Да се влюбиш в негодник

— Луси! — Ахна Дани, като стигна до вратата след като й казаха, че има посетител. Луси разпери ръце и я прегърна горещо, но само един поглед към лицето на приятелката й след като отстъпи назад, я накара да попита:
— Какво не е наред?
— Айде да са порас'одим, а? Ни съ чувствам добре на място кат' туй.
Дани разбра. Луси не просто беше проститутка. Тя се обличаше като такава и никак не подхождаше на място като това. Изненадващо беше, че въобще е стигнала до тук, без някой да я подгони или да се опита да я изхвърли от квартала.
— Хайде да идем до парка. — Предложи Дани, хващайки Луси за ръката, за да пресекат улицата. — Как стигна до тук?
Луси се захили.
— Намерих един файтон. На шофьора толкоз му 'ареса с мен, че са съгласи да ма докара. — Тя се обърна и пусна една въздушна целувка към шофьора, който я чакаше в края на улицата. — Той шъ ма изчака да ма върне после.
— Не очаквах да дойдеш толкова скоро. Няма ме само от седмица.
Дани беше използвала няколко монети от парите, които госпожа Робъртсън й даде да наеме коминочистач, за да изпрати на Луси новия си адрес. Госпожа Апълтън го беше написала вместо нея и едно момче се съгласи с радост да изпълни поръчката, защото през лятото нямаше толкова работа, колкото през зимата.
— Но се радвам много все пак. — Довърши Дани, докато сядаха на една пейка все още близо до улицата.
— Тревожех съ, че ня'а да си намериш работа толкоз скоро, зарад 'сичките пъти преди кат' търсеше. Обачи, явно си имала късмет. Я са виж. Едвам тъ познах в тез 'убави дрехи. И напра'о щях да падна, когат' шофьора ми посочи таз' къща. 'аресва ли ти тук? Божке, ама как ня'а да ти 'аресва?
— Все още ми трябва време да свикна, но хората са много мили и ми помагат. Даже ме учат да говоря правилно.
— Да, забелязах вечи. Толкоз 'убаво говориш, че чак мъ болят ушите.
Дани се усмихна.
— Не, все още не. Помниш ли как ме щипеше всеки път като направя грешка, докато ме учеше да говоря като вас.
— Ник'гиш не съм та щипала силно, просто не исках да та изхвърлят, щот’ не си кат' нас. Ама честно да си кажа, аз винаги съм мислила, че няма да останиш дълго, че семейството ти шъ та намери и шъ та отведе.
— Наистина ли?
И Дани се беше надявала на същото. Дълги години беше плакала преди да заспи и беше мечтала за родителите си, които даже не помнеше. После порасна и разбра, че явно няма друго семейство, освен Луси и останалите от бандата. Ако имаше някой жив, дори и далечен роднина, госпожица Джейн щеше да го спомене или да се опита да я заведе при него, нали?
Фактът, че след толкова години я бяха изгонили от тайфата, отрезви и двете.
— Беши време да тръгнеш по пътя си, Дани, и виж как 'убаво са е наредило 'сичко с теб.
— Знам, но всички вие много ми липсвате.
— Мо'иш да идваш да на виждаш. Шъ му натриеш носа на Дагър, дет' си са спра'ила толкоз добре. Кат' споменах носа му — един тип му го счупи.
Дани премигна.
— Така му се пада. Хич не ми е жал за него в момента. Но ти не си била целия този път само заради това, нали?
— Правичката да си кажа, точно за туй. — Луси стана очевидно неспокойна. — Ни съм била там кат' е станало и ни можах да огледам мъжа, но той го е цапардосал, за да му каже къде си отишла.
— Аз?
— Аха! Разбира съ, Дагър нищо не му е казал, щот' не знай. Туй момче дет донесе адреса ма намери на улицата и Дагър не знаише, че аз знам къде си.
— И този мъж е търсил мен?
Луси кимна утвърдително.
— Ни е казал как са казва или защо та търси. Обаче е изкарал акъла на Дагър, а ти знаиш, че той ни съ плаши лесно. Пък аз са уплаших, че ше го претрепе само и само да та намери и сигур' и теб шъ тъ нарани. И Дагър вече знае.
— Какво?
— Че си жена. Мъжът та нарече жената с бялата коса.
Дани потрепери.
— Много ли беше ядосан?
— Беши твърде зает да ни намери ново място, та да не мож' тоз' тип да ни открий отново, и да си лекува носа и другите синини. Ни знам к'во го ядоса повече, туй дет' са случи или туй, че си го лъгала.
— Мислиш ли, че може да е някой, когото съм обрала?
— Ни съ сещам за друго. Ама ти толкоз внимаваше да не та видат.
— Знам, но… — Дани млъкна, защото се сети кой би могъл да бъде.
— К'во?
— Този лорд дето го обрах онази нощ. Слугата му ме видя. И въпреки че успях да го излъжа тогава, на другия ден със сигурност е разбрал, че съм крадец като са видели, че бижутата липсват. Излезе, че и самият лорд е крадец, така че не му е било трудно да наеме някой бандит от улицата да ме проследи.
— Туй хич не ми 'аресва. — каза Луси разтревожено.
— И на мен.

Продължавайки да се чуди, след като Луси си тръгна Дани взе да се съмнява, че човекът, който я е търсил е бил нает от лорд Хедингс. Той е питал за жена, а слугата онази нощ бе видял мъж, поне нямаше никакви признаци да е разпознал дегизировката й. Ако са те, би трябвало да търсят мъж с бяла коса, а не жена.
После си спомни и за онова чувство, че някой я преследва онази сутрин. Вероятно след като са я изгубили са взели да разпитват и са открили къде живее. Тя прекоси няколко по-богати квартала, за да стигне до вкъщи. Сигурно е бил някой богаташ, който я е видял да минава през квартала, помислил е че тя го е ограбила и я е проследил, за да си разчисти сметките с нея. Тя вече си беше загубила шапката и е било много по-лесно да познаят, че е жена без нея. Или пък, след като преследвачът е видял къде живее е предпочел да не се намесва сам, а да наеме някой да му свърши мръсната работа.
Това изглеждаше много по-вероятно и не си заслужаваше да се тревожи особено. Тук, където живееше сега, никога нямаше да я открият. Затова тя се качи горе и започна да чисти, без да мисли повече за това.
Неочакваната, но много приятна среща с Луси я беше принудила да изостане малко със задачите си. Беше късен следобед, когато тя най-накрая слезе долу за да изчисти и стаите на първия етаж. Мислейки, че е празен тя влетя в салона, но видя Джереми и братовчедка му да седят на дивана и веднага се завъртя кръгом да излезе. Обаче не беше достатъчно бърза.
— Влизай, Дани, можеш да си чистиш спокойно. — й каза Джереми.
— Мога да почакам. — увери го тя.
— Не ставай глупава! Виж колко е късно! Давай, изчисти, за да приключиш за днес.
И тя това искаше. Салонът беше последната останала стая. Пък и не беше необходимо да чисти кой знае какво. Никой не беше влизал, откакто тя самата седеше на същия този диван вчера.
Не беше виждала и Джереми оттогава. Той излезе снощи. Излезе отново и тази сутрин рано и току що се беше върнал. Странно, но къщата не беше същата, когато него го нямаше. Тя не можеше да си обясни защо, но определено го усещаше. Може би защото не можеше да се отпусне напълно когато знаеше, че си е вкъщи? Не, това трябваше да е причината, но всъщност беше точно обратното. Тя явно не можеше да се отпусне когато него го нямаше.
Все още беше малко сърдита за това, че го допусна до себе си вчера. Номерът, който й извъртя онази нощ беше показателен, че не бива да го позволява. Но пък вчера те само си говориха. И научи доста интересни неща за него.
Той беше копеле. Да не повярваш! И кой би могъл да си го помисли, след като живее в такава огромна къща в един от най-хубавите квартали на града… и при това негово огромно семейство и факта, че всеки от тях го приема безрезервно?
Роден и израснал в кръчма! Все още не можеше да го повярва. Но това го принизяваше до нейното ниво. Майка му сигурно не е била по високопоставена от собствените й родители. И защо въобще й го каза? Тя си мислеше, че такива неща се пазят в тайна.
— Тя още ли продължава да чисти? — Реджина попита Джереми, докато Дани прекосяваше стаята, за да изчисти полицата над незапалената камина. — Да не би да обича да бърше прах?
— Не започвай пак… — поде Джереми, но Реджи го прекъсна.
— Кълна се, Джереми, от всички, които познавам ти най-добре трябва да знаеш как да се отнасяш с една любовница.
Дани хвърли един поглед през рамо точно когато Джереми сръга братовчедка си и я изгледа свирепо. Дамата просто изцъка и смени темата, като всъщност се върна на тази, която обсъждаха, преди тя да влезе.
— Не можеш да пропуснеш този бал, Джереми, наистина не можеш. И е чудесна възможност да се оправиш с тази Емили Баскъм веднъж завинаги. От снощи тя разпространява нов слух — че вече сте любовници. Знаеш какво значи това, нали?
— Значи, че е една проклета лъжкиня!
— Не, ние знаем това, но никой друг не го знае. Значи, че е извадила тежката артилерия и е прибягнала до последното си средство, а сезонът едва е започнал.
— Дяволите да го вземат, та аз дори не съм поглеждал към това момиче! — оплака се Джереми. — Не разбирам защо ме е избрала, след като не съм й отделил и две минути от времето си насаме, та да си помисли, че искам да се опознаем по-добре.
— И какво точно си й казал?
— Нищо значимо. Тя беше накарала някой да ни представи един на друг, дори не помня кой, но аз вече си тръгвах, така че не съм й казал повече от две думи. И онази вечер на бала тя дойде при нас с Дрю, но аз отново почти не я погледнах. Пусто да остане, човек би си помислил, че все пак ще й трябва някакъв знак от мен, че се интересувам, преди да подхване тази кампания да ме улови.
— Чудесно, няма що! Отричането няма да ни помогне в това, Джереми. Много добре знаеш, че няма нито една неомъжена девойка в този град, която да не подскочи от радост, ако те хване. Емили Баскъм просто се е заела да направи нещо по въпроса, докато останалите само си седят и въздишат дори за един твой поглед.
Дани пак се обърна, точно навреме да види как Джереми се изчервява. Заинтригувана от разговора им, тя не посмя да продължи с другите мебели, за да не им напомни, че е в стаята.
— Като знаеш толкова много, котенце, би ли ми обяснила, защо е цялото това бързане? — продължи да се оплаква Джереми. — Аз я видях за първи път едва миналата седмица. Мислиш ли, че има някаква причина да е толкова нетърпелива? Да не би да е бременна?
Реджина се намръщи и поклати глава.
— Едва ли. Съмнявам се. Мисля, че момичето яко е лапнало по теб и е решило, че не иска никой друг. Нетърпението й е резултат от това, че е ужасно разглезена. Успях да поразуча малко повече за нея от един стар познат на семейство Баскъм. Той ми спомена, че е единствено дете и баща й я е разглезил непоправимо.
— Но да петни собственото си име във всичко това? Не е ли вече прекалено?
— Ами, сигурно го прави с една единствена цел — баща й да научи и да поеме нещата в свои ръце. Сега разбираш ли защо трябва да дойдеш на бала утре?
— Не, ако аз присъствам утре и тя е там, това само ще…
— Чакай, чакай, ти няма да си сам утре. Снощи срещнах една стара приятелка на братовчедка ни.
— Коя братовчедка?
Реджина изцъка нетърпеливо.
— Даяна, не че това е от значение. Мисълта ми е, че сестрата на тази приятелка е също в Лондон за първия си сезон.
— Познавам ли я?
— Не, не мисля.
— И тогава какво целиш?
— Сигурна съм, че ще се съгласи да я придружиш на бала, ако й обясним за какво става въпрос. И като посветиш на нея цялата вечер, ще докажеш на всички, че романтичните ти намерения са отправени в съвсем друга посока. Просто не трябва да обръщаш на Емили никакво внимание.
— Никак няма да ми е трудно, но другото момиче да не вземе и то да си помисли нещо?
— Не… Виж, възможно е все пак. Те всичките го правят само като ги погледнеш. Но ние ще обясним най-подробно защо го правиш и че тя само ще ти помогне да се измъкнеш от тази отвратителна ситуация, която излиза извън контрол. Пък и тя ще се радва на вниманието ти цяла вечер. Това само ще провокира всички останали младоци да й обърнат повече внимание. Веднага ще се зачудят, какво толкова си намерил в нея.
Джереми се усмихна.
— Преувеличаваш влиянието, което имам, котенце.
— Да бе! Много добре знаеш, че присъствието ти на всяка социална сбирка разбунва духовете веднага. Всички са любопитни дали приличаш на баща си и на чичо си. Тези двама женкари бяха доста прочути с развратното си поведение, преди да се задомят. Ти обаче, някак си успя да се опазиш от скандали до сега и затова никой не знае какво да мисли за теб.
— Правя каквото мога. — ухили се Джереми.
— Всички в семейството го оценяват. — каза Реджина, потупвайки го по ръката. — Предполагам, че си се научил от Дерек как да пазиш връзките си в тайна. Разбира се, фактът, че си избираш жени, които не обичат да се хвалят с това, също много помага. И да не си посмял сега да ми изтъкнеш лошия късмет на моя Ник в това отношение.
Джереми се засмя неудържимо.
— Никога не бих посмял, мила приятелко. Въпреки че, като се замисля сега, неговият лош късмет с лейди Едингтън май се оказа добър късмет за теб. Съмнявам се, че щяхте да се срещнете въобще или че щеше да бъдеш принудена да се омъжиш за него ако лейди Е не беше изпяла на приятелите си, че той е искал да отвлече нея, но е налетял на теб.
Реджина се намръщи.
