бе по-болезнено и от раната, която Саске й причини. Сърцето й се късаше, надеждата й я напускаше... Вътре в нея беше пусто и невиждан мрак се надвеси над душата й. Духом Сакура замираше. Нямаше я, не беше същата... От онова срамежливо и весело момиче се превърна в нещастна, живееща в спомените си девойка...
Ден след ден, нощ след нощ, тъгата леко обвиваше и любовта й. Сияещите й очи сега бяха пълни със сълзи. Отрони ли се една, другите не ще ги спреш...
Трагедията отново застигна Коноха... Тя бе оставила един ангел без криле...

14.Глава: „Бързи спомени”

Дните се изнизваха, но волята траеше...
Сакура се отделяше от света, свита в ъгъла на болничната стаичка. Тъмнината и самотата бяха обградили малкото й скривалище... Но не можеше да се скрие от съдбата си, колкото и сурова да беше с нея. Сакура просто бе изградила свой свят – светът на нещастните. Всеки ден седеше в малкия ъгъл насочена към прозореца, откъдето светлината й въздействаше успокояващо...
Минаващите хора я виждаха и, й махаха, за да се разведри. Но такава си беше истината, че да не бъде щастлива... бе сляпа и мисълта за това я убиваше. Сега сълзите в живота й бяха жизнен процес, през който винаги преминаваше дори и да не иска...
Такива бяха и дните – студени и мрачни. Вятърът попяваше своята тъжна песен, а плачът на Сакура й пригласяше. Сърцето й бе разкъсано на парченца и само празнотата бе останала, както и една пареща от спомени незабравима сълза. Не знаеше защо продължаваше да се измъчва да плаче, след като нямаше нищо в себе си, за което да пролива невинни сълзи... Единственото, което сега й бе останало бяха нейните приятели. Сакура не знаеше това, затова се държеше безразлично към тях...
- Сакура. Дойдох да ти кажа нещо...
- Спести си го Тсунаде-сама!
- Можеш да се върнеш в къщата си. По-добре си и си напълно възстановена, освен....
- Сляпа съм! Знам!.... Ще си събера багажа... или „ Помогнете да си взема нещата”... Помогнете на сляпата! Съжалете ме! Имайте милост!
- Сакура! Нараняваш ни по този начин! Не искам да те съжаляваме, защото знаем, че си силна и ще се справим заедно! Ще отмине! Не може вечно да си така! В тунела винаги има светлина и тя ще достигне и теб! Обещай ми, че ще се бориш!..... За бога, та ти си Сакура Харуно! Харуно! Помни го!
- Не мога... не мога да преодолея страха си! Не! Не мога! Не заслужавам да нося това име! Не съм достойна! Аз съм страхливка и напълно лишена от... от... щастие! Съжалявам!
Дълбоки сълзи покориха очите й... Плачеше с глас прегърнала силно Хокагето. Изливаше тъгата си и я споделяше с обичан човек.
- Тсунаде-сама.... Благодаря Ви! Благодаря Ви, че ми показахте пътя. – Сакура стана от леглото, като изтри сълзите си. – Права сте, че света не е свършил. Слепотата няма да ме спре да живея, както смъртта не ме спря! Победих и отново ще победя! Знам, че ще мога! Благодаря Ви Тсунаде!
- Това исках да чуя! С теб съм момиче! Само така!
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура беше изписана от болницата и сега се прибираше. Навън заваля пухкав сняг, тъй неочакван от всички. Хората бяха щастливи и можеха да живеят вече спокойно, сигурни, че няма да има повече нещастия....
- Юки! Котенцето ми! – Сакура взе котето, познала го по мекотата на козината му.
- Аз... Взех го от съседите ти.
- Благодаря Наруто!
- Ами.... няма нищо.
- Сакура! Радвам се да те видя!
- Ино! Спри! Задушавам се!
- Извинявай!. Хайде, ела да те заведа в стаята ти!....... А, всъщност, Тсунаде-сама ме помоли да живея с теб докато не свикнеш да се справяш сама.
- Благодаря....
- Ще си говорим за много неща, както ти ще ми разкажеш за.... Саске.
- Но защо?
- Когато го срещна, аз.... ще го убия!
Последните думи на Ино, кънтяха в ушите на Сакура. Беше казала същото и сега бе сляпа. Ино също можеше да пострада, затова Сакура реши да я разубеди.
- Ино, не мисля, че е добра идея! Виж, аз му разказах играта, така да се каже и той повече няма да се мерне тук! Има по-важни неща, отколкото да се биеш със Саске! А, и.... твоята специалност е в медицината, не в бойните изкуства!
- Но ти...
- Аз тренирах, защото имах да отмъстя на Саске това, което ми причини...... остави болка след себе си.... Затова, ако ти е мил животът и не искаш да си в моето състояние, в което съм сега, просто се откажи! Моля те!
- Но, но..... Радвам се, че разбираш грешката си, Сакура! Ти си истински приятел!
- Не вярвах, че ще го кажа, но.... ти също!
- Ей!
Усмивката на Сакура отново се появи и за миг тя забрави за своята безмилостна тъга. Отдаде се на момента и не искаше той да свършва... Никога!
Но всичко хубаво си има край, но също така и ново начало..

15. Глава: „ Новото начало”

След три месеца:

