СасуСаку

Божествената аз, и не-чак-толкова божественият ти




Беше една от онези вечери, в който се чувствах доста спокойна. Тренировката ми беше минала по план. Не бях прекъсвана от никой, а и времето също не беше срещу мен, което е странно. Баща ми редовно ми се сърди, че тренирам на човешка територия. Притеснявал се за мен – друг път! О, ама съм и аз! Забравих да се представя: името ми е Сакура Харуно. Имам бонбонено розова коса, тревно зелени очи и страхотно стегнато тяло. Питате се защо казах „на човешка територия”? Веднага отговарям – аз не съм човек. Или поне не изцяло. Майка ми е човек. За разлика от нея – баща ми е минал покрай хората, та даже ги е задминал... Съжалявам. В последно време сме в лоши отношения с бога на светкавиците. Да! Баща ми е Зевс – гръцкият бог на мълниите, сведкавиците – абе направо на цялото небе. Та както казвах – не сме в добри отношения с него. Като дъщеря на най-силният бог, господар на Олимп, мое задължение е да не слизам в човешкият свят, освен ако не се налага или ако имам разрешение от него. Е, да! Ама аз не питам никога никой за нищо. Камо ли баща ми! Не ми дреме особено, че е бог! Пак ми е баща, и пак му е забранено да ми посяга, така, че ....
[b]Да се върнем в настоящото. Днес ми беше скучно, затова бях слязла да тренирам на земята. Естествено, бях взела предпазни мерки – бях се скрила навътре в гората и чаках да изгрее Месечината, за да започна тренировка, от по-високо ниво. И отново .... голяма съм забравана!!! Сега, да не си помислите, че живота ми е цветя и рози, защото съм дъщеря на бог. Ама и през ум не бива да ви минава. Защо? Защото целодневно ме преследват чудовищата на чичо ми – Хадес, и се опитват да ме заловят, да ме отведът в подземното царство, и най-вероятно да ми отнемат силите. Не знам защо, но чичовците ми са съвсем изперкали!!! Дали не е защото на събора преди 5 години изръсих такъв дъжд и мълнии, че без да искъм една удари тате и чочивците ми? Ама аз се извиних! Е,да – бях наказана и то за дълго, но ми простиха ... май!?! Та, сигурно се чудите кой е другият ми „любящ” чичо? Попитахте и ви отговарям – Посейтон, богът на моретата, реките, поточетата, гьолчетата и .. май схванахте?!
Относно тренировката ми и силите ми. Ами за разлика от другите 18 годишни момичета, аз не съм мързелана и не обръщам ЧАК такова внимание на външният си вид и за мен не е дошъл края на света, ако си счутя нокът или може би ако се изцатам или ужуля.
Напротив. Чупя си ноктите почти всеки ден, цапам се до ушите, когато тренирам, а за рани да не говоря. Предполагам, че ще си помислили, че съм някой мърла, която въобще не обръща внимание на външният си вид и не и пука за нищо? Е, грешите! Обръщам внимание на външният си вид – никога не мога да си позволя да се върна у дома мръсна и с рани. Личната ми хигиена и безупречна. Косата ми винаги е идеално сресана, и след като счупя нокътят, без много драма си пиля ноктите, заглажпам и ВОАЛА! Чудно красиво ноктле! Така, че въобще не ме разбирайте погрешно... И отново се отклоних от ДНЕС!!!

Днес беше относително спокойно. Това не е НИКАК добре. Нямаше натрапници, нито досадните мълниеносни предупреждения от баща ми за да се пребирам. Нищо. Затова се прибрах по-най бързия начин. Не за друго, а защото тренировката ми свърши. Бях се погрижила за раните си, както и за външният си вид, като цяло. След като се преоблякох /бях се изкъпала в близкото езерце/ и си оправих косата излязох на открито място. Затворих очи и се съсредоточих и за секунди се телепортирах на Олимп. Мдаааааа. Нищо ново. Все същото спокойствие. Всичко живо спеше. Насякъде бе тъмно, освен ... МОЯТА СТАЯ!?!? Като видях светнатите лампи, за части от секундата се бях появила пред вратата на стаята си. Тъкмо се канех да вляза с гръм и трясък и да убия някой, когато от вътре се чу познат до болка глас:
- Влез, Сакура! – вече без особено голямо желание отворих вратата и разбрах, че бях познала. Вътре на леглото ми беше седнал негово небесно величество! До него обаче, на стола ми, беше седнал мъж който не бях виждала досега. А аз съм видяла всеки, който живее на Олимп. Разгледах мъжът пред мен. Имаше сива коса, маска, която прикриваже ½ от лицето му. Беше облечен като човек – с черни дънки и бяла тениска и обикновенни маратонки – доста простовато, но все пак доста модерно.
- Може ли да попитам какво правите в стаята ми? – проговорих най-сетне аз.