— Много ти благодаря, че ми го припомняш. А сега както казвах ако се появиш утре вечер с тази дебютантка и цяла вечер не спираш да я обсипваш с внимание, ще унищожим всичките слухове, че ухажваш Емили. След това никой няма да й вярва повече и тя ще трябва да се оттегли…
— Може би, ако Емили повярва. — прекъсна я Джереми. — Това момиче — сестрата на приятелката на Даяна — тя по-хубава ли е от Емили?
Реджина пак се намръщи.
— Ами, всъщност — не. По дяволите, нищо няма да излезе от тази разкошна идея. Прав си, че Емили няма да повярва. Ще ни разконспирира веднага и въобще няма да се откаже, да не говорим, че може и да удвои усилията си.
— Идеята е страхотна и ще свърши работа, но само ако ми намериш момиче по-красиво от Емили. Трудна задача, ако питаш мен. Дамата наистина е зашеметяваща.
Реджина въздъхна.
— Мътните да те вземат, Джереми! Ако мислиш така, защо тогава не се интересуваш от нея? Сигурно и тя се пита същото и си мисли, че просто се правиш на труднодостъпен. Навярно е убедена, че ти прави услуга, като ускорява нещата с тези лъжи и слухове, които разпространява.
— Много е просто, котенце. Помисли само за миг и веднага ще се сетиш.
Повдигайки едната си черна вежда, Реджина каза с престорено комичен тон:
— Защото си решил да си останеш ерген цял живот!
— Абсолютно. Затова не посягам към дебютантки или другите млади госпожички, които си търсят съпруг. Има достатъчно жени, на които да се наслаждавам, без да рискувам да попадна в капана на брака.
— О, спести ми подробностите, моля те! — каза Реджина извъртайки очи. — И ще трябва да забравим за брилянтния ми план. Тази година просто няма момичета дори и наполовина впечатляващи, колкото тази Емили Баскъм. Нито като положение в обществото, нито като външен вид.
Сега Джереми я потупа по ръката.
— Сигурен съм, че ще ти дойде на ум нещо друго, котенце. Винаги измисляш нещо.
Реджина въздъхна.
— Но нямаме време. Тя вече разправя наляво и надясно че сте любовници, въпреки че, не е вярно. Тези измишльотини ще стигнат и до баща й накрая и той ще иска да се види с баща ти, и… знаеш как става.
Джереми се захили лукаво.
— Баща ми ще му се изсмее в лицето и ще му каже да върви да купува съпруг за дъщеря си някъде другаде и че аз не се продавам.
— Тогава той просто ще иде при чичо Джейсън и ти знаеш много добре, че на него изобщо няма да му е забавно, като чуе за какво става въпрос.
Сега Джереми видимо се сви от страх.
— Така… Значи положението наистина е отчайващо. Планът ти звучеше доста добре. Само измисли някое друго момиче, което поне донякъде да може да се сравнява с Емили.
Реджина отново поклати глава.
— Не искам да ти го казвам, но наистина няма голям избор тази година. Единственото друго момиче, за което се сещам, вече е сгодено. Честно казано, не мога да се сетя дори и за една млада неомъжена девойка в цял Лондон, която… хмм…
— Какво?
— Ще се поправя. Има една и аз я гледам в момента.
Дани се извъртя да види за кого говори тя, и свари Джереми и Реджина да зяпат право в нея. Тя започна да се изчервява. Беше следила разговора им много внимателно и не беше необходимо да пита Реджи какво има предвид. Току-що й бяха направили страхотен комплимент и тя все още не можеше да определи как се чувства, след като го чу.
Джереми погледна отново братовчедка си намръщено и заяви:
— Не!
— Но тя е съвършена! — възкликна Реджина. — Направо ще засенчи Емили.
— Не!
— И защо не?! Да, да, знам че ще трябва да си държи устата затворена, но…
— Не е това…
— Разбира се, че е това! — прекъсна го Реджина. — Ако проговори, ще провали всичко. Можеш ли да си държиш устата затворена, Дани? — Дани не пророни нито дума и това даде повод на Реджина да продължи. — Виждаш ли, няма проблеми!
— Реджи, знаеш, че те обожавам, но това сега… е, доста глупаво е. Тя си говори съвсем правилно, ако не е изнервена, н…
— Говори правилно? — прекъсна го отново Реджина изненадана.
— Да, въпреки че, няма гаранции дали няма да допусне някоя грешка. Проблемът е, че тя няма подходящо облекло за бал и не виждам как би могла да й набавиш бална рокля от днес за утре.
— Не го мисли! Ще облече някоя от моите.
Той повдигна вежда.
— Да не си пораснала с десетина сантиметра от снощи?
— Ами, ще пришием подгъв. Стига си упорствал, Джереми. Знаеш, че ще стане. Особено, ако тя се постарае да се държи подходящо.
— Няма да стане, тя не може да танцува, тя…
— Ти отде знаиш, че ни мо'а да танцувам? — намеси се Дани. — Може пък да съм присъствала на тез' маскени балове в Ковънт Гардън. Може пък да си танцувам чудесно.
— Като мъж, — пресече я Джереми веднага, — някога опитвала ли си като жена?
Дани пак се изчерви. В действителност не беше танцувала никога досега, но я хвана яд, че той веднага реши, че не умее. Пък и тази идея взе да й се струва забавна. Да присъства на бал сред висшето общество. Не си беше и мечтала за това. А щеше да е чудесна възможност да се срещне с някой мъж, който да се влюби в нея и да иска да я вземе за жена. Не лорд, разбира се. Тя знаеше, че не може да се цели толкова високо. Но сигурно щеше да има и други мъже, поканени на това събиране. Други заможни и уважавани мъже, без титли и ограничения като това, за кого да се оженят.
И тя наистина беше присъствала на бал в Ковънт Гардън… е, не точно, но гледаше отстрани, искайки й се да присъства. Хората там явно си прекарваха много добре. И тези балове не бяха само за благородници. Съвсем не.
Всеки можеше да отиде и да се преструва, че е нещо, което всъщност не е.
— Значи няма да танцува тогава. — оборваше Реджина последната забележка на Джереми. — Изкълчен глезен и така нататък.
— Тоест, не може да говори и едва ходи? Звучи все едно трябва да е на легло, а не да присъства на бал.
Реджина го изгледа кръвнишки преди да продължи.
— Ти не се ли сещаш? Загубила е гласа си в онзи толкова вълнуващ лов на лисици в провинцията в началото на седмицата. Възстановява се бързо, но все още си пази гласните струни. И пак там си е изкълчила крака, разбира се. Щяла е да откаже да дойде на бала, но не е искала да те разочарова, след като си искал толкова да я покажеш на всички утре вечер. А и факта, че е в града само за уикенда…
— Схванах, Реджи! И като каква всъщност ще се представи?
— Може би далечна роднина на Келси. Тя си има цял куп титли, които изобщо не използва откакто е омъжена за Дерек. Сигурна съм, че няма да възрази, ако обявим Дани за нейна роднина.
— Да я сродиш с дук май е прекалено, не мислиш ли? — възрази Джереми.
— Не, не, някоя от по-непретенциозните титли, разбира се. И ще е много далечна роднина. Може би родителите й са се преместили в Америка и тя е израснала там… не, сетих се — Корнуол. За всеки случай, ако някой усети акцента й. Това ще свърши страхотна работа. Никой, убедена съм, че абсолютно никой няма да се усъмни, че си ухажвал такова момиче през последните няколко месеца и очевидно не е възможно да си се срещал и с Емили Баскъм. Ще решат, че щастливецът е някой друг.
Джереми поклати глава изумен.
— Как го правиш, братовчедке? Направо ме разби, наистина!
— Глупости! — присмя му се Реджина. — Вземам я с мен за да я приготвя. Ела утре с каретата да ни вземеш точно в 9 вечерта. Ще закъснеем само колкото е модерно, не повече.
— Да Ви взема?
— Идвам с вас, разбира се, трябва й и придружителка, нали се сещаш?
— Ти от кога се превърна в мой ангел-хранител, котенце?
— Откакто Ейми ме помоли да те държа под око, докато се върне.
Той извъртя очи. Ейми не беше само тяхна братовчедка, но и най-добрия му приятел и се тревожеше за него много повече от необходимото.
— Далеч съм от мисълта да попарвам ентусиазма ти, но не е ли редно все пак да попиташ Дани дали е съгласна да ме спаси от ноктите на Емили?
— О, Боже, — въздъхна Реджина, — предполагам, че си прав. — и се обърна към Дани.
— Съгласна ли си с плана, мила? Джереми наистина има нужда от помощ иначе ще го замъкнат пред олтара, преди да се е усетил.
Дани широко се ухили.
— Ами аз съм доста добра в маскарадите.
Реджина премигна объркано.
— Моля? О, да предполагам, че наистина е така. Ами, хайде тогава. Имаме да вършим толкова много неща, а времето е толкова малко.

Реджина Идън беше просто невероятна. Беше като вихрушка, която вечно имаше нещо да прави, бълваше инструкции безкрай и бърбореше през цялото време. Тя наистина измъкна Дани от къщата на Джереми и я заведе у тях. Веднага я качи в спалнята, като не й даде възможност дори да ахне при вида на тази великолепна градска къща. Направо прелетяха през другите помещения и когато стигнаха горе, тя веднага повика прислужницата си, Тес, каза й какво е необходимо и започнаха да вадят безброй бални рокли от гардероба на Реджина. Дани не беше виждала толкова красиви неща досега. Когато най-накрая се спряха на една, Дани едва я зърна преди Тес да я отнесе, за да я преправи.
Следваха обувките, но тези които отиваха на роклята просто не й ставаха, независимо от многократните опити да ги разширят, а нямаше време да се правят нови. Затова Реджина изпрати портиера си до домовете на роднините си. Дани не беше много сигурна, чии точно пантофки се появиха преди вечеря, но те само леко и стискаха на петите и пръстите й не бяха стегнати като в менгеме, както в обувките на Реджи.
Нямаше дори почивка за вечеря. Реджина накара слугите да донесат подноса с храната в стаята й и Дани трябваше да се храни, докато Тес се опитваше да измисли какво да направи с косата й. Трудна задача. Всъщност това се оказа един от най-сложните за разрешаване проблеми. Тези къси къдрици просто не искаха да бъдат укротени. А голяма част от тях трябваше да се подрежат, за да изравнят краищата и да се заличи вандалството на Луси.
Реджина накрая успя да изрови една диадема и Тес възкликна:
— Това ще свърши работа! Мога да разделя къдриците сега и да ги подредя така. Ще й придаде по-сдържан вид.
— Знаех си, че ще успееш, Тес. Искам утре да изглежда точно така.
Дани не успя да се види преди да махнат диадемата, защото Реджина я заведе веднага в стаята за гости и й нареди да ляга да спи. Щели да имат още много работа утре и щели да станат много рано.
Стаята за гости! Дани не можеше да повярва, беше удивително на какво е способна Реджина, за да спаси братовчед си от женитбата с тази красива наследница. Щом и тя не можеше да го изкуши да попадне в капана на брака, значи той изобщо не преувеличаваше като каза, че ще си остане ерген цял живот. Колко жалко, помисли си тя натъжена. Щом така се бореше да си остане неженен, значи не беше мъж за нея.
От друга страна чакаше с нетърпение да види как ще реагира утре на преобразяването й в лейди. Щеше да ходи на бал с него. Той дори щеше да се преструва, че я ухажва. Съвсем за мъничко реалността щеше да отстъпи пред фантазиите и тя също би могла да се престори, че тази великолепна нощ е истина…


Събудиха я по-рано, отколкото очакваше. Струваше й се, че току-що си е легнала, когато прислужницата затропа по вратата и после влезе с поднос със закуска в ръце. Беше изяла само половината от храната, когато и Реджина влетя в стаята, оплаквайки се.
— Не си ли готова още? Добре, но побързай! Не би трябвало да танцуваш довечера, но за всеки случай, ако нещо се обърка и ти се наложи реших, че ще има време да те понаучим малко.
— Ще ме учиш да танцувам?
— Не аз мила моя, Джереми. Вече изпратих да го повикат.
Дани не се въздържа и изсумтя.
— Няма начин да го накараш да стане толкова рано.
— Да, знам, по принцип. Но аз казах, че ми трябва спешно.
— А спешно ли е?
— Разбира се, че не, но това ще го накара да дотърчи веднага. А сега предполагам, че ще трябва да ти обясня някои неща за този бал. Лейди Ейтчисън го организира, а това значи, че ще е най-важния бал за сезона, защото тя го прави само веднъж на всеки четири години и винаги е хитът на сезона.
— Тоест, там ще има много хора!
— Да, ще е голяма лудница и ще присъства каймакът на лондонското общество. Всички дебютантки този сезон и всички млади мъже, които си търсят съпруга, заедно с майките, бащите си и още сума ти народ, дето ще ги придружава. Ще има и няколко негодника като Джереми, които обаче трябва да отбягваш.
— Той не е негодник. — каза Дани, въпреки че самата тя го беше наричала така не веднъж.
— Точно такъв е, разбира се, но е очарователен негодник. Не виждаш ли? Направи те своя любовница и същевременно те остави да му чистиш къщата.
— Аз не съм му любовница и никога няма да бъда такава.
Реджина премигна при яростта в тона, с който Дани изрече думите.
— Наистина? О, Боже, извинявам се тогава. Аз си помислих… Ами, то цялото семейство беше сигурно… Мътните да го вземат! Е, поне е сигурно, че е решен да те направи такава, а Джереми винаги досега е получавал жените, които е искал.
Дани вече беше започнала здравата да се черви, защото и тя самата беше толкова близо до това да му се отдаде изцяло и трябваше непрекъснато да си повтаря какви са целите й в живота и че Джереми не е част от тях, за да му устои. Слава Богу, Реджина не забеляза, че се е изчервила, защото, напълно в неин стил, ненадейно смени темата.
— Хайде, идвай с мен! Салонът вече е изчистен, за да може да се упражняваш там.
