Залязващото слънце (ГааСаку)

Пролог

Тя лежеше там, на студената сива земя. Горещият й дъх, излизащ накъсано през устните й се появяваше все по-рядко.Замъглените й от сълзи очи, уморено гледаха наоколо. Болка, смърт, пустота. Ужасяващата гледка я задушаваше. Нямаше светлина – само мрак. Той сякаш се просмукваше в душата й, убивайки частицата надежда, таяща се в сърцето й до последно.
„Помощ...”
Съзнанието й крещеше, шептеше, молеше се. Тя нямаше силата да произнесе думите. Нямаше кой да я чуе. Загиваше бавно, сама. Трепереше. Малки бисерни капчици се отрониха от очите й. Разбивайки се в засъхналата почва, те казваха толкова много, но и същевременно оставаха неми, нечути от никого.
Сакура. Чиста и невинна. Като дете, което е било събудено по жесток начин от действителността. Начин, способен да убие всяко хубаво чувство, всяка усмивка... Да заглуши смеха, оставяйки след себе си писъци и плач.
„Страх ме е...”
Тя се сви, притискайки колената към гърдите си. Хлипания – тихи и глухи, се разнесоха наоколо.Погледът й бе втренчен напред. Една ръчичка бе отпусната в нейната длан. До нея лежеше малко момче. Черната му косичка бе разпиляна на всички посоки. Бледото му лице бе застинало. Сините му очички бяха широко отворени, но в тях нямаше живот. Устните му очертаваха лека усмивка, оставила своята следа до самия край. Сакура знаеше какво се бе случило само преди броени минути. Знаеше, че тази усмивка й принадлежеше. Именно тя – медик – нинджата на Коноха, изпълнявайки своя дълг, се бе хвърлила към момченцето, за да му помогне, да го предпази. Именно тя го бе прегръщала, галейки го нежно по главата, обещавайки му, че всичко ще бъде наред. Секунда... Това бе мигът, в който всичко се срина, моментът, когато едно дете загина в ръцете й...
Войната. За какво беше тя? Защо бе нужна... Имаше ли полза от нея? Не носеше ли само страдание? Къде бе удовлетворението? Къде беше смисълът? Трупове. Само те оставаха като доказателство за всичкият ужас. С какво се различаваха биещите се един от друг... Нима до един не си задаваха въпросът „Кога ще свърши?”, щом нечий другар паднеше безжизнен...
Смърт. Всичко води до нея. Озовеш ли се на земята, безсилен, усещаш умората. Струва ти се тъй сладка и приятна. Копнееш да те поеме в прегръдките си. Да отнеме мъките ти, да заспиш. Дълбоко и спокойно.
Тиха, лека въздишка се откъсна от устните му. Той бе приклекнал до безжизнено тяло. Бледото му лице оставаше безизразно, въпреки че емоцията, отразила се в светлите му очи, граничеше с болка и безразличие. Червената му коса се раздвижи от появилият се вятър. Младежът се изправи и запристъпва бавно напред. Беше строен, висок. Дрехите му бяха окъсани. Босите му стъпала стъпваха по неравната почва. Погледът му обхождаше местността. Търсеше. Какво? Може би живот... А може би някакво чувство, усещане. Отдавна бе спрял да чува гласът на сърцето си. Отдавна емоциите бяха изчезнали. Имаше единствено празнота.
Внезапно той спря. Гледаше я, лежаща в краката му. Нима преди секунда тя бе помръднала? Младежът се наведе и докосна шията й. Имаше пулс – слаб, но все пак съществуваше. За момент, червенокосият се обърка. Девойката носеше на вратлето си знакът на вражеското село. Трябваше ли да й помогне? Точно той, който бе задължен да я убие. Та нали под негова команда се водеше тази битка? Заради него хората му умираха... Нямаше място за колебание. Дълбоко в себе си знаеше какво трябва да направи. Щеше да спаси живот, независимо дали това бе по правилата, или не. Повдигна я внимателно на ръце. Забеляза , че момичето бе сериозно ранено и едвам дишаше. Да я отнесе в болницата, бе невъзможно. Никой нямаше да пожелае да й помогне. Отидеше ли в Коноха, самият той щеше да умре. И тогава се сети нещо. В селото се намираше малка къща, която бе негова по право. Преди време тя се бе явявала негов дом. Без да се бави и секунда повече, той тръгна натам.

Глава 1

„Боли ме...”