- Тук сме защото ... – баща ми спря и погледна мъжът стоящ до него. „Те, какво??? Да не си говорят мисловно???” си помислих, след като повдигнах едната си вежда. Тогава забелязах нещо притеснително. Стаята ми беше едва ли не празна. Дрехите ми ги нямаше, гримовете, обувки и дори тоалетните принадлежности. „Добре! Вече се притеснявам!”
- ... както казвах, тук сме защото трябваше да обсъдим детайлите относно преместването ти. – след като баща ми ми го каза зачака реакция. А аз? Гледах го като трясната. Щях всеки момент да му се развикам, но сивокосият мъж заговори:
- Сигурно сте объркана! Ще ви обясна! Баща ви взе решение, че вече сте достатъчно голяма за да се преместите в лагер „Ημι Θεών”, където ще получите нужното убочение, за да станете .... как да го кажа?? „Достойна” за да живеете на Олимп!
- Първо защо лагерът се казва „Полу богове” и защо трябва да се доказвам и да ходя на този лагер. Ами ако не искам?
- Нямаш избор, Сакура! – каза строго баща ми – Заминаваш веднага. Багажът ти е вече в бунгалото. Не искам да чувам оплаквания от преподавателите, ясно? – той ме изгледа строго. Заплахата беше ясна – или ще „слушкам” или ще ме заточи да бачкам някъде и ще ми вземе силите.
- Добре! – казах раздразнено аз. Лагер означаваше едно нещо – много хора на моите години. Което водеше до проблем №2 – не се погаждах добре с ... ами с други. Така де, никога не съм се спогаждала с когото и да било добре. Просто съм такъв характер.
- Чудесно! О, и между другото – казвам се Какаши Хатаке – наставникът ти в лагера. – Какаши ми оповести това с лека усмивка, която едвам забелях, задари маската му. „Дооооообре!? ЧАКАЙ! Какаши ХАТАКЕ?? Кентавърът??? Невъзможно!” аз се взрях в стоящият вече до мен мъж. Изглеждаше нормален, до колкото бе възможнен и фактът, че сме на изчезналият за хората град на боговете Олимп.
- Предполагам, вече се сети кой съм, нали?
- Мда! Ти си кентавърът Какаши, прочут с факта, че си единственият сребрист и, естествено – можеш да надбягаш кола! – заявих гордо аз. Не ме питайте от къде го знам или как съм го запомнила. Просто съм!
- Πάμε, Sakura! Άλλοι που έχουν ήδη μας περιμένει! /Да тръгваме, Сакура! Другите вече ни чакат!/
- Εντάξει, αλλά μπορείτε να μιλήσετε βουλγαρική; /Добре, но може ли да говорим на български?/
- Добре!
За секунди се телепортирахме на земята. Огледах се. Местността ми беше непозната. Пред мен имаше някаква гигантска порта, най-вероятно от дърво. Беше и резбована на места, а във вдлъбнатините беше посипано злато. Найстина беше най-красивата дървена врата, която съм виждала. Странното обаче бе, че не навсякъде можеш да видиш врата без къща или каквато и да е постройка зад нея.
Огледах се! Тогава видях нещо, което виждах .... е не го виждах за първи път, но все пак ми се стори странно! Какаши мина през вратата, е ще кажете „И какво от това?” емммм ето какво – ИЗЧЕЗНА!! Ето така – яко дим! Опулих се и после си помислих „Ехооооо!!?!? Забрави ли коя си? Ако човеците минат от тук, така де, ако въобще виждат тази врата, едва ли ще изчезнат, като Какаши, така, че хайде да се свършва.
Сигурно ще ме изтърпят .... колко? Седмица? Хи хи хи! Нека да-” тук мислите ми бяха прекъснати от спомена за думите на баща ми.
- Вярно! Бях забравила! – въздъхнах и преминах от „другата страна”.
Мястото бе .... прекрасно?! От кога лагерите са „прекрасни”?? Огледах се по-добре. Имаше доста бунгала, но 3 правеха най-голямо впечатление – Зевсовото, Атинското и Поседойновото. Това на баща ми беше боядисано в небесно синьо на места имаше изрисувани светкавици. Но ... когато се вгледах видях, че въобще не е така. Бунгалото бе боядисано точно като небе. Имаше различни нюанси на синьото, е да пак си имаше светкавиците, което ме доведе на въпроса – Защо са нарисували мрачно небе?
Атинското .... ем, Атина е богинята на мъдростта и войната, така, че бунгалото изглеждаше като .... бронирано от вън, а се ловя на бас, че от вътре е като оръжейна библиотека! Цветът на сградата бе кремаво, на места комбинирано със сиво.
Посейдоновото също беше доста интересно. Изглеждаше все едно е седяло на дъното на някой океан, извадили са го след 100 хиляди години и са го поставили тук. ДА! Точно така – беше декорирано с водорасни, боядисано в морско синьо, като на места имаше нарисувани освен водораслите някоя мида или рибка. Направо ... абе нямам какво повече да кажа – моето бунгало е най-якото. На другите богове и богини бунгалата бяха семпли и не така открояващи се.