Толкова много трудности поставя животът на тези, които винаги са имали надежда в себе си. Така беше и със Сакура - животът я срещна с нещастие. Дните минаваха, но нямаше никакви данни за слепотата й – дали е временна или завинаги. От ден на ден надеждата й я напускаше, но все пак продължаваше да разчита на обрата на живота. Късмета в тази посока на съдбата беше доста еднообразен в нейна полза. Но дали този път ще има късмет, както имаше отчаяние в дните си?... Отговорът се криеше в развиващите ситуации, в които попадаше. Но жалко за този, който се опита да й вдъхнови самочувствие и гордост, защото точно това ненавиждаше...
Сакура прие съдбата си, само че дълбоко в сърцето си знаеше, че ще се справи. Започна отначало – Новото начало. Промени се душевно, както и външно. Стана по-хубава, но и си възвърна едното хубаво чувство, което й бе останало – любовта към децата. Занимаваше се с малки сирачета – каквато се чувстваше цял живот. Беше им учителка по пеене и рисуване. Слепотата не й попречи да рисува, нито пък да отразява отношение към детските творби. Една светлинка проблясваше в очите й – загриженост и гореща любов. Сега те бяха навлезли в душата и сърцето й, и никой не можеше да ги заличи от там.
Всеки ден отделяше голямо внимание на децата, а мястото за преподаване беше доста по-различно от стая – бе под едно вишнево дръвче, което й навяваше красиви спомени...
Тази сутрин трябваше да рисуват своето семейство – такова, каквото никога не са имали. Сакура рисуваше доста добре, макар и сляпа. Инициалите на сиропиталището бяха нарисувани точно от нея преди два месеца. Беше наистина перфектна в своето развитие във всички посоки на изкуствата и медицината. Пеенето й се отдаваше още от малка, когато майка й и баща й заминаха, направи свой малък концерт на двора. Но бе щастлива и без тях, защото Саске беше заместил празнотата й. Ала сега и него го нямаше, затова тя потърси спасението си в децата. Те й даваха смисъл на живота и малко щастие в мрачните дни...
- Сакула-сенсей! Погеднете какво налисувах! Хаесва ли Ви?
Сакура обърна глава към нетърпеливото момиченце, което понякога забравяше, че тя е сляпа.
- Да Солура, харесва ми. Само те моля, да ми опишеш какво си нарисувала.
- Добле. Моята майка е със лозова коса и има молско зелени оци, също както Вие... Тати е с черна коса и заслепителни челни оци. Такова искам да е моето семейство, само це няма как да стане... – Солура тъжно наведе глава и тръгна към мястото си... Сакура просто не можеше да повярва какво й бе казало малкото момиченце, което толкова много обичаше. От разказа й позна себе си и Саске. Беше ли възможно това?
Солура беше на три години, а по описанието, което даде за пръв път на Сакура беше, че има дълга черно-кестенява коса и кафяви очи... Имаше нежно и сияещо лице, което караше всички да потръпнат от удоволствие, като я гледат... Същинско ангелче! Всичките мечти летяха към детето и то имаше възможността да избира. Животът често поднасяше нещастия, но това дете просто беше уникално със своя характер и толкова мил поглед, който Сакура често си представяше. Нямаше как да я види, но по думите й се описваше една широко красива гледка, радваща очите... Слънцето бледнееше в сравнение с очите на Солура. Те излъчваха такава топлина, която и слепите очи можеха да видят и усетят. Душата й беше чиста и по детски невинна, а сърцето не изживяло болката, но и нямаше как, защото в живота й царуваше спокойствие и силна обич...
Сакура знаеше много добре какво да направи и сега беше на път да сбъдне една невинна детска мечта, но до някъде...
- Здравейте госпожо директор. Знам, че съм от скоро, но твърде бързо се превързах към децата. Виждам тяхната надежда и топлина, не би било справедливо да не я споделят с някой, който да им отвърне... Обичам едно малко момиченце, в което намерих отдавна изгубеното си призвание – надеждата. Моля Ви, да ми позволите да осиновя Солура... Разбрах, че имам нужда от нея, както и тя от мен. Има толкова неща, които ни сплотяват.
- Но Сакура! Та Вие сте непълнолетна! Как можете да се грижите за дете, за бога?
- Ще взимам наставления от Тсунаде, която ми е личен настойник. Има добри отношения спрямо децата, за това Ви моля... моля Ви!
- Но...
- Разбирам, но се опитайте да разберете и мен. Обичам я и, защото я обичам искам да е с мен! Никога през живота си не съм искала нещо, което е невъзможно, но това... толкова ли съм далеч от звездите, че не мога да ги стигна?
- Хм... може би... Как да я запишем?
- Благодаря Ви, знаех, че ще ме разберете. Солура Харуно, моля.
- Со-лу-ра Ха-ру-но... така, подпишете се тук...
Сакура изглеждаше сериозна в този момент, защото от днес нататък започваше нов живот. Колкото до Солура, тя вече живееше в него...
- Солура! Ела, да вървим.
- Сакула-сенсей, къде да тлъгмаме?
- Солура... аз те осинових. Новото ти име е Солура Харуно и може да се нарече, че от сега нататък съм твоя майка. – Сакура го каза с най-любящия мек тон, който пазеше за малкото момиченце. Солура просто не знаеше какво да каже и прегърна силно Сакура, като започна да плаче от радост.
- Шшш. Не плачи, Солура. Няма какво да се натъжаваш! Вече си едно различно дете... дете със семейство.
- Ма-мо. – Сакура потръпна щом чу тези, тъй сладки за нея думи. Беше много щастлива и отвърна на прегръдката и сълзите на Солура. Един незабравим момент, току-що запаметяваше тяхната привързаност в една силна връзка майка-дъщеря. И наистина колкото и да бяха щастливи сега, толкова повече щяха да бъдат утре. Нов живот очакваше двете момичета, които изживяваха един щастлив ден от него.
Колко хубав изглеждаше деня, когато двете се усмихнеха на света заедно...

16. Глава: „Различна от преди”

Пролетта вече се развиваше в своите вечни процеси: от цъфналото дърво до раждането на новия живот... Прекрасни дни се спускаха из улиците на Коноха, а веселите усмивки на децата отразяваха на слънцето повече топлина...
Всеки се бе заел със своята всекидневна работа, но Сакура мислеше, че не е необходимо да работи сега. Наистина несправедливо спрямо сирачетата, но тя вече си имаше едно мъничко черешово цветче, което искаше да дари с цялата любов на света... майчината любов.
Днес времето беше чудесно и славеят огласяше пустото небе, на което от време на време се появяваше пухкав облак и след това изчезваше в небитието...
Сакура и Солура се заеха със засаждането на цветя, които приличаха толкова много на тях, когато цъфнат...
- Солура, сложи семенце тук, а аз ще го полея.
- Добле... Семенце поластни, голамо ти стани! Всички с ладост надали – клай на детските сълзи!
- Много хубаво. Сега ли го измисли?
- Да.
- Хей! Искаш ли да рисуваме?
- Да! Искам да лисуваме тати!
- Тати?! – Сакура не знаеше как да й каже, че няма баща и едва ли някога ще има. Точно това в мечтата й не можа да сбъдне... Солура веднага грабна молив и лист хартия, като започна да рисува... рисува, рисува докато изведнъж не започна да се възхищава на творбата си.
- Какво има Солура? Кажи ми миличка.
- Хм... налисувах тати, но по-хубав от пледи. Сега сте добавя и тебе...
- Много мило от твоя страна... – Сакура се чувстваше силна, защото виждаше колко много се бе превързала към момиченцето. Можеше да си представи, че е нейна майка и, че са семейство. Каква хубава картина изглеждаха отстрани. Двете заедно и никой не можеше да ги раздели.... никога! Сакура обичаше да плува в мечтите си, но най-много обичаше да рисува любовта си...
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Тсунаде тъкмо оправяше документите на училището, когато директорката на сиропиталището нахлу през прозореца. Хокагето остана като паднала от Марс, но след това се сети, че бе сложила десетима пазача пред вратата. Имаше много работа, затова се бе барикадирала от всякъде, но това явно не беше пречка за жена с пола!
- Извинете ме госпожо Тсунаде. Вашата... хм, как да се изразя... ученичка Сакура е осиновила момиченце на три години.
- Какво? Защо не ми е казала?
- Преди два дни я взе, но каза, че Вие ще я наставлявате как да се грижи за нея. Правите ли го?
- Ъ... Така ли каза? Тоест, да, разбира се, че ще я съветвам. Но мисълта ми е защо го е направила?
- Тя сподели, че има нужда от нея. Не разбрах какво е имала предвид.
- Така значи. Мисля, че момиченцето е направило нещо, с което е предизвикало това решение от страна на Сакура.... Как се казва детето?
- Солура. Солура Харуно.
- И е успяла да я запише на свое име. Сакура наистина прилича на мен.
- Госпожо Тсунаде. Трябва да я наглеждате, за бога!
- Да.... трябва. Дайте ми данните за произхода на детето.
- За съжаление няма такива. Беше оставена в кошница пред вратата със едно писмо до сиропиталището. Ще го потърся и лично ще Ви го предам.
- Никакви данни? Това е странно. Имам някакво лошо предчувствие за това. Отивам при Сакура. Благодаря Ви госпожо Аиде.
- И аз Ви благодаря. Довиждане.
Какво означава това за бога? Преди три години някой е оставил кошница с новородено момиченце. Има нещо, което не е както трябва. Защо точно новородено момиченце?
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура тъкмо се наслаждаваше на разказите на Солура, когато усети, че Тсунаде е наоколо.
- Сакура! КАКВО, ЗА БОГА СИ НАПРАВИЛА? ЗАЩО НЕ МИ КАЗА? МНОГО СИ ГЛУПАВА! В ТОЗИ МОМЕНТ И НАРУТО ИЗГЛЕЖДА УМЕН! ОБЯСНИ МИ!
- Мамо, каква е тази льоша жена, коато плилича на пуйка?
- Шшш... Това е моята майка, а за теб – баба!
- Бабо! – Солура тръгна да прегръща Тсунаде, а тя остана с пръст във въздуха от удивление. Никой досега не й беше казвал „Баба” с толкова сладък глас, който милваше ушите. Хокагето се просълзи, но все пак не позволяваше да я наричат баба.
- Солура, моля те отиди да си играеш, а аз ще поговоря с майка ми. Хайде.
- Майка?! А бе вий за какво ме приемате, бе? Нито съм омъжена, нито имам деца, камо ли внуци!
- Ти си ми майка и точка!
- Офф... Кажи ми, защо не ме попита дали можеш да осиновиш дете?
- Стана импулсивно, но и не съжалявам!
- Какво стана?
- Имахме тема „Моето семейство” и децата рисуваха. Солура вече беше готова и ми описа рисунката си. Познах себе си и... Саске в разказа й. Не беше възможно, но тя сякаш искаше точно това. Затова реших да сбъдна една детска мечта и да не я оставям като мен без семейство. Осинових я. Макар и без баща, тя се чувства обичана и щастлива. Искам да запълня празнотата й, и точно за това всички ще й бъдем семейство.
- Правиш се на светица, така ли?
- Не! Просто исках да не повтаря детството ми или каквото е останало от него.
- Е хайде, все има нещо, което никога няма да забравиш. Нещо скрито тук, в сърцето.
- Нещо скрито, което никога не съм мислила,че ще стане. Нещото e най-лошия ми кошмар... кошмара, който стана реалност!
Две бисерни сълзи се изтърколиха по бузите на Сакура. В момента тя удържаше напиращите я сълзи, а от погледа й личеше, че очите й са загаснали.
- Сакура не мисли за миналото. Виж, имаш вече бъдеще. Не трябва да се отчайваш!... Има едно нещо, което трябва да знаеш...
- Какво?
- Не знаем произхода на Солура. Трябва да разберем от кой клан е, макар, че не е записана с неговото име.
- Не разбирам.
- Солура е била оставена пред вратата на сиропиталището с писмо. Госпожа Аиде ми обеща, че ще ми даде писмото лично. Това е много сериозно.
- И прекалено тайнствено...
- Затова утре ще се явите пред старейшините. Те познават всички черти на клановете, а тези които не знаят се допитват до „Книгата на нациите – клановете”.
- Утре ще се реши съдбата на едно дете... Няма за какво да се притесняваш за нас. Ще се справя.
- Знам. - Макар и съдбоносно, Сакура се бе срещнала с едно толкова прекрасно дете, което не малко пъти оприличаваше на себе си... Красиво е лицето, но дваж пъти по-красиво е сърцето. Сакура се чувстваше толкова добре, че разбираше колко по-различна е от преди...