Упражненията не се състояха само в танци. Веднага щом слязоха долу, Реджина й каза:
— Я, сега да те видя как ходиш! Не, не вече не си обута в панталони! Прави по-малки стъпки! Така е по-добре, но не движи цялото си тяло, само краката. Трябва да изглежда все едно се носиш из стаята без въобще да се движиш.
Дани забави ход и започна да прави по-малки стъпки.
— Превъзходно! — възкликна Реджина.
Дани се ухили.
— Ти така ли ходиш?
Реджина се усмихна.
— Ами, опитвам се. Наистина много се старая, но като малка си бях доста буйна и малко мъжкарана. Отраснах с братовчеда Дерек след като майка ми умря и се наслаждавах на свободата, която имаха момчетата. Ти сигурно ме разбираш добре. Нали затова носеше панталони?
— Не, там откъдето идвам момичетата работят по гръб и при това от малки. Не исках и с мен да се случи и затова се преструвах на момче.
— О, Господи! — Сега Реджина се изчерви. — И никой ли не знаеше?
— Само приятелката ми Луси.
— Реджи, къде си? — чу се внезапно гласът на Джереми от коридора.
— Тук вътре.
Той се появи на вратата, а изражението на лицето му беше доста кисело като се обърна към братовчедка си.
— Знаеш ли колко е часът?
— Да, и вече пропиляхме половината сутрин. Ти ще научиш Дани да танцува!
— Аз ли? — той скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. — Мислех, че си е изкълчила крака!
— Да, но почти се е възстановила. Няма да я караме да куца, я! Пък и това е само за всеки случай. Ами, ако се появи крал Джордж и я покани на танц?
Джереми пребели очи.
— Това вече е прекалено, Реджи. Тъй си е, наистина.
— Просто един пример защо Дани трябва да се научи да танцува. Спри да се дърпаш вече! Нали спасяваме твоята кожа!
Той погледна към Дани и очите му леко се разшириха от удивление.
— Подстригали са те? Изглеждаш много добре.
Дани се изчерви както обикновено.
— Ще я фризират за довечера.
— Господ да ми е на помощ, ако те направят още по-красива. — Той се ухили и каза на братовчедка си:
— Проклет да съм, ти няма да ни оставиш насаме по време на танците, нали Реджи?
— Никакъв шанс! Това не е извинение за да можеш свободно да я опипваш, така че внимавай как се държиш!
Той въздъхна.
— Няма ли да ни трябва някаква музика?
— Аз ще тананикам някаква мелодия и ако започнеш да ми се подиграваш, ще ти дам да се разбереш, ще видиш.
Той прекоси салона и подаде ръка на Дани.
— Готова ли си за урока, любима?
Така го каза, че тя не се въздържа и измърмори:
— Само да се науча да танцувам.
— Колко жалко! — прошепна той, докато я придърпваше по близо и я завъртя в ритъма на валса из стаята.
Тя остро усещаше ръката му на гърба си и другата обхванала дланта й. Стаята беше голяма и Реджина се намираше в другия край на салона, така че нямаше как да чуе, когато Джереми взе да я разконцентрира с прошепнатите си думи.
— Обожавам да те докосвам. Мислиш ли, че ще забележи, ако сложа ръка на дупето ти?
— Аз ще забележа! — ахна Дани.
Той се усмихна.
— Но ще ти хареса, нали?
— Не, и да не си посмял! Трябва само да танцуваме, не помниш ли?
— Но аз мога и да танцувам и да правя любов едновременно. — прошепна Джереми. — Обещавам ти!
Дани за малко да се задави и едва отговори.
— Каква опашата лъжа! Престани вече!
Той, разбира се, не спря. Навеждайки се още по-близо прошепна пак:
— Да ти кажа ли как ще го направя? Ти само трябва да ме държиш здраво и да обвиеш крака около бедрата ми. И двамата ще сме голи, естествено.
Тя се препъна. Цяло чудо е, че досега не го беше сторила след всичките тези приказки. Не можеше да се концентрира върху нищо друго освен върху картините, които той рисуваше в съзнанието й. Той я придърпа още по-близо, докато възстанови равновесието си, но това само направи нещата още по-лоши.
Реджина спря да тананика. Дани го осъзна, когато забеляза слугата, влязъл за да разговаря с нея. Сигурно и Джереми беше усетил, че братовчедка му не им обръща внимание в момента, защото веднага целуна горещо Дани по врата. После устните му се преместиха върху ухото й и езикът му се плъзна навътре. О, Господи, чувството беше фантастично! Краката й омекнаха, но това нямаше значение, защото Джереми я държеше здраво и едва се докосваше до пода. Самата тя се беше притиснала плътно към него без да може да му се противопостави. Чувствата, които той пораждаше в нея я караха да се стреми да е все по-близо и по-близо до него.
Реджина шумно се прокашля и те се отделиха един от друг, но много бавно. С крака отново на пода, Дани се опита да си възвърне присъствието на духа. Ухиления Джереми доста й помогна в това отношение. Този негодник! Много добре знаеше как й е въздействал току-що и беше страшно доволен от себе си.
После, обаче, като че ли я съжали и стана сериозен. Обясни й как да го следва в танца и тя все пак успя да научи едно-две неща за танцуването, преди той да си тръгне.
Дани мислеше, че ще продължат след обяда, но вместо това я изпратиха в стаята й и Реджина я предупреди да се наспи добре, а не само да почива, защото балът щял да продължи до ранните утринни часове. Тя реши, че е невъзможно да заспи по средата на деня при всичките тези емоции, но явно наставленията и уроците я бяха изтощили и тя заспа в мига, в който положи глава на възглавницата.

Дани беше толкова дълбоко заспала, че когато я събудиха не можа да се сети къде е и беше много объркана. Вероятно беше сънувала, че ще ходи на бал. Но после затропаха на вратата, тя се събуди и видя, че наистина се намира в къщата на Реджина Идън и наистина ще ходи на бал.
Веднага й донесоха вана и топла вода и после стана време да се приготвя. Отново я заведоха в стаята на Реджина и я сложиха да седне пред тоалетната масичка, за да може този път да следи какво прави Тес с косата й. За Реджина се грижеше една от другите прислужници, и тя пак не спираше да дава нареждания, които Дани почти не чуваше. Беше изумена от това, което се случваше с облика й.
Диадемата, която Тес й беше сложила, за да укроти къдриците й, бе обсипана с бижута, включително и един огромен аметист в средата. Начинът, по който се разделяше косата и оставяше няколко кичура да се вият по слепоочието й като букли, а останалата коса беше сресана така, че да й придаде изискан вид, много модерен сред жените от преди няколко години. После припряно взеха да й навличат фустите една върху друга, а най-отгоре облякоха една от най-възхитителните бални рокли, която беше виждала.
Цветът беше предимно бледолилав, но имаше два пласта къдрички прозрачна дантела в подгъва. Към втория пласт прислужницата беше добавила ивица бяла коприна и после още една бледолилава дантела. Същите къдрички бяха прибавени и към буфан ръкавите и съвсем тънка ивица — към дълбокото деколте. Не бяха забравили да пришият и няколко сантиметра от същата материя към белите ръкавици, които вървяха към роклята. Ефектът беше поразителен. Все едно тази рокля беше шита специално за нея.
Беше се наложило да преправят раменете на дрехата, тъй като на Дани й идваше високо талията, защото Реджина беше доста по-ниска. Но допълнителните ивици бяла коприна и бледолилава дантела се съчетаваха толкова сполучливо с добавките към ръкавите, че сега роклята й стоеше като излята.
Целият тоалет беше толкова изящен, че Дани се сети за съня, който й се беше присънвал толкова пъти за онази ангелски красива жена. Сега този сън се беше сбъднал. Тази нощ тя щеше да бъде тази удивително красива жена. Просто не можеше да спре да зяпа в огледалото. Реджина буквално трябваше да я извлече от стаята, когато приключиха.
— Затвори си устата, Джереми! — изсъска Реджина, когато видя братовчед си да ги чака във фоайето.
Той обаче не го направи и не спря да я зяпа и Дани пак се изчерви. Тя имаше чувството, че той даже не е чул забележката на Реджина. Дълбоко в себе си беше толкова щастлива от реакцията му, че едва се сдържаше.
Самият Джереми изглеждаше страхотно в черното си официално облекло. Сакото му беше разкопчано. Надипленото му бяло шалче беше вързано небрежно и му придаваше елегантен и екстравагантен вид. Гарваново черната му коса беше сресана назад, но непокорни кичури се спускаха по слепоочието и врата му. Начинът, по който я изгледа, я развълнува дълбоко.
Определено беше шокиран от вида й. Тя самата беше шокирана, така че можеше да разбере защо я зяпа така.
Реджина трябваше да го смушка няколко пъти, за да й обърне внимание. Когато Джереми най-накрая го направи, се запъна като магаре на мост и каза:
— Тя няма да излезе от тук в този вид!
— И какво й е на вида? Трябва да ти кажа, че…
— Тя е прекалено красива и ти дяволски добре го знаеш, Реджи!
Тя се опули насреща му.
— Нали това е целта, малоумнико?
— Но не и така. Не съм очаквал да изглежда чак така. Тя ще се превърне в сензацията на сезона. Всички в целия проклет град ще започнат да говорят само за нея. Тя остава тук и точка по въпроса.
Реджина взе да съска вбесена.
— Ти си стой вкъщи! Тя отива на бала. Като се замисля, ти не ни трябваш. Мога да пусна слуха много лесно и без да присъстваш. Но тя трябва да е там. Никой няма да повярва, ако не я види с очите си.
— Ти явно не ме слушаш, Реджи.
— Не, ти не ме слушаш! Нещата вече не зависят от теб. Ще те спася, независимо от опитите ти да ми попречиш. Хайде, Дани! Каретата ни чака.
Джереми ги последва веднага, разбира се. И не спря да се противопоставя през цялото време докато стигнаха дома на Ейтчисън, който, слава Богу, не беше толкова далеч. Балът беше организиран в едно от именията в близост до първата къща на семейство Малори, която Дани бе открила.
Реджина вече не го слушаше, защото се беше ядосала здравата. Дани също. Беше разочарована, че той вдига такъв шум и не разбираше много добре защо го прави. Че беше твърде красива? Щяла да създаде голяма суматоха заради това? Не беше ли това целта, да оборят лъжливите слухове, които Емили Баскъм разпространяваше.
Пътуването в каретата с Джереми я върна към спомените за последния път когато бяха заедно в една карета. Джереми май се досети какво мисли като видя изражението й, защото прошепна.
— Доста по-различно е от последния път, когато пътувахме заедно, а? Знам колко си добра в това да скачаш от каретите в движение. Защо не опиташ и сега? Аз няма да възразя.
Тя изсумтя като го чу. Мъжът беше решил да развали всичко с лошото си настроение и ужасните си предсказания за това, което мислеше, че ще се случи тази нощ.
Но като си припомни обстоятелствата от онази другата нощ, тя му прошепна в отговор:
— Мислиш ли, че той ще е там?
Без да пита за кого говори тя, той отвърна, свивайки рамене:
— Няма значение, дори и да е така. Само слугата му може да те разпознае. А той не би те познал в този вид .
Реджина спря Джереми още веднъж, точно преди да влязат в имението на Ейтчисън. Забучи пръст в гърдите му и изръмжа:
— Ако не спреш да предвещаваш всички ужаси на света, повече няма да ти проговоря!
— Обещаваш ли? — отвърна той.
Тя се направи, че не го е чула и добави:
— И ако възнамеряваш да влезеш вътре с нас, опитай да се държиш подобаващо и да накараш всички да повярват, че си запленен и омагьосан. Иначе целият този фарс няма да има никакъв смисъл. Сега, бързо се вземи в ръце, Джереми! Представлението започва.
Ето че настъпи мига и мрачни предчувствия обзеха Дани. Реджина й беше напълнила главата с хиляди наставления какво трябва или не трябва да прави докато преправяха роклята й, но сега всичките излетяха от ума й. Просто онемя, като видя изискания бал, който беше в разгара си. Светлините, цветовете, най-великолепните рокли и вихъра на танците в салона. Тя никога не беше виждала такова нещо през живота си.
Сигурно беше зинала с отворена уста, защото Джереми изсъска в ухото и:
— Спри да гледаш все едно никога не си виждала нещо такова. Тази вечер си от висшето общество и се предполага, че непрекъснато присъстваш на такива събирания.
— Да, но аз… — тя се закашля и продължи, — не съм присъствала на много такива събития, откакто съм завършила училище.
— И това ли го измисли Реджи?
Тя се изчерви.
— Да, и още много неща.
— И защо? — изръмжа той. — Нали въобще няма да говориш?
Дани сви рамене.
— Предполагам, че се страхува да не се объркам поне един-два пъти.
— Или три-четири. Господи, не трябваше да го правим! Сигурно съм си изгубил ума. Няма друго обяснение, че се съгласих с всичко това. Ти си виновна, да знаеш!
Тя се извъртя рязко към него, чудейки се как е възможно да обвини нея за всичко.
— И що тъй, приятел?
— Искам те толкова много, че вече не мога да мисля ясно.
Устата на Дани отново увисна, придружена от ярко изчервяване. Коленете й се подкосиха. Усещаше се замаяна от представата, която изплува в съзнанието й, как двамата се въртят из салона във вихрен танц, чисто голи…
Защо трябваше да й говори такива неща? Да я кара да се разтапя вътрешно? И то точно сега, когато беше изложена на погледите на половината висше общество.
Реджина се приближи и прошепна:
— Не я разстройвай точно сега, Джереми! Нека се наслади на успеха си! Тя вече срази всички.
— Казах ти, че ще предизвика сензация. — сопна се братовчед й ядосано.
— И се радвам, че позна. Ако не си забелязал, Емили е тук и точно в този момент гледа свирепо към нашата Дани.
— Нашата Дани? Кога пък стана наша?