- Идваш ли? – чух Какаши да ме пита. Аз само кимнах. – Вече видя къде е бунгалото ти. Сега ще те разведа из лагера, но все пак, ще намеря някой, който да ти помогне да свикнеш!
- Нали каза, че ти ще си ми „наставник” тук? Защо ще търсиш друг? – Емммм .... аз ... такова .... – заекваше и се запъваше той.
- Мхм! Стана ми ясно! Шубе те е да се занимаваш с мен, затова ще прехвърлиш щтафетата на някой друг! – бях си затворила очите, кръстосала ръце пред гърдите си и сега го наблюдавах, като едвам бях отворила едното си око. О,да!!!!! СТРУВАШЕ СИ!!! Изражението на лицето му ... просто безценно.
- Добре! Щом така мислиш! Аз ще съм ти наставник до края на лагера! – заяви гордо той и тръгна напред, като въобще не ме изчака. Грубиян!
Той ме поведе на някъде. Към ... конюшната?!? WTF?!? Какво ще правя при конете? Това не е ли неговото място?
Това е конюшната! Утре сутринта ще имаш урок по езда, така, че бъди готова. – каза г-н „очевидно” и потегли на някъде, а аз го следвах, като в същото време запаметявах всичко и ... всичи!

Както си и мислех. Никой не ми направи приятно впечатление. Както винаги ... С „наставникът ми” обиколихме целият лагер. Останах без крака. Това бе най-големият лагер, който съм виждала. Нормално! Има над 5 000 „човека” тук. Стигнахме пред масите за ядене. Нищо особено. Маси от камък с пейки от камък. Както казах – нищо особено. Изведнъж Какаши потегли на някъде, като преди да изчезне между другите хлапетии ми каза:
- След малко идвам! Ти стой тук! – само му кимнах и се заех да разглеждам другите лагерници. Имаше от всички години и видове. Под видове имам предвид – имаше полу богове, циклопи, нимфи, кентаври, пастири и още какви ли не други. Докато оглеждах към мен полетя нечия кола. Видях я с крайчеца на окото си. Реших да не използвам силите си, а традиционният начин. Бързо се наведох. Чашата удари масата зад мен и се пръсна на парчета, като измокри всички стоящи на нея, без мен, разбира се! Чуха се няколко писъка при което аз се обърнах. Вцепених се на място. В колата не е имало само кофеин, но и няколко малки змии, който ведна порастват при изчезването на колата. Естествено змийчетата не бяха опасни, но си бяха страшни. Когато посегнах за меча си, който беше в задният джоб на дънките ми, усетих нова опастност. Бързо се завъртях на пети да видя нещо-подобие на Лернейска хидра. Бях на косъм да се разпищя, когато се сетих „В лагера не могат да влизат други същества освен нас!” точно така ми беше казал Какаши, когато влязох тук.
На лицето ми се появи усмивка. Взех една вилица и с бързо движение на китката вилицата вече летеше към „Хидрата”. Заби се в корема и. Първите няколко секунди нищо не се случи. После тя се пукна, като балон. Какаши веднага дойде и попита:
- Какво се случи? Какъв беше този звук?
Аз, без много да му мисля отговорих:
- Някой реши да се пошегува с мен, но очевидно шегата най-малко е неумесна. И детинска. – това би трябвало да е достатъчно за да накара някое от децата на Хермес да се издаде. Така и стана. Напред изскочи русокосо момче със сини очи и ми каза, като ме сочеше с показалец:
- Как смееш да наричаш шегите ми детински. Ти малка градска фукла. Ще видиш ти!
- Този, който ще види, ще си ти, Наруто! – каза някой от учителите. Момчето късно се беше усетило. Беше се поддало на малката ми реч и се беше издало само. Хлапетии, какво да ги правиш?
- Хм. Ти никога не се отказваш, нали Наруто? – попита чернокосо момче с красиви черни очи. Беше сладък. Как не съм го видя до сега?
- МЛЪКВАЙ, Теме!!!! – каза блонди.
- Какаши, ако не възразяваш, би ли прекратил този цирк и да започва вечерята. Гладна съм! – казах аз, като обърнах погледът си към кентавърът до мен. Той само кимна. Тога при мен се приближи червенокосо момиче.
- Ти пък за каква се мислиш, че да нареждаш какво да се прави? Сигурно си една от досадните дъщери на Деметра. – каза тя с подигравателен тон. Аз останах спокойна. За разлика от децата на богинята Деметра.
- Хм.. няма да си губя времето да говоря с теб. Мислех, че си от децата на богиня Атина, но очевидно ти не си достатъчно умна да си нейно дете. – казах с насмешка аз и всички започнаха да се смеят.
- ТАКА ЛИ? Чия дъщеря си, да те видя? А? На кой слаб бог?!ХМММ??
- Никога ли не млъкваш? – попитах оттекчено аз, след което допълних – И повярвай ми, няма слаби богове. Има отмъстителни. А колкото чия дащеря съм ... ще разбереш съвсем скоро.