17. Глава: „Кланът” І част

Сутринта проблясваше по бисерната роса на листата. Ухаеше прекрасно – на цветя, на спокойствие...
Днес беше денят, в който Сакура щеше да разбере чие дете е осиновила. Но най-важното сега бе, на кой клан принадлежеше...
Както обикновено, сутрешните часове минаваха в усмивки и ласкави думи, които галеха нежно нараненото сърце на Сакура... Макар и сляпа, тя се справяше с всичко. Ходеше нормално, като се доверяваше на чувството си за предпазливост...
- Тсунаде-сама! Почакайте!
- Сакура.... не се тревожи. Госпожа Аиде ми показа писмото – непокътнато е. Не го беше отворила, защото не вярваше на някакви обяснения. Затова ще го отворим на съвета пред старейшините.
- Така ли?.... Всъщност исках да Ви попитам, дали това ще се отрази на осиновяването?
- Ще потърсим информация за родителите, след като разберем кои са. Но определено ти решаваш за това. Извини ме.
- Срещата е в три, нали?
- Да. Но моля те без Солура, твърде е малка за да чува това.
- Разбира се...
------------------------------------------------------------------------------------
Напрежението растеше с всяка изминала минута. Стомаха на Сакура се беше свил на кълбо. Усещаше неспокойствието, което се виждаше дори. Времето минаваше бързо и тя трябваше да се яви в препълнената зала от съдиите, по-важните служители на Коноха, както и старейшините.
Тсунаде седеше до тях и чакаше Аиде да дойде. Твърде важно бе нейното присъствие. Часът настъпи и главния съдия понечи да открие събранието, като първо се отправи към Сакура.
- Госпожице Сакура. От името на всички старейшини, Ви молим да приведете данни или доказателства характерни за даден клан, или просто подсказка по нещо, за да определим точно.
- Разбира се. – В този момент директорката на сиропиталището се появи с писмото.
- Аз съм госпожа Аиде Казуне, директор и управител на сиропиталището... Историята на детето започва от там. Солура беше оставена в кошница пред входната врата с писмо до мен... През тези години не посмях да го отворя, поради причината, че съм чела такива писма с различни неточни и потресаващи обяснения. Едва ли има разлика с това писмо... Моля вземете и го прочетете на глас пред всички, за да узнаят истината.
Директорката подаде писмото на главния водач на съвета и той започна да отваря писмото бавно, от по-бавно... Настана тишина и непоносимо любопитство и изнервящо чувство облада всички присъстващи... След дългото престараване, той започна да чете ръкописно написаното листче:



- Установихте, че от страната на майката е кланът „Каие”. По описанието на момиченцето, то има всички черти – кафеви очи, кестенява коса, чувство за изкуство. Казахте, че обича да рисува, несъмнено е дъщеря на Риаши... Всичко е взето от този клан, няма нищо, което да е на бащиния.
- Не можете ли да разберете?
- Не мисля, Тсунаде.
- Няма ли нещо в характера й, което да Ви помогне? - попита напрегнато Сакура.
- Госпожице Сакура. Ако имате нещо да кажете, което ние не знаем, можете да го споделите. Във ваша полза е.
- Не, нямам. Но все пак трябва да намерим майката. Тя ще ни каже повече. Тсунаде-сама, получихте ли данните й?
Тсунаде леко пристъпи напред с лист в ръка, явно досието, което беше поискала по-рано.
- Да. За жалост Риаши Каие е починала преди три години. Всичко за нея друго е неизвестно.
- Но как?
- Има нещо, само че, не намерихме данни за мъжа, с който е била обвързана – от клана Ахичу е.
- Ахичу?! Няма такъв клан!
- Странно е, защото тук пише точно така... Първото име липсва, също така са нямали деца, което доказва написаното в писмото. Риаши наистина е искала да защити детето, като е излъгала...
- Подозрително е... Кой може да е този от Ахичу?
- Звученето ми е познато... Ахичу... но не знам от къде...
- Спокойно Сакура.
- Тсунаде-сама.... Възможно ли е?... Да е кодирано?
- Как така?!
- Може би, Риаши не е искала да се узнава кой е бащата, за да не се намесят хората. Все пак той е бил заплаха за детето, както разбираме от писмото. Но защо ще го дава кодирано? Дали е имала някаква цел?
- Цел?!
- Сякаш е знаела, че ще умре и се е подготвила. Разчитала е на кода, след това да се разбере причината за смъртта й... Личи си или поне аз така мисля...
- Какво Сакура?
- Че Риаши Каие е била убита от този мъж.
- Но... това е невъзможно! Той не съществува!
- Съществува, но под друго име... Учиха...