— Естествено, че е наша. Може ти да си я открил, но аз й помогнах да заблести, мило момче. Сега спри да я гледаш все едно искаш да й извиеш врата. Не помниш ли, че си влюбен в нея? Поеми своята роля или трябва да обяснявам точно на теб какво да правиш!
Той извъртя очи, но същевременно започна да се смее. И предупреди Дани.
— Ще ни нападнат отвсякъде. Запомни! Няма да отговаряш, ако не се налага. „Да”, „Не”, „Приятно ми е”. Това трябва да е достатъчно. Кимай повечко! Върши чудеса да поддържа разговора.
Той се оказа прав, че ги наобиколиха. Първите двама просто не издържаха на любопитството си и пристъпиха веднага. После се скупчиха още двайсетина. Реджина Идън още един път доказа находчивостта си. Тя отговаряше на въпросите, обяви, че Дани е загубила гласа си временно и е изкълчила крака си, както се бяха уговорили, и успя да предпази Дани от необходимостта да прави нещо повече от това да се усмихва и да протяга ръка за поздрав. Е, поне през повечето време. Няколко от гостите бяха доста настоятелни и успяха да измъкнат дума или две от нея, но май причината беше, че си съперничеха, за да могат после да кажат на приятелите си „Тя говори с мен”.
Тя не се опита дори да запомни всички имена, които чу като й се представяха, защото беше сигурна, че няма да види никого повече. Правеше се на млада девойка, току-що станала от училищната скамейка, която просто е имала щурия късмет да привлече вниманието на Джереми Малори и да го накара да се замисли дали да не надене най-накрая брачните окови. Името й беше Даниел Ленгтън, и на няколко пъти се намекна, че е далечна роднина на семейството на Келси.
Разбира се, това предизвика още разговори, тъй като не бяха забравили трагедията около семейството на Келси. Всички знаеха, че майка й беше застреляла баща й заради дълговете му на комар и после се беше самоубила. Естествено, това беше нещастен случай. Тя не е искала да го застреля или да падне през прозореца след това, но пък и точно затова всички бяха окачествили случая като трагедия.
Нищо не можеше да се докаже, но всички бързо приеха, че Дани е Ленгтън и е роднина на Келси. Също толкова бързо решиха и че е сгодена за Джереми, тъй като тя явно беше част от семейството им. Когато няколко по-възрастни господа се заклеха, че им изглежда много позната Реджина се намеси и обясни този феномен с думите:
— Ако чуеш нещо хиляда пъти, започваш да вярваш, че то е истина.
Джереми също се беше отпуснал и беше спрял да се оплаква като видя колко умело Реджина успя да се справи с всички въпроси. Обаче, не след дълго се приближи един младеж, който явно не беше чул за изкълчения глезен. Дани беше сигурна, че й го представиха, но не можеше да се сети как се казва.
Той й се усмихна приветливо.
— Възнамерявам да се застрелям, ако не ми окажете честта за първия танц, лейди Даниел.
Джереми не й позволи да отговори на такова скандално твърдение.
— Няма да ти се наложи, Фоулър. — каза му той. — Ще се радвам да ти съдействам за това. Тя няма да танцува с никой друг, освен с мен. Така че, изчезвай!
Изражението на Джереми беше толкова свирепо, че господинът не каза и дума и бързо се оттегли.
Дори и след като всички се отдалечиха и тя най-накрая остана сама с Джереми се усещаше, че хората не спираха да я обсъждат. Тя се справяше много добре, въпреки всичко, и дори леко тържествуваше.
— Иска ли ти се да опиташ един танц? — попита я той няколко минути след като останаха сами.
— И да проваля всичко досега?
— И за какво те въртях цял час в салона на Реджи, след като не искаш поне да опиташ? И да се спънеш един-два пъти ще го извиним с изкълчения ти глезен. Знаеш, че не е кой знае какво. Просто трябва да ме оставиш да те водя.
Тя наистина искаше да опита. Изглеждаше й много забавно. Затова кимна и го остави да я поведе към дансинга. За миг забрави къде се намира и че всички я гледат.
Той я държеше здраво. Ръката й лежеше в неговата топла длан, а кожата му беше леко груба. И останалата част от тялото му ли щеше да усети такава? Господи, ръцете я засърбяха да разбере. И това видение, което се върна за тях двамата, носещи се по дансинга — тя с крака обвити плътно около него, и двамата голи, музиката изпълваща я изцяло, той изпълващ я… О, Боже…
— Какво има? — попита я Джереми като чу тихия й вик.
— Нищо. — излъга Дани, отчаяно прогонвайки видението от ума си. — Този господин не говореше сериозно, нали? Че ще се застреля?
— Разбира се, че не, сигурен съм, че това разправя на всяка млада дама. Ласкателства като това помагат понякога. Аз предпочитам да казвам истината, така че това, което бих казал е, че ако не правим любов скоро ще се застрелям.
Тя премигна насреща му и избухна в смях.
— И ти наричаш това истина?
— Е, малко преувеличено, но точно така се чувствам. Започвам да се отчайвам, мило момиче.
Тя затаи дъх. То беше там, в очите му. Не точно отчаяние, но гореща страст, достатъчно силна да я изпепели. Тя отмести поглед, безсилна да отблъсне желанието му.
За да го отклони от това, смени темата:
— Кой те научи да танцуваш?
— Най-близкият приятел на баща ми.
Тя го изгледа удивена.
— Най-близкият му приятел е бил жена?
— Не, викаме му Кони, но Конард Шарп е двуметров, червенокос шотландец и ако само го бе видяла как се преструва на жена цял един час, само за да ме научи да водя в танца, щеше да паднеш от смях.
Тя се усмихна.
— Представям си.
— Но съм сигурен, че аз се забавлявах повече от него, докато те учех как да танцуваш.
Тя се изчерви.
— Дръж се възпитано, Джереми.
— Никога. — прошепна той в ухото й.
Той продължи да я измъчва и разсмива. Беше превъзходен танцьор и беше толкова красив тази вечер — Боже, той винаги си беше красив — но тази вечер в тези черни официални дрехи беше изключителен. Накара я да се чувства специална, да танцува с него, да повярва, че наистина принадлежи на това общество. Не можеше да си спомни откога не се беше чувствала толкова добре. И не можеше повече да отрича. Джереми се преструваше чудесно, че е влюбен в нея, но тя изобщо не беше сигурна, че се преструва.

Джереми може и да се беше отпуснал достатъчно, за да изиграе добре ролята си, но това въобще не му бе по вкуса. Единственото хубаво тази вечер беше, че Дани наистина си прекарваше добре. Не, че той я пазеше само за себе си, не. Само дето ненавиждаше мисълта да я сподели с когото и да било друг.
Просто тя му принадлежеше, както той виждаше нещата, и всеки път, когато някой друг мъж я приближеше, той изпитваше примитивната нужда да защити това, което си е негово. Но това си беше чиста лудост. Тя не му принадлежеше изобщо. Беше една от прислужниците му. Това е. Искаше му се да е нещо повече, но явно тя не се интересуваше.
Той тръгна да донесе шампанско на Реджина и Дани. Направо му бяха извили ръцете, та да го склонят. Не искаше да остави Дани сама дори и за секунда. За нещастие, улови погледа на Емили докато прекосяваше залата и я видя да го гледа тъжно. Мили Боже! Сега пък на наранена любовница ли щеше да се прави? И да продължи да разправя, че е спал с нея след като и с пръст не я беше пипнал?
— Определено си за лудницата, момче. — чу един до болка познат глас зад гърба си.
Джереми се сви. Баща му. Не беше видял кога е пристигнал, май нищо друго не забелязваше цяла вечер освен Дани.
— Знам.
— Какво, по дяволите, ти щукна та да я водиш тук?
— Идеята не беше моя. Да не мислиш, че искам всяко похотливо магаре наоколо да я зяпа влюбено. Проклет да съм, не!
— И кой го измисли тогава? И трябва ли въобще да питам?
— Не. Разбира се, че Реджи.
— Моята скъпа племенница определено обича да се бърка в работите на другите, но не разбирам какво я е прихванало този път.
— И как да разбереш. Само жена може да го измисли. Измъдри план да ме отърве от Емили. Трябва да убедя всички, че се интересувам от друга и единствената, която би могла да засенчи Емили…
— Схванах. Но, мислиш ли, че ще свърши работа.
— И Реджи не вярва. Смята, че трудно ще накараме Емили да си намери нова мишена. Този фарс има за цел поне да опровергаем слуховете, които тя самата разпространява, че вече съм спал с нея.
— Мътните да го вземат!
— Именно. Но сега поне ще им дадем още една гледна точка. В крайна сметка за какво ми е да преследвам обикновена „маргаритка” след като съм ухажвал „рядка бяла роза”.
— Ухажвал?! — задави се Джеймс.
— За по-голям ефект. — увери го Джереми. — А и няма да се наложи да повтаряме представлението. Дани направи такъв фурор тук, че всички само за това ще говорят седмици наред. Сега ми кажи ти какво правиш тук? Мога да се закълна, че щеше да измислиш не едно извинение да не стъпиш на място като това.
— Промених си решението. Исках да хвърля един поглед на това момиче дето се мъчи да те завлече до олтара. Впрочем коя точно е тя?
Джереми затърси с поглед Емили където за последно я беше видял, но не я откри. После обърна поглед и забеляза, че мащехата му Джордж е обсебила вниманието на Реджина за момент и Дани стоеше самичка и незащитена от никого. Предупредителни камбани звъннаха в главата му, когато видя кой се е възползвал от това.
— Мили боже, Емили се е докопала до Дани!
Джеймс повдигна вежда, докато обръщаше поглед в същата посока.
— Май ще стане интересно. Досега не съм бил свидетел на женски бой, а като се има предвид от къде идва твоята Дани много вероятно и до там да стигнат.
Дани направо настръхна когато една дама я ощипа, за да привлече вниманието й. Беше красавица. Русата й коса беше грижливо подредена в превъзходна прическа. Носеше зашеметяваща бяла бална рокля, явно любимият цвят на всички дебютантки. Точно тази бяла рокля беше поръбена в светло синьо, очевидно, за да подхожда на лазурносините очи на притежателката. Само че, сега тези очи я гледаха с опасен гневен блясък. Толкова омраза се четеше в погледа й, че Дани направо се вцепени за момент.
— Не знам коя сте, но ако мислите, че ще ми го откраднете, трябва дълбоко да ви разочаровам. — каза й младата жена.
Това обясни веднага коя е дамата. Реджина трябваше да й я покаже в началото, за да може Дани да се подготви. Не, че би могла да направи нещо след като въобще не я беше усетила да приближава.
Въпреки излишното ощипване, Дани не я удари докато отговаряше.
— О, вие трябва да сте Емили лъжкинята.
— Моля?
— Правиш се на глупачка, скъпа. Той го знае. Семейството му го знае, а след тази вечер и целият град ще разбере. Лъжите ти само ще увеличат още повече собствения ти срам.
Емили ахна и ярка червенина започна да пълзи по бледите й страни.
— Мисля, че не ме разбрахте. Той ще се ожени за мен. Баща ми ще се погрижи за това.
Дани повдигна вежда.
— Заради една лъжа?
— Виждам, че са ви заблудили. Аз не лъжа. Но той определено го прави, ако се опитва да отрече, че си играе с мен.
— Така ли му викат на това да размениш две приказки с някого? — попита Дани невинно.
— Това ли ви е казал? — изгледа я Емили невярващо. Беше толкова убедителна, че наистина трудно някой щеше да повярва, че тя си измисля всичко. После добави с въздишка. — Трябваше да се досетя, че той няма да спази обещанията си. В края на краищата баща му е един от най-прочутите женкари, които този град е виждал. Чичо му Антъни също и очевидно и Джереми е поел по този път.
Дани нямаше какво да отговори на това. Нямаше въобще да се учуди, ако дори е вярно. Тя знаеше, че Джереми няма никакво намерение да се жени. Беше го чула да го казва неведнъж. И очевидно не се отказваше от забавленията с жени непрекъснато. Нали и под нейната пола се беше опитал да се намърда. Но тя не смяташе, че той е коравосърдечен и дава обещания, които няма намерение да спази. Може и да е прелъстил дамата, да, но Дани се съмняваше, че за него това е било нещо повече от просто мимолетно удоволствие.
Дани обаче се изненада, че момичето звучи толкова искрено. Беше много убедителна. Или беше наистина много добра лъжкиня, или пък казваше истината.
И Дани се опита да разбере.
— След като е толкова лош, колкото твърдиш, защо го искаш?
— Не, вече не. — настоя Емили. — Но нямам избор. — и продължи шепнейки. — Виждаш ли, аз подозирам, че съм бременна.
— И как разбра толкова скоро. Та ти го познаваш едва от миналата седмица.
— Казах, че само подозирам, — изсъска ядосано Емили, — но ще знам със сигурност след седмица или две. И се моля да не съм, наистина. За мое нещастие, обаче, мисля, че ще се окаже точно така. Сега, надявам се, че разбирате защо ви казвам, че си губите времето с него и накрая ще бъдете много разочарована.
Дани поклати глава.
— Не, това което разбирам е, че ти сама заблуждаваш себе си. Оттегли се и приеми поражението си. Ако въвлечеш и баща си в това, само още повече ще се посрамиш. И за какво? Той пак няма да се ожени за теб.
— Ти си истинска глупачка! Изобщо не знаеш как стават тези неща. Когато става въпрос за наследник на голямо богатство, личните предпочитания нямат никакво значение. Нито аз, нито Джереми ще имаме думата по въпроса.
Дани изобщо не познаваше тази жена, но започваше сериозно да не я харесва.
— Изчезвай от тук, жено. Започва да мъ боли глава зарад' теб.
Емили ахна, извън себе си от ярост.
— Няма да стане!
Дани кимна в знак на съгласие.
— Явно, това е първата истина излязла от устата ти.
Емили отвори уста да отвърне, но после промени намерението си и забърза нанякъде. Дани разбра защо, като чу гласа на Джереми зад себе си.