Тогава се чу рогът, който оповестяваше, че е време да се сяда по масите. Всички седнаха с невероятна скорост. Искаха да видят къде ще седна аз. Само се подсмихнах и тръгнах. Минавах маса след маса, като нежно докосвах с върът на пръстите си масите. Всички погледи си бяха втренчили в мен с очакване, без тези на учителите. Те само тайно се подсмихваха. Знаеха какво ще стане.
Продължих да вървя, като подминах масата на червенокосата чума, очевидно дъщеря на Арес – богът на войната.”Това обеснява войнственият и дух” помислих си и продължих. Стигнах до последните 2 маси – на Афродита и тази на Зевс. Погледнах масата на Афродита. Беше почти пълна. Те се приготвиха да ми направят място, но аз ги подминах и седнах на празната маса на Зевс. На червенокоската, както и на блонди, ченетата им удариха масите. Аз ги изгледах с насмешка. След това пред мен се появи златна чаша с кола в нея, златен поднос със салата и една купа със сладолед. Вдигнах вежда за минута, като че ли казвах „Е... Какво стана, да не си глътна езика?” . Естествено веднага започна шушукането. Както винаги. Тогава червена коса се изправи и извика сочейки ме с пръст към Какаши:
- Как може да и позволиш да сяда на масата на господаря Зевс???? Тя със сигурност не е негова дъщеря!!!
- О, така ли? – попитах аз
- ДА!!! – извика още по-бясно тя. Аз се огледах и видях наблизо едно вече почти мъртво дърво. Свих дясната си ръка, така, че пръстите ми, заедно с дланта да заприличат все едно държа топка. За секунди се чу звук, сякаш хиляди птици чуруликаха едновременно. Излязох от помещението за хранене, като все още придържах звукът тих, а светкавицата малка. Когато подсигурих другите, че няма да бъдат наранени отпуснах и звукът се увеличи и то доста. Кълбото в ръката ми се оформи и стана по-голямо. Преди някой да успее да ме види какво правя, дървото беше повалено, а светкавицата все още беше в ръката ми. Отдръпнах се от мястото на което бях и се обърнах към онова момиче отново:
- Това достатъчно ли ти е? – тя не отвърна, а си седна посрамена.
- Хм – казах тихо аз и се върнах на мястото. Настъпи гробна тишина. След като всички се наядоха се приближиха до огъня и хвърлиха парче храна в него. Знак на увъжение към боговете. Е, и аз да не изпусна отидох и хвърлих, като тихо прошепнах името на баща ми. Значи, че този жест е за него.

Вечерята мина доколкото се може спокойно! Все пак едно нещо ми се изясни – това място щеше да ми допадне. Имаше кой да дразня и кой да свалям – какво по-хубаво от това? След като се наядох се запътих към бунгалото си. Бях изморена от тренировката, така, че след като си легнах веднага заспах, като познайте кого сънувах – Саске!!!
На сутринта се събудих с ужасното чувсто на глад – щях да изям пръстите си, докато си миех зъбите . Но както и да е. Облякох си лятна, къса, прилепнала рокля в пепел от рози. Косата си вързах високо на кок, но реших, че ще мина и без грим. Излязох от бунгалото. Погледнах часовника на една от многото отделни сгради. Показваше .... 05:42???? Защо, по дяволите съм станала толкова рано?? Тогава си спомних какво ми беше казал кенти вчера : „Утре сутрин ще имаш урок по езда ...”
- Това обяснява защо съм се събудила толкова рано! – казах на себе си и се прозях сънено. Щом направих няколко крачки .... БАМ!! Нещо мокро се разби точно пред краката ми и ме направи гьол вода. Погледнах пред себе си, като скърцах със зиби и се успокоявах мисловно „Споко! Така или иначе бе твърде официална и .... О, ГОСПОДИ!!! ЩЕ УБИЯ КЕЛЕША КОЙТО ГО НАПРАВИ!!! ЩЕ ПРАТЯ МЪЛНИИТЕ СИ ПО НЕГО!!! ЩЕ МУ СЕ ПРИЩЕ ДА НЕ БЕШЕ СЕ РАЖДАЛ!!!!!”. До тук със успокояването ..... Огледах се още веднъж и видях нещо русо да се подава от един клон. Скоро разбрах, че това бе блонди от вчера. „Ама разбира се, как не се сетих, че това пишлеменце ме е намокрило!?! Тц тц тц ...”. Очевидно той не ме беше видял, че все още бях там или вече под дървото, в чийто клони той бе решил да се приюти. Уви, скоро щеше да слезе. Преди да се усети, мълнията ми вече беше разсекла дървото и той падна с гръм и трясък пред мен.
- Значи ти си малкият шегаджия, а?
- Хи хи хи – продължи да се хили той като идиот... Ама защо казвам КАТО, та той си е идиот.