18. Глава: „ Кланът” ІІ част

Едно потресаващо име току-що беше назовано – Учиха... Чувство на страх, но от друга страна любопитство обзеха Хокагето и тя внимателно обмисляше случилото се.
- Сакура, добре ли си? От къде на къде Учиха?
- Тсунаде-сама, казах Ви, че Ахичу ми звучи познато... прочетете го на обратно...
- Какво?!
( А-х-и-ч-у)
( У-ч-и-х-а)
- Как го разбрахте? – попита изненадан прокурорът.
- Просто опитвах всичко възможно за разкодиране... Щом мъжът не съществува под името на клан Ахичу, значи е код. Или поне в този случай беше...
- Но, Учиха... Итачи?!
- Няма кой друг... Саске преди три години е бил на тринайсет... Невъзможно е! – Тсунаде се подсмихна и погледна Сакура, очакваща коментара й.
- Госпожо Тсунаде, разбирам намеренията Ви... Странно е, обаче защо Итачи е искал да убие детето... В онази нощ му е била пределно ясно, че има възможност Риаши да забременее и въпреки това... След като Солура му е дъщеря и е от клана Учиха, означава... – главният съдия не можа да продължи, защото бе прекъснат.
- Че има шаринган. – Сакура установи този ужасяваш я факт; тези прокълнати очи, отново навлязоха в живота й. Несъмнено тя беше прекалено превързана с Учиха. До колко далеч беше стигнала; отричаше, мразеше, бягаше, ала съдбата я връщаше отново и отново при този, когото вече бе изгубила – Саске Учиха.
- Правилно. Но е твърде малка, че да се появи сега. А и е нормално, ако закъснее до петнайсет годишна възраст – при момичетата закъснява.
- Но господин съдия...
- Разбирам реакцията Ви, госпожице Харуно. Не се тревожете... При момичетата, в много случаи той липсва, но...
- Какво има?
- Появяват се друг вид очи. Когато шаринганът не се е появил, тогава идва моментът на очите Ишин.
[/url]
- Ишин?!
- Тези очи ги носят само най-силните от клана Учиха – жените.
- Но това... ако, ако....
- Да... Дори жената да не е от клана, тя има силна връзка с него духом... Само тези, които са достатъчно силни оцеляват с една нова сила – Ишин.
- Тсунаде-сама, защо не ми казахте всичко за клана Учиха?
- Това е дълга история... Когато Коноха беше основана имаше много конфликти между клановете... Учиха почти нямаха съперници, заради силата на шарингана. Той бе единственото им оръжие... В далечни времена, проклятие се спуснало над Учиха и паднало върху очите Шаринган. Те имали по-високи нива, като Мангекю Шаринган, затова, за да се намали развиването му, условието за притежаването му било да убиеш своя най-добър приятел.... Много невинни загинаха от клана, заради осъществяването на силата на очите......
Тогава жената се смятала за майка-пазителка на Учиха. Била уважавана и почитана, защото в нея се развивал новия живот. Проклятието, обаче застигнало и жените в клана, като ги дарило с най-силните очи над шарингана – Ишин. Всяка жена от клана, която притежавала тези очи се самоубивала от загуба на контрола им... Условието било просто: за да се развият очите, трябвало жената да обича мъжа от клана Учиха... За да избегнат последствията и да запазят клана си за в бъдеще, Учиха се превърнали в студени и безчувствени хора, без истинското в сърцето си, за да никой не ги обича...
- Но...
- Има още нещо, което трябва да знаеш.... Първият помогнал на клана, като запечатал проклятието. Но все пак то било силно и по възможностите на Хокагето, не било съвсем премахнато...
- Какво е станало?
- На всеки сто години, проклятието се пробужда в жената, превързала се много към Учиха. Очите се появяват първоначално с обикновени инициали...

Постепенно, обаче се развиват до последната фаза – Ишин.
- Но, Тсунаде-сама. Какво Ви безпокои толкова?
- Очите имат невероятна сила, над която може да се изгуби контрол... Също така, минаха сто години от последния случай... Тази година, Ишин ще се появи отново...
- Отново? Тази година е стотната, така ли?
- Да... Страхувам се, че притежателят на тези очи ще бъдеш ти, Сакура...

19. Глава: „Бурята”

- ... Страхувам се, че притежателят на тези очи ще бъдеш ти, Сакура.
Сакура потръпна. Това наистина ли се случваше? Очите, които толкова мразеше; очите, които отнеха любовта на живота й...
- Не! Аз няма да бъда чудовище! Не! – Сакура изпадаше в една от онези ужасни кризи, които завършваха със съжаление.
- Аиде, изведи я от тук! Стана й много! Аз след малко ще дойда.
- Да. Хайде Сакура...
- Не! Аз съм сляпа! Няма как! Имате грешка Тсунаде-сама!..... Това няма да съм аз! Не-е..
-----------------------------------------------------------------------------------
Навън времето беше дъждовно. Духаше вятър и явно се задаваше силна буря.
- Успокой се, Сакура! Тсунаде може да се е объркала.... човешко е да се греши!
- Та това е Тсунаде-сама, за бога! Никога не е грешала!
- Възможно е. Но пък винаги си има първи път.
- Ами, ако не?! – попита Сакура пред сълзи.
- Аиде... остави ни сами! - Тсунаде тъкмо бе закрила събранието и сега искаше да изясни случилото се на Сакура. Хокагето разсеяно погледна към мрачното небе и след това заговори.
- Преди две години, от Селото на Пясъка изпратиха пратеник. Носеше съобщение, в което се говореше, че отброяването на стоте години изтича; остава една година до разтърсването на Коноха. Ужасих се от новините, но нямаше как да спрем неизбежното. Затова бях предпазлива и наглеждах Саске Учиха. Разбрах, че точно ти го обичаш и това бе много потресаващо. Ти беше тази жена, която имаше душевната връзка с клана. именно любовта към Саске.
- Но защо? Защо не ми казахте? Щях да го мразя, нямаше да му позволя да влезе в живота ми...
- Не можеш да убиеш чувствата си към него, Сакура! Никой не може.
- Значи е късно? Какво ще стане с мен?
- Ще започна да те подготвям за това... ще се упражняваш да се самоконтролираш... ще тренираш със Шизуне и, когато моментът настъпи ще се бориш със самата себе си... от това ще зависи бъдещето на Коноха – дали ще оцелее, или ще бъде напълно унищожена...
- Бъдещето на селото, зависи от мен?
- Да
- Ами, ако се проваля? Аз ще съм виновна!
- Няма. Никой не може да те обвинява, защото те знаят, че...
- Какво още не сте ми казали?
- Когато очите се появят, или дадат признак за принадлежност към жената, хората не могат да те винят, защото знаят силата на любовта.... ти не си виновна... никой не е виновен, че обича...
- Тсунаде-сама, аз съм сляпа, как ще тренирам?
- Не се безпокой. Тренировките няма да бъдат от вида „нинджа”, а медицински техники, които ще ти помогнат със силата, която ще те подтиска. За тях не се изисква зрение, а просто добър контрол върху чакра, а ти имаш такъв.
- Не мога...
- Как така не можеш?!
- Не мога да предам селото!
- Слава богу! Помислих, че се отказваш.
- Никога!
- Сакура, ти наистина си силна!
- Уча се от най-добрите, Лейди Тсунаде...
------------------------------------------------------------------------------------
Буреносни облаци затанцуваха по нощното небе, което изглеждаше безкрайно. И наистина, колкото по-далеч погледнеше Сакура, толкова по-далечни й се струваха мечтите. Нямаше как да разбере бъдещето, което толкова трепетно очакваше да пристъпи. Слънцето бе залязло за надежда, остана само желанието. Бурята развя своя мрачен воал, като обгради нощта със страшни звуци и с това всели страха в Сакура. Тя се страхуваше в тъмното и никога не можеше да спи спокойно, когато навън вилнее кошмара й. Все по-нетърпелива беше, искаше да знае повече за очите, които винаги й отнемаха съня. Какво разбито сърце бяха оставили, а сега тя трябваше да бъде наградена с тях... В душата й настъпи невиждан мрак, ала винаги проблясваше светлина. Едно нежно същество живееше в сърцето й.
- Обичам те, Солура...