— Добре ли си?
Тя се обърна и го изгледа сърдито.
— Това си беше гадно, приятел. Да внимавам как говоря толкова време. Заболя ме проклетата глава зарад' нея, шъ знаиш.
— Ето, това ще ти помогне. — каза той, подавайки й чаша шампанско. — Съжалявам, че се наложи да говориш с нея. Направо не повярвах, че имаше куража да те заговори. Не беше много злобна с теб, нали?
— Беше много убедителна. Това беше.
— И това, че ти се появи с мен не я е разколебало въобще, така ли?
— Как не! Обзалагам се, даже, че се е нахъсала още повече и ще удвои усилията си.
— По дяволите!
— Горе главата, приятел! — каза Дани нахално. — Винаги можеш да избягаш в Африка.
Той избухна в смях. После си пое дъх и каза.
— Предпочитам да си остана тук. Пък и плана на Реджи успя поне наполовина. Всички ще говорят за друго сега. Я, да им дадем още храна за приказки като изтанцуваме още един танц. Поне да се позабавляваме, докато сме тук.
Тя изрази недоволството си, въпреки че му се усмихваше.
— Знам те аз, господинчо! Просто си търсиш извинения пак да ме опипваш.
— И през ум не ми е минало даже! — запротестира той. Но усмивката му й казваше точно обратното. Дали, защото тя го беше подсетила, или той си го беше намислил от преди това, но те не останаха дълго на дансинга. Той я завъртя няколко пъти и после затанцува с нея към ъгъла на стаята, подреден като малка градинка с всичките тези цветя в саксиите.
Той се опитваше да е дискретен, но просто вече не можеше да сдържа страстта си към нея. Зеленината ги прикриваше само от половината хора. Другата половина спокойно можеха да наблюдават недискретното му поведение.
— Това трябва да помогне. — прошепна той преди да я целуне.
Дани щеше да падне от изненада. Мъжете и жените не се целуваха на публични места, освен ако вече не бяха определили дата за сватбата. Само негодник като Джереми би пренебрегнал всички правила. Но думите му подсказваха, че това е част от плана и тя трябва да му съдейства. Дани щеше да поспори по въпроса, но той не й остави никакъв шанс, пък и присъствието му толкова близо до нея през цялата вечер, чувството, породено от ръцете му, шарещи по тялото й… Тя беше привлечена от чувственото обещание в очите му.
Само за миг, каза си тя, само за… О, Боже, не искаше тази целувка да свършва никога! Страстта му опърли всеки неин нерв и разгорещи и двамата толкова бързо, че ако носеше очила, сигурно щяха да са напълно замъглени от парата, която изпускаха телата им. Усети как ниско в корема й се зароди вълнение, което бързо се спусна и към онова тайно място между бедрата й, пулсирайки възхитително.
Едва издържаше, обзета от желание да разкъса ризата му и да прокара устни по твърдите му мускулести гърди, да разкопчае панталона му и да почувства горещата му плът в ръцете си. Слава Богу, беше й останала частица разум. Ако не го спре сега, не вярваше, че някога ще може.
Тя проговори задъхана.
— Спри!
— Трябва ли?
Каза го толкова спокойно. Тя трепереше в ръцете му, а той звучеше все едно не беше почувствал нищо от страстта, разгоряла се между тях. Но после срещна очите му и го видя. Обещанието за това, което можеше да се случи, ако тя просто му позволи.

Дани трябваше да си признае, че никога в живота си не беше прекарвала толкова добре. Не беше и сънувала, че ще присъства някога на бал, камо ли на един от най-грандиозните през сезона. Все още преливаше от удоволствие и от шампанското, което беше изпила, на път за вкъщи. Тя си знаеше, че беше пила повече, отколкото трябва. Главата й леко се замая още след втората чашка, но тя изпи още една или две след това. Шампанското нямаше нищо общо с хубавото вино, което й бяха дали преди няколко дни. То влизаше толкова меко, че силата му й подейства веднага.
Но това нямаше значение. Ще си легне и като се наспи ще й мине. А и беше сигурна, че питиетата не попречиха на представянето й тази нощ. Не беше объркала нищо, иначе Джереми веднага щеше да й каже, а след разговора с Емили Баскъм той не се беше отделил от нея нито за минута. Е, позволи й един танц с друг господин, но на нея й се искаше да не го беше направил. Всички останали джентълмени прогони, но явно този нямаше как.
На нея не й хареса да танцува с Джеймс Малори. Този човек още я плашеше до смърт, въпреки че се опита да я накара да се отпусне с няколко духовити забележки и да я разсмее. Не успя.
Тя направо съжаляваше съпругата му Джорджина, която видя за малко. Наричаха я Джордж. Приятна жена, особено за американка, и много хубава.
Джереми й помогна да слезе от каретата и ръката му легна на кръста й, докато я водеше към къщата. Тя не се впечатли особено. Все още беше под влияние на омаята от чудесно прекараната вечер. Смътно забеляза, че се качваше по стълбите. Точно така, нали отговаряше за втория етаж. Не, всъщност…
Тя спря горе в коридора.
— Май обърках етажа.
— Не, не си. — позволи си да не се съгласи с нея Джереми и продължи. — Ще ти трябва помощ за тази рокля. Няма да можеш сама да я свалиш с всичките тези копчета на гърба.
Прав беше. Помнеше, че Реджина й каза да помоли някоя от прислужниците да й помогне да свали роклята. Но те всичките спяха в този късен час.
— Шъ ми помогнеш ли, приятел?
— Разбира се, веднага щом запаля лампата, за да мога да виждам. И на теб ще ти трябва за да стигнеш до стаята си.
— Ще ми трябва какво?
— Лампа, скъпа моя. Май не са оставили никъде да свети, освен онази лампа във фоайето.
Дани кимна и те влязоха в стаята му. Тя изчака, докато той запали една лампа и после се обърна с гръб към него, за да може да разкопчее роклята. Въздъхна замечтано, докато той се зае с копчетата, потрепервайки при всеки допир на пръстите му до кожата й.
— Значи ти хареса бала тази вечер?
— Даже прекалено много. — призна му тя с усмивка. — Обичам да танцувам.
— И аз също… с теб.
Тя се изкиска.
— Не ми пробутвай тези съблазнителни приказки, приятел! Май забравяш, че те познавам много добре.
— Не е това, Дани. Не си спомням някога да съм се наслаждавал на танците така, както тази вечер.
Искаше й се да му повярва. И все пак думите му я сгряха.
Тя му хвърли един поглед през рамо и каза искрено:
— Благодаря ти, че ме научи.
— Удоволствието е мое, но още не съм свършил с уроците за днес.
Роклята беше разкопчана. Той й беше помогнал да я свали, като същевременно разговаряха и тя още не беше осъзнала, че не би трябвало да я съблича в неговата, а в нейната стая. Просто й беше трудно да се концентрира върху две неща едновременно, три всъщност. Той беше продължил да я докосва, докато събличаше роклята и тя остро усещаше всеки негов допир до голата си кожа.
Но не биваше да го поглежда. Беше добре, докато не се взря в очите му и не се изгуби в този дълбок син поглед. Веднага прочете чувствата му и страстта, която бе толкова силна, че направо я изгори. Или това беше нейната страст, която също бързо се надигаше вътре в нея.
Той я обърна към себе си. Постави ръка на тила й, а палецът му наклони брадичката й. В следващия, отнемащ дъха й момент, той я целуваше изключително нежно. Само една целувка. С какво можеше да я нарани? А и беше толкова хубаво.
Тя не беше усетила другата му ръка, която придържаше гърба й, докато не я придърпа по-близо до него, и още по-близо. Едва си поемаше дъх, но се чувстваше изключително добре. Измамна беше нежността на тази целувка. Нямаше нужда да я покорява със страстта си. Нейната собствена страст към него беше не по-малко силна.
Но сега той я целуваше отново. Бавно, а целувката му ставаше все по-сластна. Езикът му се втурна в устата й, улови нейния и го засмука, докато тя не изстена в отговор. Трябваше да се вкопчи здраво в раменете му, защото коленете й бяха започнали да омекват. А и ръцете му не спираха. Едната улови къдриците й и придърпа главата й плътно към неговата, докато другата бавно се плъзна към дупето й да го погали. После изведнъж и двете му ръце се озоваха там, притискайки я плътно към слабините му.
О, Господи! Вече нищо не можеше да й помогне. Силата на страстта им нарастваше с всяка секунда, а Дани беше уморена да се бори. Това, което той правеше с нея, беше толкова хубаво, че тя забрави защо не трябва да му се наслаждава.
Някакси той успя да я положи в леглото, без да прекъсва целувките. Дани се почувства леко замаяна като легна, но след няколко секунди вече нямаше значение. Това, което имаше значение, бяха ръцете на Джереми върху гърдите й, галейки я леко, дразнейки зърната, вече втвърдени от нежното му внимание. Тя никога не беше обръщала внимание на гърдите си, освен за да се ядосва, когато бяха започнали да растат и стана все по-трудно да ги прикрива. Нямаше представа, че са толкова чувствителни за усещанията, които се разпростираха из цялото й тяло. И целувките не спираха. Станаха толкова горещи, че тя се усъмни дали стаята не е избухнала в пламъци.
Дани усети, че бързо се доближават до момента, в който нямаше да има връщане назад. Вече беше без долната си риза и фустите. Имаше смътен спомен, че бяха паднали на пода скоро, след като Джереми започна да я целува, сигурно защото и тях беше разкопчал, докато сваляше роклята. Но тя не беше забелязала. Нито пък това, че си е свалил палтото и ризата. Нямаше представа нито кога, нито как го е направил, но сега, когато той я прегърна силно, тя усети как тялото й гори при допира с неговото голо тяло.
Той свали гащичките й толкова бавно, че тя се зачуди дали не се страхува, че тя ще го спре. Никакъв шанс, след като изпитваше такава изгаряща нужда да усеща голото му тяло до своето. Но той превърна това в една много дълга милувка, горещата му ръка се спускаше от бедрото й към прасеца, докато сгъваше коляното и глезена й, а гащичките й просто си висяха върху китката му докато той изследваше дългите й крака.
Тя не знаеше какво да прави със собствените си ръце, освен да ги държи заровени в косата му, защото за нищо на света не искаше да спре да я целува. Лошото бе, че тя не знаеше какво точно иска, но го искаше отчаяно.
Явно Джереми знаеше, защото след малко спря изтънченото си мъчение, хвана ръцете й и ги обви около врата си.
— Дръж се здраво за мен, любима. Още по-здраво.
И тя направи точно това. Притисна се към него със всичка сила, докато той покриваше тялото й със своето, точно както жадуваше. И тогава усети остра болка.
Дани изпищя и го задърпа за косата, докато той не вдигна глава.
— Защо, проклет да си, направи това?
Джереми я зяпна все едно си е изгубила ума, но после се усмихна нежно.
— Дани,… любима,… — започна да обяснява, но после спря и я целуна дълбоко със същата всепоглъщаща страст от преди малко.
Да не би да си мислеше, че това ще я успокои? Е, наистина й отвлече вниманието за малко.
— Това се случва само когато се любиш за първи път, — продължи той, — как да го кажа, когато проникнах в теб. Но никога вече няма да те боли, наистина. — и после изведнъж, като че ли изтрезня и я попита. — И как така все още беше девствена?
— И каква да съм, като се представях за момче през всичките тези години?
— Ами, аз си помислих… няма значение. — той я погледна с безкрайна нежност. — Много се радвам, че беше…
— Съм, — поправи го тя.
— Беше… — настоя той и леко се сви, защото очакваше пак да го нападне.
И тя, разбира се, не закъсня да го направи. Разшири очи и изстреля.
— Ти, проклето копеле такова, направи ме курва.
— Мили боже! Това пък откъде ти дойде на ум! Не можеш да си курва, ако спиш само с един мъж. Това е много по-различно от това да си курва… е, различно е и от това да си девствена, а ти вече не си.
— И каква съм тогава?
— Мила моя, ти си най-сладкото същество на този свят — наведе се и близна зърното й — и несравнимо красива — добави, преди да засмуче и другото й зърно, — и единственото, което трябва да те вълнува е колко често можем да правим това.
Той се поизправи и й се усмихна. Дани беше затаила дъх, борейки се с дивото желание да го придърпа пак към гърдите си. Не разбираше ли какво й причинява? Явно смяташе, че това „да проникне в нея” не е кой знае какво. Може би, за него беше така. Но за нея светът беше свършил.
— Не разбираш, приятел, но аз и не съм очаквала да ме разбереш. Сега ме пусни да стана.
Той не помръдна, само погали бузата й с пръст.
— Знаеш, че много ти хареса всичко, което правихме досега. Защо си отказваш това удоволствие? А и ще стане още по-хубаво. Можеш да разчиташ на това.
— Хич и не се съмнявам, — отвърна тя с въздишка, — но може би все още мога да се спася, ако не узная колко точно хубаво.
— Ти се шегуваш! Станалото — станало, Дани. Нека поне ти докажа, че си е заслужавало. Може и да не си права, знаеш ли? Каквото и да си мислиш, може да се окаже, че не си права. И ще съжалиш, че си пропуснала това.
Той се раздвижи вътре в нея, за да й покаже точно какво е „това”. О, Господи, огънят се завърна толкова бързо и я обгори чак до пръстите на краката. Нямаше и следа от болката, само дълбоко неописуемо удоволствие. Той продължи да се движи в нея. Явно мислеше, че не го е разбрала. Щеше да го спре след миг. Само още един миг. Но преди да се усети, тя вече се движеше с него и после вече беше прекалено късно. Тя го усети изведнъж, разцъфтя вътре в нея и я накара да се вкопчи в Джереми с цената на живота си и после… о, Боже, най-поразителното усещане избухна в нея и я заля цялата, карайки я да се къпе в наслада, докато той продължи да търси своето освобождение.