- Да знаеш! Тъпкано ще ти го върна, хлапе! – тогава вече той спря да се хили. Очевидно вече съжаляваше. Да се направя на важна и аз го потупах по главата и му се усмихнах топло. Това бе знакът, който много го изплаши... Или да съм по-точна – значението му. Това означаваше, че скоро нямаше да има на кого да се смее или по-точно с какво. Щях да го науча, че с Сакура Харуно шега не бива! Без да закуся се запътих обратно към бунгалото си. Този път избрах .... ем, да кажем нещо по-спортно. Само да не си помислите, че съм облякла анцунг – апсурд! Ще оставя костите ми да се вкочинясът от студ, преди да съм облsкла анцунг!
С бързи крачки се запътих към конюшната. Когато пристигнах видях, че Какаши вече ме чакаше. Без много да му мисля го подминах като пътен знак с думите:
- Да започваше веселбата!!!
Обожавах, когато аз съм център на внимание, а с днешната ми езда – нямаше как да не стана. Чудите се защо. Ами както вече предполагам разбрахте баща ми е богът на небето – следователно, тъй като конете са тип „Пегас” и летят няма да има излагация.
Няколко часа по-късно разбрах, че да яздиш летящо, цвилещо четириного ама ВЪОБЩЕ не е гот. Бях се вкопчила в гривата на тъпото пони, което не ме слушаше, а си правеше каквото си знае. Аз му кажа нежно „наляво”, а то – хвръква надясно. По едно време ми завря чайника и му се разкрещях:
- Ти тъпо, четириного, цвилещо създаниице, я да млъкваш и да правиш каквото ти заповядам, или ще се погрижа никога повече да не летиш!!! Ясно??
Животното, за да покаже, че ме е „разбрало” докато летеше наби спирачки и аз хвръкнах, като птичка без криле и се забих в езерото, което беше наблизо. Ама паднах то гръб и ви казвам, въздуха сякаш ми се изпари. Мале, просто бях ... нямам думи. Добре, че имаше морски нимфи, които, на драго сърце ме извадиха от водата. Чудите се защо казах „на драго сърце ” ли? Ем, защото съм им била „цапала” водата. Тъпи женки. Както и да е. Щом ме оставиха на брега започнах да кашлям вода. Хубавичко се бяп нагълтала. Косата ми беше мокра. Абе какво ви говоря? Та от мен течеше цяла река. И очевидно чичо ми е видял малкото ми родео и сега реши да ми „помогне”. Вместо вода, от мен започна да се стича кал. Бях бясна!!! Тъкно се изправях, когато чух някой да се хили, скрит в близкото дърво. Реших, че е пак Наруто, но когато се приближих видях, че беше така наречената Карин. Майчице как го мразех тва прасе. Ми, че тя беше поне 100 кила суха, а мокра ... направо не ми се мисли. Та както казвах, тя се хилеше, като първият идиот и като ме видя, че съм до нея ... замалко да се подмокри.
Тогава в далечината видях, че идва Какаши, заедно с още няколко лагерници. Реших, че няма да е учтиво от страна на Карин да се смеят само на мен, за това изтисках вода от косата си и я напръсках така, че да изглежда, че се е напикала. После бързо скочих обратно в езерото. Излязох точно на време, когато кенти и другите, който в случеят бяха Наруто и Саске пристигнаха на мястото на събитията. Последвалата реакция беше напълно очаквана!
И тримата имаха физиноомия, която винаги ще помня – изциклени очи, треперещи от смях, с прехапани горни устни – божествено ... Какаши се приближи до мен и ми подаде ръка. Странно. Очаквах да ме нахока, задето само се надувах и накрая се спуках и свърших в езерото.
На лицето му имаше нежна, бащина усмивка. Да, точно така БАЩИНА, не ви базикам!! За разлика от сенсей, Наруто вече се напикаваше от смях, а Саске ... е той се наслаждаваше на мократа ми тънка блузка, или на това, което се виждаше ... -_-” перверзник. Бързо се прикрих с едната си ръка, като се отръпнах и се скрих зад Какаши.
Щом се прибрах, банята ме зовеше с приятното шуртене на топлата вода. Направо с дрехите се пъхнах под водната струя. Баси и кефа!!! Тъй като водата в езерото бе лед, тази ми дойде СУПЕР!!!
Неусетно дойде време за обяд. Мммм ... беше крайно време. Не бях закусила, а и след водната случка бях изцедила всичките си сили – имах нужда да се подкрепя с нещичко. За това по бързата процедура си извадих летните дънки и къс подник, с надвис „Божественост” и си обух кецовете. Излязох от бунгалото и честно казано се почувствах някак си ... странно? Нещо липсваше. Мислих, мислих, мислих и най-накрая се сетих. Бързо вдигнах поглед и видях нетящата към мен водна бомба. Усмихнах се и бързо изпратих една мълния по летящият капан. Още една мълния последва првата, само че насочена към притежателя на вече разрушения воден балон. След секунди от дървото до бунгалото ми се чу:
- О, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! АУЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧЧ, ААААААААААААААААААА!!!!!!! – без да го разбера се бях приближила до пакостникът. Беше Наруто – отново. Ама това момче няма ли спирачки?