20.Глава: „Акатски” І част

Въздухът беше влажен и тежък... Солени изпарения обграждаха високата скала, провесела се над езеро. Тук бе долината на изгубените души, бродещите истински убийци...
- Саске.... Наистина ли искаш това? Акатски са брутални...
- Карин. Целта на отбора ни е унищожение на Коноха, нали?... Затова просто ще си набавим подкрепление.
«Хм, толкова е умен! Как не съм се сетила! »
- Аа.
Те вървяха сред мъглата в пълна тишина, защото Саске беше в лошо настроение и никой не искаше да го отнесе...
- Саске... Усещам нещо.
- Какво има, Мадара?
- По дяволите! Появили са се.... Очите Ишин...
- Какво?...
- Саске, какви са тези очи? – попита Карин като гледаше ноктите си.
- Те са по-силни от Шарингана; носят ги само жените от клана или тези, които имат душевна връзка с него. Баща ми веднъж ми разказа. Мислих, че повече няма да се появят!
- Има оцелели от клана ти?! – Изведнъж Карин придоби сериозен вид, защото това я заинтригува много.
- Не мисля... Външна жена е... Имаш ли си на идея, коя ще е тя, Саске? – попита Мадара, като опитваше да разбере повече за притежателката, но явно не успяваше.
- Не... - Саске погледна към скалата, която явно бе тайния вход за скривалището.
- Да вървим...
--------------------------------------------------------------------
След като Мадара отвори входа на пещерата, всички влязоха и много внимаваха за капаните, предназначени за неканени гости... Тъмните и тесни коридори изобщо не бяха удобни за много разходки...
- Внимавайте! – В този момент Карин се бе спънала в почти невидима нишка, която се скъса и задейства капан. Стотина шурикени полетяха към тях, но те ги избегнаха, което им костваше малко скъсани дрехи...
- Карин!..... Бъди по-внимателна!
- Съжалявам... Саске... – каза засрамено червенокосото момиче, като сведе надолу глава.
Вървяха много и след малко видяха мъжки силует...
- Я виж ти! Кого ни водиш, Мадара?
- Млъквай, Дейдара!
- Саске Учиха, братчето на...
- Не смей да споменаваш! – Саске блъсна Дейдара в стената и след това му приложи хватка.
- Саске, не си заслужава... Хайде последвайте ме...
- Колко ще вървим още, Мадара? Тези коридори нямат край... – оплака се Карин, като погледна Саске очакваща той да й каже нещо.
- Стига си се оплаквала; досадна си като муха! – При коментара на Суйгетсу, Карин много се ядоса и го удари силно в лицето.
- Карин! Какво за бога ти става днес?
- Нищо, Джуго... продължавай..
- Саске.... за очите Ишин... мисля, че разбрах, коя е притежателката им... – подкани го Мадара, а по гласа му се долавяше доволния тон.
- ....?
- Твоята бивша съотборничка..... Сакура Харуно.
- Какво?!
Ненадейно Саске беше доста изненадан.... затова реши да запази самообладание и да не показва с нищо това... Бяха спрели, заради шокиращите новини... Сега това бе един потресаващ факт, който никой не можеше да отрече...

21. Глава:”Тъмно лице„

Многото тъмнина и зловещина придаваха на пещерата онази студена и кървава представа за страх. Някаква прохлада се спускаше и пронизваше тялото като с нож, който те караше да потръпнеш.... Насред тесния коридор на тайното скривалище, стояха като восъчни фигури, красиво изваяни сякаш от талантлив скулптор, новите членове на „Акатски”, заедно с предводителя им Мадара Учиха. Той беше доста загадъчен, но и никой от присъстващите не знаеше нищо за него, нито пък границите на силата му. Те съвсем съвместно си бяха споделили любопитството от потресаващите новини, които така тайнствено се снижиха до всяка клетка в тялото им.
- Мадара, от къде разбра това? – попита съвсем объркан Суйгетсу, който не мислеше, че някой толкова слаб може да се окаже толкова силен.
- Може би съм пропуснал този факт – Маргекю Шарингана може повече от колкото си имате и на представа. Той предава, но също така долавя информация за по-висша сила, като очите Ишин, например.
Настъпи тишина, сякаш изобщо не бяха разбрали думите на Мадара. Или никой не можеше да си обясни –
- Защо тя? – внезапният въпрос на Саске накара Мадара да се засмее доста горчиво, при това с нагъл тон обяви величието си:
- Мислиш ли, че няма да разбера. Щом очите Ишин имат такова силно излъчващо поле, много лесно се разпознава притежателката им.
- И все пак – защо тя? – студенината се четеше във въздуха, макар че си и беше неловка атмосферата.
- Ти знаеш отговора, Саске... – В миг той не разбра смисъла, но след това си спомни, спомни си тази малка подробност – любов. Е все пак, той имаше много почитателки като малък и навярно много от тях са го обичали, но явно това е било само детска радост изпълвала момичешката душа. Това означаваше само едно - тя все още имаше огън в сърцето си, горящ и тръпнещ като нежен камбанен звън...
- Защо искаш да знам това?
- Мислих, че ще те заинтригува или поне малко... – Мадара се подсмихна сякаш виждаше несигурността на Саске. Беше някак нетърпимо да стоят на едно място, затова продължиха напред... Вървяха през многото коридори на пещерата, която изглеждаше безкрайна, но бяха почти пристигнали.
- Сега ще Ви покажа стаите, в които ще се установите. Аз ще говоря с Господаря, но той напълно ви очакваше... След малко нямаше и следа от Мадара, а другите вече бяха в стаите си.
Саске беше много неспокоен. Нещо все го притесняваше, искаше да знае повече за Сакура, защото предчувстваше, че тази сила му принадлежеше...
Дните минаваха, но резултати от проучванията на Саске все неуспешни – имаше ужасната идея да притежава Ишин, като си трансплантира очите на Сакура. Това беше жестоко, дори и Карин не приемаше това, макар че не харесваше бившата му съотборница.
- Днес ще уточним действията, които ще изпълним в следващата ни мисия. – думите на Саске звучаха някак странно за него – беше обладан от идеята си и никой не можеше да му се опълчи, макар че беше рисковано.
- Саске, планът е много объркан и с това мислене никъде няма да стигнем – Джуго помисли, че този съвет ще накара Саске да се замисли, но той направо избухна.
- Няма какво да ми казваш! Знай си мястото! Никога не говори с по-високопоставен от теб!
- Просто изявих мнение... Както и да е.
- Не Джуго! Аз също не съм съгласна със Саске! Това, че не харесвам Сакура, не ти дава право да се възползваш от това, защото аз не съм кукла завладяна от желанието за величие и сила... Аз съм човек и имам своя представа за добро и лошо, а това, което смяташ да направиш е твърде грешно. Не го казвам напразно, защото Сакура ... тя.... ще й кажа какво ще направиш! – Карин изкрещя последното изречение право в лицето на Саске, така че да създаде някаква неумишлена реакция, която и не закъсня.
- Хм, какъв сполочлив театър... Жалко, защото ако кажеш или направиш нещо, което да е против мен или мисията, най-безмилостно ще те убия.
Карин излезе от стаята, защото напрежението много бързо растеше, а и от една страна се страхуваше от Саске. Той беше повече от силен – премисляше всяко едно свое движение и постъпка, която ще остави трайни белези на опонента му. Тя знаеше, че не може да се сравнява с него, имаше една огромна разлика помежду им, но и не можеше да се сравнява и със Сакура – тя беше едно велико желание за сила. И все пак реши да действа и започна да обмисля свой собствен план, какъвто не бе правила от дълго време... Беше твърде трудно, ала с времето, което разполагаше това бе най-доброто.
- Саске, мисля да обмислиш добре казаното от Карин и да решиш какво да направиш. Което избере сърцето ти, то наистина ще бъде правилното.послушай вътрешния си глас... – Джуго наистина вярваше на Саске, затова просто го остави сам. Суйгетсу отдавна бе излязъл, защото нямаше кой да дразни. (Карин)
Съвършенството беше винаги точно – от всяка извивка до самия край на копнежа... Едно леко чувство премина през тялото на младия Учиха - някак си странно, наподобяващо падаща вода – чувството на вина ...