Тя не искаше да го пусне. Дори и когато усети, че и той е стигнал върха си, не искаше да го освободи от прегръдката си. Той отговори на желанието й по своему, като излезе от нея, но после веднага я придърпа в обятията си.
Слава Богу, не продума, нито пък започна да злорадства, че е бил прав. Просто я държеше в ръцете си и нежно галеше гърба й. Той въздъхна със задоволство, сигурна беше че го чу, и после заспа.
И на нея й се искаше да направи същото. Искаше й се той да не се беше оказал прав. Но повече от всичко и се искаше тя да не беше права също.

Дани бавно се измъкна от прегръдката на съня — лукс, който си беше отказвала напоследък. Сигурно беше закъсняла за работа. Чудеше се дали Клеър не е тръгнала да я търси, след като не я е намерила в стаята. Дали останалите слуги знаеха къде е прекарала нощта? Едва ли. Сигурно са решили, че е преспала у семейство Идън отново. Не я бяха виждали, откакто Реджина я отведе със себе си.
Тя се опитваше да не мисли за това, как се чувства след снощи, но не й беше никак лесно, като се има предвид, че все още лежеше в леглото на Джереми. Той сигурно щеше да проспи цялата сутрин, както обикновено, така че нямаше да й е трудно да се измъкне, без да я усети.
Но все още не й се ставаше. Чувстваше се отпусната, както никога до сега и искаше да се наслади още малко на странното чувство на задоволство, което изпитваше. Но това беше лудост. Светът й се беше преобърнал с краката нагоре. Тя би трябвало да е обезумяла от ужас или най-малкото бясна. Но не беше.
Не можеше да вини Джереми за това, което се случи. Той се беше опитвал да я вкара в леглото си от самото начало и никога не се беше преструвал, че иска нещо друго. И шампанското не можеше да обвини, защото, когато дойде болката, тя изтрезня напълно. Виновна беше тя самата, но всъщност за какво? За това, че го желаеше толкова много, че просто не искаше да се бори повече?
И, Господи, да се люби с него беше толкова хубаво, по-хубаво дори, отколкото си го беше представяла. Тя се беше опасявала, че това може да увеличи малкия й списък със слабости и се беше оказала права. Това щеше да бъде най-неудържимата й слабост… желанието, което изпитваше към него.
Е, добре, тя не беше от тези, дето ще седнат да оплакват съдбата си или да се вайкат за грешките си. Но трябваше да си потърси друга работа. Сега само един поглед от Джереми ще е достатъчен тя да го завлече в първото попаднало й легло.
— Нали не се преструваш на заспала, след като знам, че си будна?
Дани отвори очи и го видя да лежи обърнат на една страна, подпрян на лакътя си и да й се усмихва. Не беше усетила кога се е раздвижил и разбра, че явно я наблюдава от известно време. Може би дори още от преди да се събуди.
Искаше й се да се беше сетила за това. Да го гледа докато спи е едно, но да го погледне сега буден направо я разтърси. Особено след като знаеше, че бе гол и завит само до кръста. Тя вече бе усетила колко е гладка кожата, опънала тези стегнати мускули. Косата му беше разбъркана от съня — Господи, беше толкова секси така. Един кичур беше паднал над очите му и на нея и се прииска да го отметне назад.
— Не ти ли е малко рано да си буден, а приятел?
— Когато знаех, или поне се надявах, че все още ще си тук до мен като се събудя? Почти не съм мигнал.
Тя се засмя. Обожаваше чувството му за хумор и вече не виждаше причина да крие и своето. Той изглеждаше изненадан от сговорчивото й настроение.
Усмивката му се разшири. Дори каза:
— Нищо чудно, че са те мислили за момче толкова дълго. Хъркаш.
Тя премигна насреща му и изсумтя:
— Как може да ми говориш така?
— Не ти ли харесва? Мислех, че ще е по-добре, отколкото да ти кажа колко ми хареса да се любя с теб. Не знаех дали ще искаш да го чуеш още сега.
— Не искам. — съгласи се тя и после добави по-меко — Заслужаваш да те ударя.
— Предполагам, че си права. — въздъхна той. — Ще ти позволя да ме удариш, ако все още мислиш, че се налага.
— Ще ми позволиш? — възкликна тя невярващо и седна.
Той пак й се ухили, но тя имаше чувството, че не се шегува. И веднага сведе поглед към гърдите й като седна. Тя не се изчерви, но това й припомни, че трябва да се облече и да се махне от тук.
С тази мисъл тя се измъкна от леглото. Той не се опита да я спре, вероятно защото беше твърде зает да зяпа голото й тяло. Тя намери бельото си, където го беше захвърлил снощи и започна да се облича, а после нахлузи и красивата рокля. Нямаше смисъл да го кара да я закопчава, след като после трябваше да моли някой отново да я свали. Затова отиде до гардеробната и взе едно от палтата му.
— Ще го взема, само докато сляза до долу. — каза тя като се върна при него и се опита да напъха ръце в ръкавите.
Удивително, колко голямо беше това палто върху нея. Джереми не изглеждаше толкова огромен, но явно беше. Сега, като гледаше голите му гърди, виждаше, че са по-широки, отколкото изглеждаше като бе облечен. Това не би трябвало да я изненадва. Самата тя беше свикнала да използва дрехите, за да прикрие фигурата си.
Освен това изглеждаше и дяволски доволен от себе си. Ами да, защо не? Нали получи каквото искаше. А и това нямаше да промени неговия живот въобще. Всички знаеха, че жените търпяха всички последици от този „първи път” или както му викаха там. Ако питат нея, това беше дяволски несправедливо. И затова тя го изгледа кисело преди да попита:
— Ти затова ли ме напи снощи? Само и само да си легнеш с мен?
— Не, и ще се съгласиш с мен, ако си спомниш. Въпреки, че ако се бях сетил, сигурно щях да го направя. Между другото, вече няма нужда да работиш като прислужница. Можеш да останеш тук и да правиш каквото искаш, стига да посветиш част от времето си и на мен, разбира се. Или, ако предпочиташ, ще ти наема къща. Някъде наблизо за да мога да те посещавам често.
— И ще плащаш за нея?
— Разбира се.
— Ти какво предпочиташ?
— Аз ли? Да не ставаш от това легло никога.
Тя имаше усещането, че той е сериозен. И говореше за това, да я направи своя любовница. Би трябвало да е доволна. Луси щеше да подскочи от радост при такъв шанс и да обсипе с обожание покровителя си. Щеше да е много развълнувана, че ще обслужва само един мъж. Но Дани не виждаше нещата така. Смяташе, че е също толкова ужасно, колкото и ако излезе да продава тялото си на улицата за дребни монети.
Тя обаче не го каза на Джереми. Нямаше да му каже дори и че си тръгва. Просто щеше да си събере нещата, да си вземе домашния любимец и да изчезне. Така беше най-добре, без да й се налага да обяснява защо или пък още по-лошо — да се остави той да я разубеди. Но така не й се тръгваше. Копнееше за него и знаеше, че ще е нещастна, където и другаде да иде да работи.
Тя отиде до леглото и го побутна с коляно.
— Да не стана от тук, не е ли доста нереалистично, приятел?
— Съвсем не. — не се съгласи той и после се намръщи подозрително, докато изричаше — Как така си толкова спокойна за това сега, когато вчера вдигна такава тупурдия? Разбрала си, че възраженията, които си имала по въпроса, каквито и да са били те, са глупави, така ли?
— Не са глупави, но осъзнах защо ти не ги разбираш.
— И ще ме просветлиш ли?
— По-добре не. Няма да разбереш, не и след като не проумяваш, че си ме превърнал в лека жена.
Той въздъхна.
— Пак ли започваш с това? Да ти намеря ли речник?
— След като не мога да чета? Да, много ще ми помогне.
Той се ухили на сарказма в думите й.
— Защо имам чувството, че бъркаш думите курва и проститутка? Не че има значение — ти не си нито едното, нито другото. Ние правихме любов. Беше най-невероятното преживяване в живота ми и нямам нищо против да го узнаеш. Курвата спи с който й падне, просто защото обича разнообразието.
— Като теб?
Той се закашля.
— Ако настояваш, въпреки че има друга дума, когато се отнася за мъж. Но и в двата случая не става въпрос за пари. Сега ела тук, — и той потупа леглото до себе си, — да се поздравим за добро утро както трябва.
Тя за малко да избухне в смях. Трябваше й всяка частица от волята й да не се върне при него в леглото веднага. Вместо това поклати глава отрицателно.
— Защо не? — попита той простичко.
Защо не? Защото това значеше напълно да се предаде, без да й остане и капчица воля. Но тя нямаше намерение да му показва колко много го желае. Както изглеждаше легнал в леглото — дяволски чувствен — тя искаше да го целуне, а не да спори с него. Толкова го харесваше, че едва се сдържаше, а това беше проблем. Вредата вече беше нанесена. Тогава защо да не му се наслади поне за малко? Не много, само няколко седмици, може би месец или поне, докато той загуби интерес към нея.
— Смятах да си тръгна, — каза му тя, — и все още мисля, че трябва. Това, че ме съблазни дори и само веднъж, вече е твърде много. Но ще остана засега. Само не ме изкушавай всеки път, когато попадна пред погледа ти. И ще си запазя работата, благодаря. Ако не правя нищо, това ще означава, че ми плащаш за да си го позволя, а това пък ще значи че ми плащаш за да спя с теб. Не се опитвай да отричаш. Нито аз ще ти плащам, нито ти на мен. Ясно ли е, приятел?
На излизане от стаята Дани осъзна, че той не я е уговарял да остане. Тя сама беше свършила тази работа.

Дани чистеше салона когато Джейсън Малори, маркиз Хаверстън и глава на целия клан Малори пристигна по-късно през седмицата. Тя не трябваше да налита на него след като вече имаше прислужница за долния етаж от вчера. Обаче новото момиче се обиди от новия иконом Анри и напусна само четири часа след като беше наета.
Анри всъщност беше един от двамата икономи в къщата — французин, който се опитваше да говори английски и това го правеше много забавен. Новата прислужница обаче не мислеше така. Той се закле, че просто й е направил комплимент. Явно не го бе разбрала заради силния му френски акцент.
Пръв дойде Анри. После на другия ден се появи приятеля му Арти да го замести. Фактически, те щяха да си поделят мястото, както очевидно бяха правили с години в дома на Джеймс Малори. И двамата бяха стари морски вълци, които на времето бяха плавали с Джеймс на кораба му. Когато той се бе отказал от плаването по море, те избрали да останат с него, но тъй като нямало достатъчно работа в домакинството и за двамата, се съгласили да си поделят мястото на иконома.
Това, което не бяха успели да направят, обаче, е да се научат как да вършат работата. Те си мислеха, че се справят чудесно, но Клеър вече се беше оплакала от грубостта им и дори госпожа Робъртсън беше чута на няколко пъти да мърмори под нос заради нестандартните им методи.
Дани нямаше нищо против, че новото момиче напусна, тъй като все още имаше повече свободно време през деня, отколкото й се искаше. Дори и като се прибавеше чистенето на долния етаж, пак успяваше да свърши много преди вечеря. А и Дрю се беше преместил при сестра си и така на горния етаж имаше само една заета стая. Всички останали бяха празни и това значеше още по-малко работа за нея.
А и този Джереми! Стига да зависеше от него, тя щеше да прекарва цялото си време в стаята му. Ако питаха нея, и тя искаше същото, трябваше да отбележи това, но като се излежава цял ден в леглото с него, кой щеше да свърши работата й? Обикновено, ако я свареше на горния етаж ставаше на неговата. Не беше лесно да се противопостави на методите му на убеждаване. Този секси глас, с приглушен дълбок тембър, когато е възбуден, и изражението на лицето му, обещаващо толкова порочни наслади. По дяволите! Само като го погледнеше и се предаваше на увещанията му. Той беше толкова дяволски красив. И затова, въпреки че беше решила да не прави любов с него всеки ден, всъщност правеше точно това, а понякога и повече от веднъж.
Той я искаше в стаята си и всяка нощ, но тя успя да мобилизира малкото останала й воля и да спи в собственото си легло. По-скоро бягаше в стаята си за да не налети на него отново. Но, въпреки всичко, той дойде и там една нощ и спа в леглото й. Тя в действителност нямаше никакво желание да го изрита, но настоя това да не се повтаря. За нейно най-голямо учудване той я послуша.
Тя трябваше сериозно да си помисли колко още да остане. Колкото повече отлагаше, толкова се отдалечаваше от поставените си цели. А се стремеше към тях толкова отчаяно. Но беше решила, че един месец не е кой знае какво време, пък и ще може да спести заплатата си и когато си тръгне, ще може да си позволи да си наеме апартамент, докато си търси друга работа.
Когато наистина си тръгне… Господи, щеше да й бъде толкова трудно. Да не види Джереми никога повече! Тази мисъл веднага предизвика сълзи в очите й. Какво ли щеше да бъде след месец? Ами, ако той се влюби в нея през този месец? Това не беше чак толкова невъзможно. Тя би могла да се приспособи към неговия свят. Доказа го в нощта на бала. Той би могъл дори да пренебрегне условностите и да се ожени за нея. И това беше истинската причина все още да не си е тръгнала. Тази искрица надежда, че Джереми може да се окаже нещо повече от временно увлечение, че може да е мъжът за нея.
Джейсън Малори не беше сам, когато пристигна. Бащата на Джереми беше с него. Двамата братя много си приличаха. По-възрастният беше няколко инча по-висок, но и двамата бяха огромни, руси, красиви мъже. Джейсън беше малко по-слаб, докато ръцете и гърдите на Джеймс бяха по-мускулести и той напомняше на Дани за онези свирепи хора, които беше гледала в уличните битки.
Джеймс Малори все още я плашеше до смърт и тя не можеше да си обясни защо. Най-вече, защото тя чувстваше, че той по-скоро ще те убие, отколкото да седне да разговаря с теб. Затова и Дани им хвърли един поглед като влязоха и остана с гръб към тях.