- Това да ти бъде за урок повече да нямаш вземане - даване с мен, разбра ли блонди?
Гласът ми беше по-стоден и от лед и даже сама си се учудих на този факт, тъй като не бях човек, който можеше да повишава тон, камо ли да гледа злобно или нещо такова.
Момчето не знаеше какво да каже или направи. Изглеждаше доста смешно, затова аз се усмихнах, като си сдържах смеха, за да не се убиди. Беше целият черен, косата му беше щръкнала повече от обикновенното– направо стърчеше от всякъде, а цветът и беше подобен на въглен. Сините му очи, обаче изпъкваха. Дрехите също бяха овъглени. А да не говорим, че миришеше на изгорена пуйка за „Вси Свети”. Набързо се събра целият лагер за да види какво става и защо се вдига такъв шум. След няколко секунди всички избухнаха в див смях. Всички сочеха Наруто. Той сведе глава и ми се стори, че всеки момент ще се разплаче. С карайчето на окото си видях приближаващият се бързо Саске. Въздъхнах. Явно бях наранила чувствата на блонди. На мен никой не ми се смя така, заради баща ми, но той ...

- Мисля, че е време да млъкнете! – казах достатъчно високо, така, че да ме чуят и да млъкнат. Гласът ми беше все още с тази нотка на отвръщение. Гледах злобно и студено всички. Лагерниците млъкнаха и отстъпиха крачка назад. Погледнах отново към Наруто. Изглежда се беше наелектризирал, защото не смееше да се пипне и се виждаше как през тялото му протича ток.
- Стой мирен! – казах заповеднически и го докоснах то главата. Взех си обратно светкавиците. Така кокошката вече не беше проводник на ток, а само кокошка. В този момент Саске и Какаши стигнаха до нас. Подадох ръка на Наруто. Той ме изгледа оплашено. Ръката ми остана протегната, а и се опитах да махна злобният поглед. Явно се беше получило, защото блондинът хвана ръката ми и аз го изтеглих, така, че да си стъпи на краката.
- Надявам се да си си взел поука, Наруто.
- Мхм.
- Добре.
С това пуснах ръката му, завъртях се и тръгнах към столовата, като се уверих, че всико е наред. Не исках да го нараня, но той беше прекрачил границите на търпението ми.Зад себе си чух отново тих кикот, обърнах се към групичката, която се хилеше и им казах отново злобно:
- Казах да млъквате!
Едва не си глътнаха езиците. Млъкнаха на секундата, а аз продължих да вървя към „столовата”.
Всичко живо ме последва. Седнахме си всеки на масата и чухме рогът, който сигнализираше, че е време за обяд. За секунда се замислих какво исках да ям, когато отново чух кикот. Погледнах да видя чии е. Беше на Наруто. „Той пък на какво се хили?” се запитах, като бързо се огледах за да видя причината на смехът му. Останах разочарована, като видях, че чете бележка, очевидно пратена му от Саске.
В следващата секунда пред мен се появи парче пица с царевица, а в чашата ми имаше студена минерална вода с лед, защото беше голяма жега, а отделно тук беше и голям задух. Имах нежда да се разхладя. Отпих голяма глътка от водата си и започнах да се храня. Всички лагерници също започнаха да се хранят и най-сетне настана тишина. Обаче с моя прецакан късмет се чу ужално свистене. Но не от вятър. Беше друго. Много по-мощно. Оставих пърчето пица и се загледах към портата, през която бях влязла в лагера първия ден. Първоначално не видях нищо. Обаче след това се показаха черни петънца. Те започнаха да се приближават с огромна скорост. Изправих се, с което привлякох вниманието на всички. „Грогонити!” помислих си. С едно светкавично движение не обърнах към Какаши и му казах:
- Сенсей! Грогонити! – и посочих приближаващото се ято създания. Те бяха някъква смесица от мухи и лешояди. Учасни на външен вид, но доста умни. Имаха две предни .... да ги наречем „ръце” с ужасни, грозни, дълги, жълти нокти, които деряха доста гадно. Имаха и огромни криле, като на мухито, но поне 100 пъти по-големи. Клюновете също не бяха изчезнали при еволюцията им от гризки. За жалост бях имала спречкване веднъж с цяло ято – ако не беше баща ми, щях отдавна да съм мъртва. Едвам се измъкнах и от тогава ги избягвах.
Какаши бързо се изправи и сигнализира на всички да се приготвят за битка. Някой лагерници се разбягаха и се скриха... добре де – всички момичета без мен, естествено!! Птиците вече бяха на 2 метра от нас. Бързо прецених ситуацията – 30 полу-богове /вкл. И аз/, 1 кентавър, 15 стрелци-пастири срещу поне 50 грогонити. Както и да го погледна ще бъде трудна битка, ако разчитам само на простички атаки. Трябваше с един удар да сваля поне 15, но това щеше да ми коства доста енергия, а и факта че не бях яла също не ми помагаеше усобено. Въздъхнах. Пристъпих на пред и дадох знак на сенсей да отстъпи. Той разбра какво правех и всички отстъпиха назад.