22.Глава: „Нощ”

Среднощният полъх на вятъра полюшваше пъргавите благоуханни цветя в хорските градинки, които тъй грижливо бяха израснали. Луната ту се скриваше, ту се показваше изпод облаците, а тихите глухи звуци пристъпваха в такт, като че ли напяваха нещо. Истинска нощ се бе спуснала над Коноха, тъй нежна и приветлива, ала в другите очи зловеща и мрачна...
Първите слънчеви лъчи погалиха земята с надеждата да посрещнат радостните викове на децата.
Сакура още спеше, когато Солура се мушна до нея под завивките. Явно бе сънувала кошмар и не могла да заспи, но за това пък присъствието й спрямо Сакура беше приятно. Прегърна я водена от аромата на черешки, който нежно галеше носа й.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сутринта мина както обикновено – Сакура отново закъсняваше за тренировки, защото се забави при Тсунаде, за да й доведе да гледа Солура; докато бързаше по пътя се блъсна в Ино, която при случката не искаше да остава Сакура на произвола на съдбата, затова вървеше с нея.
- Наистина Ино, добре съм! Можеш да си ходиш, отивам при Шизуне. Какво толкова ще ми се случи с нея?
- Сакура, тревожа се за теб! Все пак зрението ти...
- Това, че съм сляпа не означава, че не виждам! Наистина, добре съм.
- Как така?
- Просто усещам... Благодаря ти.
- Сакура, поне да те заведа до там, моля те!
- Ино, не искам да съм в тежест за някого или пък център на съжаление. Това, което правиш за мен е достатъчно. Аз мога сама да се грижа за себе си... Ти просто най-добре ме разбираш – разбери ме и сега.
Сакура бавно тръгна към главните порти, които никога нямаше да обърка – те винаги издаваха силен грохот от постоянното отваряне и затваряне, за да преминат пътуващите селяни. Домът на Шизуне бе в отдалечения район, до който се стигаше с умерено темпо. Отвъд границите на града, но не и зад стените имаше тренировъчна площадка за медик-нинджите, на която се обучаваше и Сакура. Там имаше всичко необходимо, както в истинските случаи – гора, скали и всякакви други природни извайвания.
Скоро тя стигна уговореното място, на което я чакаше и Шизуне.
- Сакура, колко пъти под ред ще закъсняваш за тренировки? Знаеш ли колко важно е това обучение? Сега те подготвям за наистина трудното, защото от другата седмица Тсунаде-сама ще се занимава с теб!
- Съжалявам, но имах някои проблеми... Шизуне-сама, вие не ме ли научихте на основното?
- Така е, но Лейди Тсунаде ще прецени дали е достатъчно това или ще трябва да знаеш и допълнителни техники за по-добра предпазливост.
- Добре, но ако нещо се обърка и аз не знам какво да правя?
- Сакура! Сакура, чуй ме! Ще се справиш, защото съм сигурна в това....
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Бавно, но сигурно се стъмняваше, ала тренировката все още не бе свършила. Скоро уличните лампи щяха да светнат, но пък и улиците бяха пусти.
- Сакура, още малко се концентрирай! Пази равновесието на чакрите!
- Шизуне-сама, не мога повече! Изморих се! – каза задъхано Сакура, като бавно се изправяше от земята.
- Беше на път да успееш, но утре ще продължим! Сега да те изпратя...
- Не е нужно, мога и сама!
- Как така сама да те пусна?! На вън е пълен мрак и няма жива душа, а ти да блуждаеш сама в града! Сакура, опасно е!
- Трябва да отида до леля Июке, за да й върна книгата, която Тсунаде-сама е взела.
- Мога да дойда с теб.
- Не, наистина не е необходимо, защото...Ъъ... Ино ще ме придружи!
- Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи.
- Благодаря Ви Шизуне-сенсей.
Нощта опиянено придаваше страх, а нощните птици коварно издаваха звучи, наподобяващи клетви. Странна мъгла обви пътя, по който минаваше Сакура. Тя нямаше как да я види, но можеше да почувства всяка мъничка капка съставяща я. В този момент близката лампа, която бледо блуждаеше се изгаси и около една миля напред всичко бе потънало в мрак. Загадъчни сенки се появиха по дърветата придружени със зловещ смях, от който Сакура остана на място. Тя нямаше представа какво точно се случваше, но в този момент просто гадаеше.
- Така, така! Сакура Харуно, изкусителката за сила. Какво правиш сама в нощ като тази? Мама няма ли да се тревожи за теб, ако ти се случи нещо? – отново вълна на горчив смях завладя тайнствените фигури.
- Кой е там? Покажи се! - каза почти сломена от гняв кунойчето.
- Я, ти си имала смелост! – Сакура усети как някой мина зад гърба й, а другите, които наистина бяха повече от петима пред нея.
- Какво искате от мен?
- Не е ли очевидно? Ти имаш нещо, което ни трябва за определена цел - унищожението на Коноха.
Това някак си й бе познато и след това си спомни нещо, което й бе казала Хокагето:
§§ Ще започна да те подготвям за това... ще се упражняваш да се самоконтролираш... ще тренираш със Шизуне и, когато моментът настъпи ще се бориш със самата себе си... от това ще зависи бъдещето на Коноха – дали ще оцелее, или ще бъде напълно унищожена...§§ - тя разбра, че имат предвид очите Ишин, но как ще им помогнат те, след като тя не се съгласи.
- Нищо не е ваше! Аз не съм ваша, нито пък тези очи! Оставете ме!
- Мислиш ли, че сме дошли тук на такъв риск, и сега да се откажем, защото ти така искаш? Ха-ха, това наистина е много глупаво от твоя страна, момиче!
В този момент мъжът, който бе зад Сакура й инжектира приспивателно и тя веднага падна безпомощна на земята.
- Саске, ти я искаше сега я вземи! Да се махаме, скоро ще дойдат да проверяват!
Няколко тъмни силуета бързо преминаха през портата, преди да се затвори, но ясно се различаваше тъмната мантия с червените облаци – несъмнено те бяха от Акатски...