Сакура простена тихо, чувствайки как всяко кътче на тялото й гори. Имаше усещането, че клепачите й са толкова тежки, че тя никога повече няма да е способна да ги отвори. Не можеше да помръдне дори със сантиметър.Чуваше нечий стъпки наоколо. Плашеха я. Копнееше да скочи на краката си, да извика, да даде някакъв знак, че е жива... В съзнанието и се сформираха куп въпроси, които искаше да зададе.
„Къде съм? Какво ми се е случило? Има ли някой до мен, или това е плод на въображението ми?”
Девойката трепна, когато нечия длан докосна леко челото й, а след това постави нещо студено. Момичето направи опит да каже нещо, но от устните й се откъсна още един тих звук. Сакура вложи всичките си сили и макар и трудно, успя да повдигне ръката си. Точно тогава някой улови китката й, прошепвайки.
- Не мърдай. – тези думи й въздействаха по странен начин и т я успя открехне клепачите си. Точно над нея се бе надвесил младеж, който тя не помнеше да е срещала. Червени кичури коса се спускаха по бледото му лице, но най-голямо впечатление й направиха светлите му, зелени очи. Те сякаш виждаха през нея - разбираха страховете й, мъките й, дори мислите й. И въпреки това, излъчваха хладина, някаква особена напрегнатост, която я объркваше, подлудяваше. Изведнъж картината се размаза и настъпи мрак. Всеки звук заглъхна.
Когато се събуди отново, Сакура се чувстваше значително по-добре. Болките бяха поутихнали, треската, мъчеща я по-рано, бе изчезнала. Момичето се понадигна леко и седна. Огледа се. Намираше се сама в непозната стая, която не бе много голяма. На дясната и лявата стена имаше прозорци, през които влизаше дневна светлина. По средата на помещението, се намираше широко легло, върху което тя бе лежала. До него, от двете му страни, бяха поставени малки шафчета. На едното от тях имаше купа, пълна с вода, а в нея бял плат. Девойката стана и чак тогава осъзна, че е облечена с дълга до бедрата й тениска, а раната на корема й бе превързана. Тя се опита да си спомни какво се бе случило, но в интерес на истината й проблясваха само определени моменти. Помнеше името си, как е пострадала, но не знаеше откъде е, нито как се е озовала тук. Да не би това да бе нейният дом? Сакура се приближи бавно до единия прозорец и погледна през него. Пустиня. Намираше се в град сред златния пясък. Но защо всичко й бе толкова чуждо?
Момичето отвори вратата на стаята и излезе друго просторно помещение – очевидно холът. На един стол бяха преметнати дрехите й. Повече от всичко й се искаше да излезе навън. Но.... , когато хвана дръжката, беше заключено.
„Какво става?! Заключена съм? Нещо не е наред... Трябва да се измъкна оттук! ”
Тя въздъхна и се отпусна на дивана, но веднага след това се изправи. Някой седеше пред входа и не след дълго се чу щракване. Сакура изтича, колкото бързо можеше, предвид факта, че все още бе слаба, и се скри зад една от стените. Съвсем леко се наведе настрани, колкото да види новодошлия. Същият червенокос младеж. Едва сега тя забеляза колко е висок и силен. Цялото му телосложение подсказваше, че умее да се бие и то добре. Беше красив и тя не можеше да го отрече, но бързо разкара тези мисли от главата си. Трябваше й план. Незабавно.
Момчето носеше в ръцете си торби. Щом влезе вътре, ги остави на масата в кухнята. Девойката не пропусна да забележи, че вратата бе все още отключена. Тъй като до онази стая се стигаше по два начина, червенокосият, за късмет на Сакура, мина по другия коридор. Момичето това и чакаше. Тя излезе от скривалището си и, грабвайки дрехите си от стола, се затича към изхода. Точно преди да докосне дръжката, две ръце обгърнаха кръста й в гръб и я повдигнаха във въздуха.
- Къде си мислиш, че отиваш? – гласът му смрази всяка клетка на тялото й.
- Пусни ме! – започна да вика тя, ритайки във въдуха, но от това нямаше полза. Единственото, което се случи, бе остра болка да прониже корема й. Раната явно бе доста дълбока. Девойката затвори очите си, опитвайки да задържи сълзите, напиращи в тях.
- Какво искаш от мен... – попита глухо, когато младежът я пусна на земята и я обърна към себе си.