За щастие, тя беше усвоила изкуството да е „невидима” в присъствието на благородници. Госпожа Робъртсън се беше опитала да й го обясни една нощ. Високопоставените благородници, на които им се налагаше да живеят в къщи пълни със слуги, бяха свикнали да не забелязват хората, които работеха за тях по цял ден, всеки ден. Освен, разбира се, ако господарите не искаха нещо. Тогава всеки слуга трябваше веднага да стане „видим”.
Тя се надяваше, че е същото и с тези двамата Малори. Убеди се, че е права, когато чу по-възрастния да пита, влизайки в салона:
— Между другото, коя е тази роднина на Келси, за която слушам толкова много, откакто пристигнах в града? Не знаех, че въобще има роднини, които аз не познавам. И Джереми наистина ли я ухажва?
Дани затаи дъх. Това, че самата тя беше тема на разговора им, я ужаси. Сега нямаше да може да се измъкне незабелязана. А и маркиз Хаверстън не беше човек, който ще повярва на измислицата, която бяха пробутали. Сигурно щеше да побеснее като разбере как са преметнали висшето общество. Джеймс, разбира се, не закъсня с отговора си.
— Не, тя е само едно от откритията на Рийгън и имаше за цел да потуши слуховете, които Баскъм разпространяваше.
— Мътните да те вземат, Джеймс! Трябва ли…
— Успокой се, старче! — прекъсна го Джеймс сухо. — Просто един проклет навик. Нищо няма да ти стане, ако приемеш най-сетне, че тя е Реджина, Реджи и Рийгън.
— Забрави, че е и Идън.
— Съвсем съзнателно, повярвай ми.
Джейсън въздъхна:
— Колкото до това, крайно време е ти и Тони да оставите Ник на мира. Той се държи като примерен съпруг.
— Разбира се, че така ще се държи. Иначе ще го убием.
Кръвта на Дани се вледени, но Джейсън очевидно не обърна внимание на тази забележка и продължи:
— Значи, такава роднина не съществува?
— Не. — отвърна Джеймс. — Просто едно момиче, което нашата племенница откри и което е доста по-хубаво от момичето на Баскъм. Не й се наложи да търси много надалеч.
— По-хубава? Казаха ми, че Емили Баскъм била умопомрачителна красавица и, че това била причината Джереми да не може да държи ръцете си далеч от нея.
— Моят син умее добре да подбира жените си и затова не си чул за никакви скандали свързани с него, откакто завърши училище. Вече ти казах, че не я е докосвал. Няма нужда и той да ти го казва.
Дани отново затаи дъх, въпреки че очевидно още не я бяха забелязали. Поне Джеймс още не беше обяснил, че момичето, за което говорят е проста слугиня. Сега, ако можеше само бавничко да стигне незабелязано до вратата както си чисти и да изчезне! Тя пристъпи леко натам все още с гръб към тях.
— Та, значи баща й е бил целият път до Хаверстън за да говори с теб? — попита на свой ред Джеймс.
— Да, и няма да скрия, че разговорът беше доста неудобен, още повече, че никой не ме беше предупредил за скандалните слухове, които се разнасят наоколо.
— Слухове, които самата дама разпространява и всичко е нагла лъжа. — увери го Джеймс.
— И така да е, ти много добре знаеш каква вреда могат да нанесат слуховете, било то лъжливи или истински. Репутацията на момичето вече е унищожена.
Като чу това Джеймс се разсмя.
— Тя сама го направи, и обърни внимание — нарочно. И от кога се мъчим да спасяваме непознати хора от глупостите, които сами са си надробили? Това е проблем на баща й, не е мой и определено не е и на Джереми, който едва ли е разменил повече от две думи с нея.
— Наш проблем е, защото става въпрос за неговата дума срещу нейната.
— Тогава, защо не ме оставиш аз да се оправя с това? — предложи Джеймс меко.
— Как? Като застреляш човека?
— Вече си решил, че за нищо друго не ме бива, нали?
— Съжалявам! Не исках да прозвучи така.
Джеймс кимна приемайки извинението. Дани го видя, докато се опитваше да се приближи още повече до вратата. И точно тогава Джереми влетя в стаята, повикан от Анри. Той веднага я забеляза и дори й се усмихна. Дани се молеше роднините му да не са обърнали внимание на усмивката.
Но после той каза:
— Триста дяволи? Надявам се, че това посещение не е за това, за което си мисля, чичо Джейсън.
Джейсън Малори прочисти гърлото си.
— Албърт Баскъм дойде в Хаверстън вчера.
Джереми изпъшка и се свлече на най-близкия диван.
— Каквото и да ти е казал, всичко е лъжа.
— И баща ти ми каза същото. — отвърна му Джейсън.
Джеймс продължи в защита на Джереми.
— Момичето е изиграло и последния си коз и те е обрисувало в най-черни краски, младежо, че си я прелъстил, обещал си да се ожениш за нея и си я зарязал веднага щом си получил каквото си искал… И, че сега тя е бременна с твоето дете.
— Знаех си, че и до там ще стигне. Дори и наистина да е бременна, детето не е от мен. С пръст не съм пипнал тази жена. Никога не съм си и помислял да го направя. Не, че това има значение, след като е убедила баща си в противното.
— Виждам, че вече си наясно със сериозността на положението. — намеси се Джейсън. — И за да утежним още повече ситуацията — Албърт Баскъм е мой стар познат още от училище. Не го обичахме много. Беше прекалено влюбен в себе си, ако ме разбираш какво искам да кажа. Обаче, женитбата му беше забележителна. Ухажваше една красавица в съседство и успя да я придума да се омъжи за него, преди още да е започнал сезонът в Лондон. Имат само едно дете.
— И са я разглезили непоправимо. Вече знам почти всичко. Реджи е незаменима, когато трябва да се докопа до такъв вид информация и да я разпространи.
— Може, но това, което не знаеш е, че чрез жена си Баскъм има връзки на доста високо ниво.
— Значи, според теб, аз трябва да се оженя за тази жена? — възкликна Джереми.
— Като временна мярка. Щом се докаже, че не е бременна ще поискаме анулиране на брака, разбира се. Така че, наистина ще трябва да продължиш да държиш ръцете си далеч от нея.
Като чу накъде тръгна разговора, Дани не се сдържа и се обърна да погледне Джереми. Изглеждаше унил, като че ли вече се беше примирил със съдбата си. Тя самата също изглеждаше унила, въпреки че не го съзнаваше. Ако Джереми се оженеше, щеше завинаги да го загуби. А времето им заедно беше толкова малко. Прекалено малко за да задоволи копнежа й по него. Но независимо дали женитбата му щеше да е само на хартия, това пак го правеше недостижим за нея. А и тя нямаше никакво намерение да се навърта наоколо, когато се появи жена му.
Джеймс Малори не изгледаше унил. Той изглеждаше дяволски разгорещен.
— Трябваше да ми кажеш какво си наумил, преди да дойдем тук, Джейсън. Проклет да си, много добре знаеш, че няма да позволя да хвърлиш сина ми на вълците, просто ей така! Баскъм въобще не е трябвало да идва при теб. Ти не си бащата на момчето.
— Дошъл е при мен, вероятно заради старото ни познанство. А и много добре познава репутацията ти. Признай честно, че мисълта да постави въпроса пред теб, най-вероятно го е изплашила до смърт.
Джеймс изсумтя. Джереми въздъхна и каза:
— Проблемът е, че лорд Баскъм е убеден, че аз съм виновника тук. И е убеден в това, защото вярва на дъщеря си, което е разбираемо. В края на краищата — защо да се съмнява в нея?
Дани използва моментната тишина, последвала тази забележка и изстреля:
— Тогава просто ще трябва да го разубедите, нали така?
— Как? — отговори й Джереми, очевидно неизпитващ никакво притеснение да я включи в разговора, все едно е участвала в него от самото начало. — Нали вече оспорих твърденията й и виж докъде доведе това.
— Тази дама гради всичко на една лъжа. Защо и ти да не й отвърнеш със същото, а? — продължи Дани да разсъждава логично.
Сякаш и той е знаел от самото начало, че тя е тук, Джеймс също вметна:
— И с какво ще ни помогне това? Все още ще бъде нейната дума срещу неговата.
Дани се изнерви още повече от факта, че трябва да разговаря с Джеймс директно, а и той продължаваше да се мръщи. Насили се да отговори заради Джереми.
— Ня'ах предвид Джереми да лъже. Не, туй изобщо ня'а да стани. То ще е нейните лъжи срещу неговата истина. Но какво, ако на нейната лъжа противопоставите две други лъжи… Хм. Не, нека бъдат три, за всеки случай.
— За какво, за Бога, говори тя? — настоя Джейсън, без да пита някого конкретно.
Дани нямаше проблем да говори с по-възрастния Малори.
— Ами, сега е намесила и дете, нъл'? Тя казва, че то е от него. Но аз подозирам, че дете въобще не съществува. Лошото е, че няма как да се докаже, поне не и преди да са минали четири-пет месеца, а тя няма да чака сватбата толкова дълго, нали? Пък и после винаги може да каже, че е изгубила детето… След като първо се омъжи за Джереми, разбира се.
— И къде в цялата работа се намесват тези три лъжи, за които спомена? — попита Джейсън.
— Трима мъже, които също ще твърдят, че са спали с нея. Тя, разбира се, ще отрече, но ще осъзнае, че трима срещу един не е добър залог. Можеш ли да накараш трима мъже да излъжат зарад' теб, приятел? — обърна се тя към Джереми.
— Разбира се, но… мътните да ме вземат. Това може и да свърши работа. — каза той с широка усмивка на лицето.
Джеймс също се усмихна.
— Наистина, мило момче, особено ако го обявят едновременно на баща й. Чудесно разрешение на въпроса. Чудно, как сам не се сетих за това.
— Предполагам, че аз не трябва да знам нищо за това. — каза Джейсън със строго изражение, но после кимна едва доловимо на брат си в знак на одобрение и добави. — Ще оставя всичко в способните ти ръце, Джеймс.
— Така си и мислех. — ухили се Джеймс.
Джейсън се обърна да си ходи, но се спря при Дани на излизане. Взря се в лицето й за няколко мига, мръщейки вежди.
Нямаше начин да не е забелязал парцала за прах в ръцете й, но въпреки това каза:
— Изглеждаш ми позната, но не мога да си спомня от къде. Срещали ли сме се преди?
— Не, поне аз не помня, милорд.
— Работила си в къщата на Едуард, нали? Или при Реджи? Там ли съм те виждал?
— Не, досега не съм работила другаде като прислужница.
— Странно! Сега място няма да си намеря, докато не се сетя, откъде те познавам.
Дани започна да се чувства неудобно. Тя се надяваше, че не е обирала точно този господин, но беше възможно да е точно това. Все пак се съмняваше. Когато пребъркваше джобовете на хората, не смееше да обира толкова огромни мъже, които лесно можеха да я настигнат, ако се наложи да бяга. А и той изглеждаше така, че трудно би го забравила, ако го е видяла веднъж.
На Джеймс явно му се въртеше същата мисъл в главата, защото веднага след като Джейсън си тръгна й каза, при това доста пренебрежително:
— Да не си му изпразнила джобовете някой път, докато още беше джебчийка?
Тя силно се изчерви, но Джереми веднага й се притече на помощ.
— Не си го изкарвай на нея! Тя току-що ме спаси от тази адска женитба. Страшно съм доволен от нея в момента!
Джеймс извъртя очи към тавана.
— Ти си страшно доволен от нея, откакто я откри. Но си прав, че заслужава похвала за приноса си в плана как да ти отървем кожата. Само дето не си се отървал още. Затова измисли кои точно мъже ще накараш да лъжат заради теб и ги докарай при мен. Аз ще им обясня точно какво да говорят и какви ще са последствията, ако оплескат работата. — и после, вече отправил се към вратата добави. — И, за Бога, моля те — Пърси да не е един от тях.
Дани си отдъхна веднага щом Джеймс си тръгна и дори се усмихна на Джереми.
— Всички в семейството ти ли не вярват на Пърси?
— Съвсем не. Те обичат Пърси, наистина, но просто го познават много добре. Сигурен съм, че ако беше на бала миналата седмица щеше да изтърси „Мили Боже, Джереми, какво прави прислужницата ти тук?
Тя се изкиска.
— Не би го направил.
— О, разбира се, че щеше да го направи, можеш да бъдеш сигурна. Голям късмет беше за нас, че замина към Корнуол за няколко дни да купува нови коне и пропусна бала.
— Не, че представлението онази вечер свърши някаква работа. — напомни му тя с въздишка.
Той сви рамене, но после се ухили.
— Не се тревожи за това, любима. Вярно, че не постигнахме кой знае какво, но поне се забавлявахме, докато опитвахме.
И оттогава не бяха спирали да се забавляват, но тя не каза нищо, защото той пак беше придобил онова изражение, което издаваше точно какви забавления му се въртят в главата сега, а той трябваше да мисли само за избора на приятели, които да излъжат заради него. Тя много се надяваше планът й да проработи. Наистина се надяваше. Иначе Джереми щеше да се окаже оженен за нула време, а на нея щеше да й се наложи да си търси нова работа.

Дани зачака разтревожена да научи как е протекло издирването на приятели, които да помогнат на Джереми. Когато се прибра по-късно през деня, той не изглеждаше обезкуражен, но късметът не му се беше усмихнал и той не беше открил веднага необходимите хора. Оказа се, че повечето от приятелите му от училище не живеят в Лондон и рядко го посещават. А за компанията развратници, с които той и Пърси кръстосваха града, той можеше само да каже:
— Не бих се доверил на никой от тях, че ще държи устата си затворена, след като всичко приключи.
Обаче това щеше да провали всичко, ако лорд Баскъм научи в последствие. Ето защо Дани предложи:
— Може би не трябва да търсиш приятели, а хора, които с лъжи си изкарват прехраната.