24. Глава: ”Приятел”

Студени тръпки побиха момичето, което я накара леко да поотвори очи...
- Къде съм? – Сакура спря, защото усети нечие присъствие. – Какво става? Главата ми...
- Сакура... събуди ли се? Сега ще ти обясня – каза момичето и я прегърна, която съвсем се обърка.
- Коя си ти? – попита Сакура, като се съвземаше от бързата й реакция.
- Не ме ли помниш? Аз съм Аюми Шито, от Пясъка.
- Аюми! Защо не каза първо? Та, относно въпроса ми: Къде съм?
- Акатски те отвлякоха и аз ги проследих. За щастие не разпознаха чакрата ми, защото я бях замаскирала много добре. Мисля, че онази с червената коса, може да усеща чакра, но не мога да си обясня дали я е усетила и си е замълчала или не.
- Карин. Знам, тя ме пазеше и беше наистина приемливо мила с мен, но сякаш не ми казваше цялата истина.
- Та, когато тя си тръгна, аз те взех и те донесох тук. Това е отдалечен район, в който ще си в безопасност за малко... Има нещо, което трябва да знаеш, макар и болезнено. Подслушвах ги и разбрах, че искат очите ти и по-точно един чернокос шиноби.
- Какво? Защо?
- Мисля, че ти трябва да ми кажеш. – Сакура разказа цялата история, като я преживя отначало, придружена със сълзи.
- Сакура! Това е ужасно! <<Ето защо не ме е познала – тя не ме е виждала! Колко страда това момиче!>> Но не се отчайвай винаги има лек за болката! Бъди силна!
- Знам и отново ти благодаря, че ме спаси Аюми. Но ти от къде разбра, че съм отвлечена?
- Бях в Коноха в нощта, когато се случи. Казакагето ме бе изпратил да предам важни документи на Хокаге Тсунаде и аз пристигнах едва вечерта. Видях всичко и реших да ти помогна по мой начин без да вдигам тревога.
- Но сега къде ще отидем?
- Ще пътуваме най-малко три дни към Селото на Пясъка. По-близо е отколкото Коноха, затова там ще възобновим силите си. Сега трябва да тръгваме, за да се отдалечим възможно най-много.
- Още ли?
- Мисля, че са разбрали за отсъствието ти.
- Така ли? Тогава да вървим – двете момичета кимнаха и Аюми се зае да помага на Сакура с движението.
- Сега Сакура надясно... внимавай клон!...
Така пътуваха цялата нощ и вече почти на края на силите си стигнаха едно малко село – Мишуо, в земята на Вятъра.
- Сакура... мисля, че... ни трябва почивка – каза задъхано Аюми, като се опираше на едно дърво.
- И... отново ти благодаря... без теб нямаше да стигна до тук – Сакура беше уморена както и Аюми, затова те се отправиха към селското ханче, в което по-късно отседнаха.
- Така... сега ни трябват провизии и малко дрехи. Аз ще отида да купя, а ти стой тук и не излизай – дори и на балкона!
- Да, знам Аюми. Не се тревожи! – момичето изчезна през вратата, а Сакура остана свита на кълбо на леглото. Неусетно заспа...
В това време Дейдара и няколко членове от Акатски, включително и Саске търсиха Сакура, която тайнствено беше изчезнала. Преди това каква врява беше вдигнал Суйгетсу, когато не намери Сакура, а Карин остана с объркано съзнание.
- Карин! Защо си оставила Сакура без надзор? Имаш ли нещо в главата си да мислиш изобщо?
- Престани Дейдара! Това не е твоя работа – не ме упреквай, защото и ти си виновен! Не трябваше да спиш, ами да я пазиш!
След това Карин отиде нанякъде и повече не се върна. Стана късно, но нямаше и следа от нея.
- Саске, мислиш ли, че Карин е направила това? Много е подозрително – и двете ги няма.
- .... Тръгваме след нея. Джуго ти продължи напред – мъжът само кимна, докато другите се отдалечаваха на другата посока. Странно, но сякаш бяха попаднали в един непредвидим капан, който никой не е планирал...

25.Глава. „Срито в скалите” І част

Дните в Коноха не бяха същите... Всички бяха объркани от странното изчезване на Сакура Харуно – момичето, което не се отказваше никога; момичето, което имаше живот. И всички я познаваха, дори враговете на Коноха.
- Шизуне! Ела веднага!
- Да-а, Лейди Тсунаде! – отговори войнишки Шизуне заставайки мирно пред Хокагето.
- Искам да изпратиш екип „12” на север, а екип „14”на запад! Няма да са стигнали далеч, а по информацията, която имаме съм сигурна, че планират всичко – посоката, движенията на мисията им. „Акатски” определено са прецизни и никога лекомислени... Какво чакаш още? Изпълнявай!
- Да, Хогаге-сама!... – отговори стриктно помощничката й, като се запъти към вратата. Но след това се сети нещо и се обърна към Тсунадето - ... Ами Наруто? От сутринта кисне в коридора, настоявайки да говори с вас. Какво да правя?
- Повикай го да влезе... и по-бързо!
- Наруто! Лейди Тсунаде....
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура се събуждаше, заради шума, който вдигаше Аюми в кухнята.
- Уф, това тежи!... Картофите, олеле – загорели са!... Ох, чаят кипи!... По дяволите! Ааа, това пари! – Чуваше се шум от падащи тенджери, чупещи се чаши и чинии, но най-вече гласа на непохватното момиче – Неее! Яйцата пръскат!
- Аюми! Какво става тук? – попита сънено Сакура.
- Ааа.... хмм... Сакура, аз... такова – момичето съвсем потъна от срам, понеже не можеше да готви... – щях да правя вечеря, но нещо се обърка... и...
- Май, май! Знам, че си добра нинджа, но за готвачка – не ти е природа. Дай на мен.
- Ама ти – как? Сляпа си, не можеш да готвиш!
- А как тогава се прехранвам вкъщи? Знаеш, че не обичам готова храна.
- Да, но... добре, само ще ти помагам за продуктите.
- Да започваме тогава!
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Саске и няколко членове от „Акатски” вече бяха прекалено близо до портите на Коноха, а от там нататък щяха да срещат неприятности.
- Да се връщаме! Били сме преметнати! Саске... – Дейдара вече се дразнеше.
- Не е било капан, просто сме сгрешили...
- Не, ти си сгрешил! Не намесвай другите! – Дейдара се ухили, сякаш бе доволен от думите си.
- Връщаме се!
Всички тръгнаха в обратната посока, разбирайки колко време бяха изгубили. Сигурно тя вече бе на километри от тях, но и така си беше. Сакура и Аюми бяха отседнали в Мишуо, града на коприната. Дрехите, купени от Аюми, всички те бяха сръчно тъкани от най-фината коприна, най-предпазливо съхранявана. Градът не беше голям, но не беше и малък, затова можеше да се изгубиш за известно време, както се и изгуби Сакура.
След готвенето тя беше излязла за малко, но се запозна с приятно момиче и унесена от разговора се беше отдалечила от ханчето. Беше сляпа и не можеше да се ориентира така както в Коноха.
- Извинете, може ли някой да ме упъти? Моля Ви!
- Хей, момиче! Отдръпни се от щанда!
- Внимавай! Ще събориш грънците!
- Непохватно дете! Изля боята, а тя струва пари!
- Съжалявам! Но не виждам, затова ми помогнете!
- Такива номера при мен не минават! Сега не искаш да плащаш и си мислиш, че ще ти се размине? Бързо вади парите тук!
- Ей! Ела насам!.... Ще ти помогна! – едно непознато момче придърпа Сакура в една тясна уличка.
- Благодаря ти!... но сега е важно да ми помогнеш ми да стигна до ханчето в началото на селото. Ще ти се отплатя, когато стигнем.
- Няма нужда, но трябва да побягаме.
- Побягаме?
- Да, защото онзи идва насам! Тръгвай!
Сакура се затича след момчето, държейки се за ръката му, но и това не беше достатъчно, защото се препъна и падна на земята, като събори и момчето пред нея.
- Бързо! Ставай!
- Съже-лявам!... Има нещо, което трябва да знаеш – сляпа съм и.... ми е трудно...
- Знам, знам! Затова те държа.
- Така ли?... Ама това не помага. – Момчето се досети за какво ставаше въпрос, обърна се рязко, поемайки я на ръце и бързо продължи да бяга към южната порта на града. Преследвачът се беше отказал да ги гони, понеже килограмите не му позволяваха повече.
- Хей! Къде отиваме?
- Първо ще се уверим, че всичко е наред и след това ще те заведа, където си отседнала.
- Но моята приятелка ще се притесни за мен!
- Още хора ли има с теб?
- Не, само тя е... Дълга история.... Ами сега накъде?
- Близо има лагер. Със сестра ми всяка година се срещаме на определено място, защото всеки си има свои дела и проблеми, и нямаме възможност да се виждаме често. Пък и си нямам никого другиго...
- Браво. Разказваш ми за живота си, а аз не знам дори името ти!
- Извинявай, но в бързината. Казвам се Така.
- Приятно ми е – Сакура. – Момчето се усмихна, виждайки как името й прилягаше някак си естествено.
- Хайде, мисля, че Карин ще е готова.
- Карин ли каза?