Погледнах вече доста близките врагове и затворих очи. Бяха ми в обсега. Съсредоточих се. Изведнъж светлото и приятно небе стана мрачно. Слънцето се скри зад черен облък. Започнаха да святка. Трябваше ми още малко енергия и готово. „Готово!” си помислих и изведнъж една огромана мълния се разби тогно в центъра на ятото. Паднаха половината. Обаче не бях видяла гадината, която стоеше на сантиметри от мен. Обърнах се, но тя бе твърде близо. Нямаше как да я ударя. „Това е краят ми!” помислих си, когато изведнъж чудовището падна мъртво в краката ми. Огледах се. До мен беше Саске. В ръцете си държеше вода. Беше нагазил в близкото поточе до коленете. „Посейдонов син! О, супер – отидоха ми шансовете, щом ми е роднина!” въздъхнах и му кимнах признателно. Той само ми намигна.
Така битката продължи доста дълъг период от време. Биехме се, вече със сетни сили. Нкой не бездействаше, но явно все някой липсваше, защото те не могат да влязат, ако някой не държи портата отворена. Саске и Наруто бяха отишли преди повече от час, но все още не се бяха върнали, а проклетите изчадия продължаваха да идват. Повече от половината лагерници бяха ранени. Нямаше мъртви – за сега. Погледнах към сенсей. Той се биеше с четири на веднъж. От другата ми страна имаше червенокоса, висока и стройна жена на не повече от 25. Боравеше си доста добре с меча. „Трябва да видя какво направиха онези двамата.” С тази мисъл аз убих поредният грагонит и хукнах към портата. Трябваше да видя какво става. За последно, преди да изчезнат от погледът ми, аз погледнах биещите се деца. Какаши ме забеляза и аз му дадох знак, че отивам да видя какво направиха Саске и Наруто. Сенсей тъкмо щеше да ми каже да не ходя, но аз побегнах още по-бързо към портата. Най-сетне стигнах. Така се бях засилила, че се наложи в ход да скоча и да се скрия зад едно дърво от водна топка. Направо за малко да си взема душ – пак!

Надникнах зад дървото. Видях, че Саске се бие с поне 10, а Наруто лежи в несвяст. Колкото до проклетите мухи – те продължаваха да си влизат. От мястото на което стоях не можех да видя кой държеше портата отворена, затова реших, че е време да помогна. Врагът беше мокър, благодарение на Саске и изморен, така, че щеше да бъде лесно. Събрах отново малка електрическа свера в ръката си. Постепенно я увеличавах, което караше раните ми да кървят още по-силно. Когато стана достатъчно силна излязох от скривалището си и буквално я хвърлих по проклетите създания. Те не го бяха очаквали, за това не успяха да избегнат сблъсъка. Направо ги разчлених. Отврат!!!
Саске дишаше тежко, но когато ме видя се опита да се стегне. Сладур!!! Прави се, че не е изморен и не го боли пред мен – колко сладкоооо! Погледнах към портата. Тогава НАЙ-СЕТНЕ видях, кой я държи отворена. Опулих се, но учудването ми изчезна почти моментално, защото виждах, как продължават да влизат гадини. Щях да убия тази кучка Карин!!! Събрах последните си сили в поредната сфера и се затичах към портата със светаквична бързина. Стигнах и хвърлих кълбото по нея. Уцели я в гръб и тя падна на земята. Проклетите лешоядо-подобни се разлетяха и се сруснаха към червенокосата идиотка. Съвестта ме догони дори и в този момент, за това бързо я хванах за ръкава и я дръпнах от нашета страна, така, че да не я докопат тези същества. Въздъхнах отново. Беше започнало да ми писва за да върша всичко. Пуснах полу-мъртвата Карин на земята, като чувалче с картофи и се обърнах към Саске и Наруто. Блондинът все още беше в несвяст. Знаех, че така или иначе нямам сили даже и за една атака, така, че щях да използвам последните си сила за да свестя този глупак. Приближих се до двамата герои. Паднах на колене пред тялото на Наруто /не го разбираите по погрешен начин -_-”/ и сложих ръка на челото му. Изпратих малък електрически инпулс през тялото му и той се съвзе. За сметка на това аз залитнах и легнах на земята. Погледнах към небето – все още мрачно и неприветливо. Знаех, че бащи ми е усетил силната атака от началото на битката и е наблюдавал чак до сега. Знаех също, че се опитва да ми даде сили. Видях как мълниите се събират на едно място, точно над мен. Усмихнах се. Саске беше обаче дочно до мен, както и Наруто, който в прочем вече беше на крака. Погледнах ги и едвам промълвих:
- Дръпнете се, за да не се упържите.