- Така ли изразяваш благодарността си, че спасих живота ти?! Бягаш?! – той мина покрай нея и заключи вратата, слагайки ключа в джоба си.
- Нямаш право да ме държиш тук! – ядоса се девойката й пристъпи към него.
- Мисля, че имам. Никъде няма да ходиш. Точка по въпроса. – лицето му бе толкова сериозно и сдържано от всякакви емоции, че за миг Сакура се запита дали той има сърце. Тя сведе поглед към земята, но този път не успя да задържи малките капчици да се търкулнат надолу... Момичето се обърна и, без да казва нищо повече, отиде бавно към спалнята, след което се просна на огромното легло. Затворничка. Това бе тя. Истината, от която й прилошаваше. Не след дълго непознатият дойде при нея с поднос, на който имаше плодове.Той ги постави до нея и каза тихо.
- Яж.
- Не искам.
- Не ме карай да повтарям. – Тонът му се превърна в заплашителен.
- Какво, ще ме убиеш ли? – Младежът хвана ръката й и я дръпна грубо към себе си, така че устните му бяха на сантиметър от ухото й.
- Не ми противоречи. – прошепна. – Яж.
Сакура го изгледа свирепо, но въпреки това взе една ябълка и жадно я захапа. Той я гледаше с интерес. Впечатление му правеше всяко нейно движение. Как първо езичето й докосваше повърхността на плода, а после белите й зъби го отхапваха леко. Как при всяка хапка, девойката затваряше очите си, сякаш се наслаждаваше на вкуса. Как нежната й бяла ръка отместваше попадалите пред лицето й дълги кичури розова коса. Колко е крехка и нежна. По едно време, Сакура забеляза съсредоточения му поглед, който не се откъсваше от нея и се почувства неловко.
- Ще ми донесеш ли дрехите...? – засмя се тя нервно, но не последва никаква реакция. – Е, предполагам, че сама трябва да си ги взема. – Вдигна рамене момичето и тъкмо се изправи, когато той я притегли за кръста и я бутна обратно на леглото.
- Какво пра- - гласът й секна, щом младежът застана отгоре й, карайки я да легне по гръб. Очите й се разшириха от уплаха, когато червенокосият плъзна дланта си под тениската й. Девойката започна да се дърпа, опитвайки се да го разкара от себе си, но безуспешно. Бе прекалено слаба.
- Престани да се движиш! – леденият му глас я принуди да застине. Зачестилото й се дишане за миг спря, щом ръката му се плъзна по бедрото й и докосна корема й.
„Колко нежна и гладка кожа...”
Отървавайки се от желанието да продължи по-нагоре и въобще от всички неправилни мисли, завладяли съзнанието му, момчето премахна превръзката около талията й. Раната бе много по-добре. Лекарят бе заръчал след няколко часа платът да се премахне, а после нараненото място да се намаже със специален мехлем. Младежът бръкна в джоба си и извади малка кутийка. Отвори я и потопи пръстите си в прозрачното лекарство. После хвана със свободната ръка тениската и я повдигна още повече.
- А-аз мисля, че и сама мога да се справя.... – отбеляза тя с треперещ глас, но след като той й хвърли смъртоносен поглед, млъкна. Наистина не й харесваше точно ТОЙ да я докосва по този начин.
- Но... – възпротиви се отново, но червенокосият игнорира протеста й. Вместо да спре, внимателно започна да разтрива медикамента.
- Сакура, какво помниш? – попита я, прекъсвайки настъпилата тишина., прибирайки лекарството в чекмеджето до тях.
- Ти ми знаеш името? – отвърна му объркано тя, докато смъкваше колкото може по-надолу ризата.
- Очевидно не ме помниш. – каза кратко, а проницателните му очи изучаваха емоциите, изписали се на лицето й, които се меняха изключително бързо. Първоначално страх, после гняв, объркване...Девойката поклати отрицателно глава.
- А име, освен своето? Някой човек? – зададе следващия си въпрос, но и този път отговорът бе отрицателен.
- Както и да е – каза той, като стана и се запъти към входната врата.
- Чакай! Ами твоето име? – извика Сакура, затичвайки се след него. Червенокосият спря за миг и се обърна към нея.
- Гаара. – промълви тихо, после тръгна да отключва.
- Нима ще ме оставиш тук?! Отново?!
- Правилно си разбрала. – След секунда изчезна, тръшвайки вратата след себе си. Чу се щракване на ключалката и девойката отново се почувства като затворник...