26.Глава. „Скрито в сенките” ІІ част


- Карин ли каза? – Сакура изглеждаше много уплашена, но и много изненадана. Не очакваше точно тук да срещне човек от похитителите си. Та те бяха на километри от мястото, където Сакура бе под „зоркия” им поглед. И как е възможно това? Толкова далеч и все пак толкова близо... Не разбираше, даже се обърка. Тя дори не знаеше кой беше предводителят на мисията им за отвличане, но можеше просто да отгатва... И какъв беше смисълът? – Точно това не знаеше.
- Какво има? Познаваш ли сестра ми? – Изведнъж Така извади Сакура от мислите й, виждайки замисленото и уплашено лице на Сакура. Той не можеше да разбере това момиче. С нея твърде много се различаваха – по характер, а и външно – зелените очи, косата – не съответстващи на никого от тях ...
Тя, обаче, се позамисли и отговори несигурно:
- Ам... ами, аз... такова... не? – Сакура не знаеше какво да каже. Може би тази Карин, не е Карин, която тя познава. Сигурно е приветливо момиче, което не е по-малко мило от брат си. Каквато и да беше тя, Сакура тайнствено се надяваше да не е Карин, която познаваше до този момент.
- Добре, тогава тръгваме. – Розовокосата неочаквано кимна в отговор и след това тръгна с Така, държейки го за ръка, понеже не виждаше.
- Знаеш ли, мисля, че мога да ти помогна... – момчето леко се притесни, защото правеше нещо, което му беше забранено – да каже тайната, която стриктно му забрани сестра му. Той не трябваше да нарушава обещанието си, но му стана жал за Сакура и просто му се плъзна езика.
- Но ти вече ми помогна! Какво друго да искам? – Кунойчето все още бе объркано, а тези внезапни твърдения, просто я караха да не мисли. Как можеше да се концентрира в едно нещо, след като й се предлага друго? Затова съвсем се заплете в мислите си, не разбирайки нито едно от двете.
- Ами, очите ти... – Така леко сведе глава, гледайки надолу, защото знаеше, че това ще я заболи, но все пак трябваше да опита.
Сакура спря, преглъщайки тежко, заради старата рана, която отново се разтвори – слепотата й. Тя не каза нищо, нито направи нещо, просто за миг спря да живее...
- Съжалявам, аз исках само...
- Замълчи!... Тихо... Шшшт... усети полъха на вятъра, нежен и приветлив. Никога преди не бях усещала нещо толкова хубаво. Когато си сляп, ти виждаш нещо, което другите не могат да видят – красотата на звуците от заобикалящата ни природа, хармонията и... мириса на ягоди...Ммм... идва от там – Сакура посочи мястото, от където идваше приятното ухание но горски ягоди.
- Наистина, ако беше сама, нямаше да се изгубиш – момчето се засмя и продължи – Точно там щяхме да отиваме, но ти ме изпревари. Вече завиждам на сетивата ти – Сакура се усмихна, но и Така беше добро момче, което умееше да изслушва и защитава слабите и немощните... Той бе момче с идеал, мечтател и нинджа. Макар, че не показваше уменията си, той бе страхотно шиноби. О, да. Разбираше изкуството на силата и се сливаше с нея, която течеше във вените му.
- Не разбирам само едно – Сакура се отчая, спомняйки думите му – Защо искаш да ми помогнеш и как би върнал зрението ми?
- Аз... не трябваше да правя това...
- Не, кажи. Станалото – станало. Длъжна съм да те изслушам! – Сакура настояваше с всичкото си упорство и инат, които притежаваше. Това й бе навик, дори да говореше с непознат. Тя не бе вече срамежлива и това й даваше кураж за по-нататъшни действия. Така се поколеба и започна тихо да й разказва.
- Това е дълга история... И моля да я запазиш в тайна. Карин каза, че ако хората разберат, равновесието ще се разруши и ще настъпи трета нинджа война, затова...
В езерото Мисан е скрита алената перла на Дракона Джи. Казват, че всеки, който изпие от елексира затворен в нея, зрението му се връщало.
- Как така?
- Драконът Джи е пазителят на силата на очите. Ако очите ти са слепи, той ще ти помогне. Драконът е дар на принцеса Ми от династията Син. Повече от хиляда години, перлата е помагала, но след първите нинджа войни, повелител от нашия клан бил принуден да пази и зачита могъществото на перлата. Така това било предавано от поколение на поколение в клана и пазителят сега е моята по-малка сестра Карин Каие...
- Вие от клана Каие ли сте? – Сакура беше повече от изненадана. С този клан, тя бе най-свързана, заради осиновената си дъщеря Солура.
- Ние сме от клана Каие, но той бил разделен, поради остър конфликт в клана между братя – нашите предци. Ние сме от семейството Каие-ши, и сме много различни от тези на Каие-чи.
- Но защо?... Трябвало ли е да се стига до това?
- За това има различни мнения...
- А кой е истински Каие?
- Няма такъв човек и изобщо. Клана Каие обединява само родствените връзки между двете семейства. Нещо като общо име.
- Но тогава... – Сакура се позамисли – От кое семейство е Риаши Каие?
- Риаши Каие?
- Да, познавал ли си я?
- Мисля, че да.
- Как така мислиш?
- Тя е от рода Каие-чи. Известна е с картините си, които продава в големите градове. Много от тях са универсални и много красиви.
- Но...как? Тя е мъртва. – На Сакура й предстоеше да разбере истината, която по някакъв начин била скрита или забравена от хората. Това било крайно недопустимо, информацията в досиетата да е лъжлива. Нарушителят на това бива жестоко наказан.
Така се учуди, но после си пое дълбоко въздух и продължи.
- Не е мъртва. Тя е моя далечна роднина, но сме много близки помежду си. Сега заедно пътуваме за Селото на Пясъка, за да продадем някои от картините й. Трябва да спечелим пари за селото, нужни за набавяне на оръжия и защита при нападение.
- Това е... странно.
- Кое странно?
- Това, че в досието й пише, че е починала преди три години. Също така, Риаши Каие има дете...