След това с поглед им показах какво се случваше на небето. Наруто не схвана, но моята любов – да. Колко е умен. Хвана блонди за ръката и го изтегли на 2 метра от мен. Тогава баща ми освободи мънията и аз видях как тя идва право към мен. И сякаш за секунди времето започна да се движи по-бавно. Мълнията се приближаваше, но по-бавно. Чувах хилядите звуци, които тя издаваше в този момент. Погледнах към двамата приятели и се усмихнах – те ме гледаха притеснени. „Грижа ги е!” това заключение ме накара да почувствам пеперудките в корема си отново. Тогава времето си възвърна бързината и мълнията ме удари с такава мощ, че повдигна тялото ми от земята.
В следващата минута аз отново бях на крака, без нито една драскотина и силите ми се бяха възвърнали. Чувствах се велико. Погледнах двамата наблюдатели. Те изглеждаха все едно са видяли призрак. Усмихнах им се приятелски. Тогава погледът ми от тях се премести на горящият лагер.
- Трябва да им помогнем!
Казах леко заповеднически, но Наруто ме спря.
- Ами тя? Ако се свести и отново отвори портала?
Погледнах тялото на Карин. Изглеждаше напълно безжизнено, а и с раната, която и бях нанесла ... едва ли щеше да може въобще да се изправи. Но колкото и да ми беше трудно да го призная, Наруто беше прав.
- Добре! Кой от вас двамата е по-слаб в момента?
- Аз!
Отговори на въпроса ми Саске. Гадост! Исках да се върна с него, а не с Наруто. Жалко .... Само кимнах. Приближих се до тялото на червенокосата чума. Хванах я през гръста и я метнах през рамо, като изцапах чисто новите си дрехи. Щях да я накарам, ако оживее да ми ги изпере на ръка!! Ще види тя!
- Хайде господа! Няма да ви чакам.
След това тръгнах надолу по склона, като преди двамата да са ме последвали им казах:
- Наруто, помогни на Саске, щом той е по-изтощеният. Трябва да сте цели когато стигнем долу.
- Нямам нужда от помощ, камо ли неговата!
Каза Саске, като изгледа Наруто злобно. Очевидно не са в толкова добри отношения, колкото бях предполагала.
Двамата ми хвърлиха по един странен поглед и тръгнахме надолу. Както бях и предположила, Саске замалко да полети на долу и да ми се налага да го събирам в буркан ... Макар, че това не е лоша идея >: ). Щях да го бутилирам и да си остане при мен до края на вечността...
Усмихнах се на гениалният си план и на детинското си мислене. Спрях се и се обърнах към двамата мачос. Ногледнах блонди и му казах:
- Ти носи Карин.
- Ами ти?
Най-нагло ме попита той. Ами ако не бях аз, той одавна да е гушнал букета. Ама-ха! Не го е срам!
- Аз ще помагам на Саске. Личи си, че всеки момент ще се търкулне по склона.
Без да чакам нечие одобрение подадох Карин на Наруто и сложих дясната ръка на Саске зад врата си, за упора. Продължихме надолу.
След няма и две минути вече бяхме стигнали лагера. Трябваше да помогнем с нещо, но никой от нас не бе в състояние. Е, или поне никой от момчетата. Аз щях да помагам в болницата. Все пак бях завършила медицина преди два месеца ... Е, добре де - само вторият срок, но те бяха три, така че на практика бях научила 2/3 от всичко необходимо!!!
Пуснах ръката на Саске и тръгнах към болницата с думите:
- Отивам да помогна в болницата. Намерете си и вие полезно занимание!
Така аз изчезнах между дърветата.
Минаха няколко часа. Бях прегледала една голяма част от наранените лагерници. Без да го разбера в лечебницата бях останала само аз с всички пациенти. Но това не ми правеше толкова голяма впечатление, защото бях свикнала да съм сама, пък и явно другите са си свършили работата.
След като приключих с преглеждането на последният пациент излязох от болницата. Тъкмо се запътих към бунгалото си, когато някой зад мен каза:
- Имаш ли минутка и за нас?
Обърнах се веднага. Облегнати на бялата стена стояха Саске и Наруто. Целите бяха мръсни. Явно бяха помагали за поправката на лагера. Изглеждаха скапани от умора. Без да кажа нищо аз само се завъртях и отново влязох в болницата, като им направих знак да ме последват.
Вървяхме в малчание през дългия коридор, като от време на време се чуваше по някое тихо покашляне от страна на Наруто. Реших, че това не заслужава внимание и продължих да вървя. Стигнахме края на коридора и аз отворих една от двете бели врати. Стаята зад вратата беше чисто бяла, с три свободни легла и всичко нужно за да се окаже първа помощ. Отдръпнах се от вратата, като дадох знак на двамата ми спътници да влязат. Те изпълниха молбата ми и влязоха в стаята. Затворих вратата след себе си и се приближих до шкафа, в който се държаха всички медикаменти.
- Влезте в банята и се поизмиите малко, след това се върнете тук.
Казах аз, докато отварях шкафа.
- Добре!