— Да не би да имаш предвид престъпници?
Тя го погледна отвратена и обидена, че веднага това си е помислил.
— Не, имах предвид актьори, разбира се. На тях това им е работата, да накарат другите да повярват в ролята, която играят, нали? Значи ще са добри в лъжите… е, искам да кажа, ако са добри актьори.
— Проклет да съм! Така е, нали? Мисля да наобиколя няколко театъра. И тази вечер трябва да празнуваме, можем да излезем из града. Задължен съм ти за всички тези брилянтни идеи, които ми даде днес. Наистина съм ти задължен.
— Не съм сигурна дали… — отговори тя колебливо, но той вече беше излетял през вратата и тя не беше сигурна дали въобще я чу.
Да излязат из града довечера? Тя нямаше представа какво точно означава това, но много добре знаеше, че няма подходящи дрехи за да придружава един богаташ. Балната рокля беше върната на Реджина, но тя веднага я изпрати обратно, защото беше невъзможно да я носи след поправките. Въпреки това, този тоалет беше предназначен само за грандиозни събития, не за обикаляне из нощен Лондон.
Приключи с работата рано през деня. Нервите и очакването я бяха направили по-припряна. Тъй като нямаше какво да прави, тя предложи на Клеър да й помогне в кухнята. Надяваше се това да подобри отношението на момичето, защото Клеър се държеше подчертано ледено с нея напоследък. Не, че някога се бе държала дружелюбно, но имаше разлика и Дани я усещаше. Не се получи. Все пак накрая стана ясно защо Клеър показваше такава неприязън в последните дни.
Веднага щом госпожа Апълтън сложи вечерята да се готви и излезе от стаята да си почине малко, Клеър изсъска на Дани:
— Ти си истинска уличница! Знаех си, че ще се озовеш в леглото му рано или късно. Просто си прекалено красива.
Дани замръзна за момент. Беше прекалено красива? Тя огледа Клеър критично и най-накрая отговори:
— И ти самата не си някоя повлекана, Клеър. Всъщност си, но мисля, че е защото полагаш съзнателни усилия да изглеждаш така. Защо?
Не беше изненада, че Клеър се обиди и тресна на масата ножа, с който белеше картофите.
— Изобщо не е твоя работа!
Дани сви рамене и продължи да бели своя дял картофи.
— Разбира се, че си права, но не е и твоя работа какво правя аз, така че защо ми го каза!
— Това, което вършиш е грешно.
Дани се засмя.
— И къде го пише? Забавлявам се с един богаташ, какво толкова? Не мисля, че е грешно, след като го правя само с него. Вярно, че ми отне малко време да го проумея, но накрая разбрах. И важно е какво мисля аз, не другите. Пък и той не е женен, аз не съм омъжена. Кой шъ пострада от туй?
— Ти. — каза простичко Клеър.
Това веднага отрезви Дани. Тя и сама беше стигнала до същия извод. Накрая щеше да му омръзне. Надяваше се, че и той щеше да й е омръзнал, когато това се случи, но това, което чувстваше към него сега, я караше сериозно да се съмнява, че някога ще иска да го остави. Е, тя щеше да си тръгне след няколко месеца и да продължи живота си като намери мъж, който да иска да се ожени за нея, не такъв, който не ще и да чуе за женитба никога.
Тя въздъхна и каза:
— Сигур' шъ стане тъй. Но туй си е мой проблем. Ни е твой.
— Не е твой. — поправи я Клейр.
Дани се скова. Тя направи толкова грешки днес в салона, докато разговаряше, че споменаването на последната, я изкара от релси.
— Сега всеки проклет човек в тази къща ли ще започне да ме поправя?
Клеър отново се намуси.
— Мислех, че искаш да се научиш да говориш правилно. Ако е така, трябва да те поправяме постоянно и ни стана по-скоро навик, отколкото задължение.
Логиката й беше неоспорима. Дани дори смътно си спомняше, че Луси правеше същото, когато я учеше да говори като тях в онези далечни години. Просто й се искаше да спре да бърка, когато е нервна или разстроена, но Луси беше свършила превъзходна работа като й изби от главата този „префърцунен начин на говорене”, както го наричаше.
— Съжалявам, — добави Клеър, — нямах намерение да сменям темата.
Дани не се сдържа и се разсмя, като я чу. Особено, като се имаше предвид, че предишната тема беше — както Клеър го беше нарекла — „разюзданото поведение на Дани”.
— Знаеш ли, и ти трябва да се отпуснеш малко. Върши чудеса с настроението.
Тя се опитваше да се шегува, за да покаже, че не е обидена, но Клеър я изуми с отговора си.
— И аз опитах веднъж.
— И?
Последва толкова дълга пауза, че Дани помисли, че Клеър няма да продължи. Накрая тя каза:
— Опознах бившия си работодател доста добре, но това доведе до невъобразими страдания.
Дани не знаеше какво да каже. „Невъобразими страдания” беше странен начин да опишеш разбитото си сърце, затова може би…
— Умря ли? — попита тя плахо.
Клеър изсумтя, като я чу.
— Да беше умрял.
Дани се намръщи.
— Значи сега го мразиш?
— Не, не мога да кажа, дали го мразя. Дори не съм изненадана от това, което направи. Ако трябва да съм напълно откровена, не мога да кажа дори, че съжалявам за това.
— Мили Боже, какво толкова е направил?
Последва нова дълга пауза. Клеър, като че ли, се бореше със себе си, дали да продължи да разказва. Очевидно темата беше болезнена за нея. Очите й се бяха навлажнили.
Дани тъкмо щеше да й каже да забрави за това, когато Клеър проговори:
— Беше само веднъж. Беше грешка. Не трябваше да се случва. Дори не ми хареса… е, поне не всичко. И не трябваше да забременявам още от първия път, но точно това стана.
Господи, родила е дете и то е умряло! Нищо чудно, че каза страдания.
— Клеър, ти не бива да…
— Аз се радвах, че ще имам дете. — продължи Клеър, все едно Дани не е казала нито дума. — Не очаквах да се зарадвам, но животът ми беше безкраен низ от работа и сън, и нищо необичайно не ми се беше случвало до тогава. Детето можеше да промени това, щеше ако… ако…
Клеър вече плачеше горчиво, но тихичко. Огромни сълзи се стичаха по бузите й. Дани не можеше да реши, дали да я прегърне, след като въобще не бяха близки, или да не реагира, та да може Клеър да се съвземе. Искаше да я прегърне, тъй като усещаше огромната мъка, която се изливаше от нея.
Дани понечи да го направи, но после се спря. Те наистина не бяха близки и Клеър можеше да я разбере погрешно, можеше дори да се обиди от изразеното съчувствие. В края на краищата, момичето още от самото начало й беше показало, че не я понася.
Вместо това, реши да я притисне още малко, защото мислеше, че Клеър ще се почувства по-добре, ако говори. Може би никога до сега не е споделяла мъката си с някого и е пазила всичко дълбоко в себе си.
— Как умря детето? — попита Дани накрая.
Клеър премигна и се вторачи в нея, мръщейки се.
— Да умре? Не, той не умря. Откраднаха ми го.
Сега Дани я зяпна.
— Ъ?
— Негова Светлост в началото не вярваше, че детето е негово. Той ми се подигра и ми каза някои доста неприятни неща, които като цяло се свеждаха до това че „няма как да се роди бебе от един път”. И аз си мислех същото, но открих колко бъркам от първа ръка. Нямах никакво намерение да го убеждавам. Не исках да признае детето или каквото и да е. Най-много се тревожех, че щях да загубя работата си заради това. Останалите от прислугата ме презряха и се отнасяха лошо с мен, защото щях да имам дете, но без съпруг да го отгледа.
— И ти напусна?
— Не, искаше ми се да си бях тръгнала. Но леля ми все още работеше там. Тя ми намери работата, също както направи и тук.
— Тук?
— Не знаеше ли? — попита Клеър. — Госпожа Апълтън ми е леля.
Дани не знаеше, а и двете жени изобщо не си приличаха и тя никога не би предположила, че са роднини. Обаче сега повече я интересуваше историята на момичето и затова я попита:
— Какво стана след като роди детето?
— Сестрите на Негова Светлост дойдоха да го видят. Разбираш ли, той им беше казал, че се опитвам да го изкарам негов син. Изобщо не разбирам, защо е трябвало да им казва.
— Може да се е страхувал, че ще идеш при тях да се оплачеш и е искал да ги предупреди да не ти вярват.
— Възможно е, въпреки че аз никога не бих постъпила така. Те не бяха от най-приятните дами, и двете, да ги помоля за помощ за каквото и да е беше немислимо. Две огорчени стари моми — това представляваха. Аз ги отбягвах винаги, когато идваха да му гостуват.
— Но са дошли да видят сина ти?
— О, да, и заявиха, че бил копие на брат им, когато бил бебе. Негова Светлост беше по-малък и от двете, много по-малък, така че, нали разбираш, те и двете го помнеха като бебе.
— Значи са приели сина ти като част от семейството.
— Да.
— Но това би трябвало да е добра новина за теб?
— Как не, по дяволите! Те настояха да им дам сина си да го отгледат. Виждаш ли брат им беше минал средна възраст и все още не беше създал наследник. Те се ужасяваха, че той никога няма да го направи. А аз им го бях осигурила. Можеха да спрат да се тревожат за това и да му го натякват непрекъснато.
— И ти просто им го даде?
Сълзите отново се застичаха по лицето на Клеър.
— Те не ми оставиха никакъв избор. Заплашиха ме, че ще предявят обвинение срещу мен за какви ли не престъпления и ще ме вкарат в затвора, ако не им дам бебето и не се съглася да не го виждам никога повече.
— Наистина ли бяха в състояние да го направят?
— О, да, много лесно. Кой щеше да повярва на една проста кухненска прислужница срещу две дами и лорд от висшето общество?
— Но защо са настояли да не го видиш никога вече? Ти си му майка, за Бога?
— Защото не искаха той да знае за това. Той е техен наследник. Смятаха да го отгледат като истински благородник.
— Без майка? Да не се е пръкнал от въздуха, ей така?
— О, Негова Светлост има съпруга. Аз не знаех, или по-скоро, никога не трябваше да узнавам… ами, нали разбираш. Но аз не бях единствената, която не знаеше. Май повечето от персонала не знаеха също, толкова отдавна съпругата му я нямаше. Предполагам, че не са се разбирали изобщо и тя е отказала да живее с него. Сестрите споменаха нещо, че се върнала с рев при семейството си.
— Защо просто не се е развела?
— Благородниците не правят така.
— Но те са искали да изкарат детето нейно. Тя съгласи ли се с това?
— Сестрите му бяха доста убедителни. — и после Клеър се наведе към нея и прошепна. — Бяха решили да й кажат, че ще трябва да живее с брат им отново. Не се съмняваха, че ще се съгласи на всичко, само и само да не се случи това.
— Те ли ти казаха така? — попита Дани с недоверие.
— Не, но обсъдиха всичко пред мен и как точно мислят да се справят с проблема, все едно ме нямаше там и не чувах всяка тяхна дума.

Номерът да си „невидима” отново. Учудващо, колко добре действаше.
— Тоест, не ти беше разрешено да останеш на работа след това?
Устните на Клеър започнаха да треперят отново.
— Не, трябваше да си тръгна още същия ден и освен това, да се закълна никога да не се връщам или да се опитвам да видя сина си. Но той щеше да получи най-доброто образование и чудесен живот, щеше да получи всичко, което се купува с пари.
— И по думите ти също и едно жалко и презряно семейство.
Клеър въздъхна.
— Не, всъщност те много го обичат.
— Как би могла да знаеш, като никога не си се връщала?
— Леля ми остана там още известно време, за да се увери, че се отнасят добре с него. Те не знаеха, че ми е леля, така че тя можеше да продължи да работи, когато аз си тръгнах. Тя ми каза, че обожавали момчето, че били напълно променени, когато той бил с тях, били много добри и дори на Негова Светлост бащинството се отразило добре.
Дани чак сега започна да разбира, защо й каза че е откровена.
— Значи мислиш, че на него му е по-добре с тях?
— Знам, че е така. Какво бих могла да му предложа аз в края на краищата, освен петното, че е копеле?
— Любов? — предположи тя.
— Той получава повече от достатъчно. Не, много по-добре е при тях. Просто на мен… много ми липсва. Сестрите се появиха цели два месеца след като го родих. През цялото това време беше мой и сега ми се иска да бяха го взели по-рано. Щеше да ми е много по-лесно да се откажа от него, ако не го бях държала в ръцете си и не го бях кърмила, и…
Сълзите й потекоха отново неудържими. Дани усети, че и тя е на път да се разплаче. Не се сдържа и прегърна Клеър, и не беше отблъсната.
След като се успокоиха малко, Дани я попита:
— Мислила ли си да смениш професията си? Изглежда работата в кухнята не ти допада?
— А, добре съм си, само дето момченцето ми ми липсва много.
— А не си ли мислила да имаш други деца? Това може да ти помогне да превъзмогнеш загубата.
— Да не би да имаш предвид още копелета?
— Не, мисля, че първо трябва да се омъжиш.
Клеър изсумтя.
— И кой ще ме вземе?
Дани извъртя очи.
— Никой, ако изглеждаш и се държиш както сега. Но имаш красиво лице, Клеър. Няма нужда да го прикриваш. В стаята си имам огледало, от което няма кой знае каква полза. Защо не идем там и да видим какво може да се направи с косата ти? Не изглежда добре така, както я носиш в този кок. И какво не е наред с гърба ти, че ходиш така прегърбена?
Клеър се изчерви и прошепна:
— Просто имам много едри гърди и не ми харесва да привличат нежелано внимание.
Дани избухна в смях.
— Разбирам. Явно не съм единствената, която има нужда да я поправят. Този вид внимание, за който говориш не винаги е нежелано, ако знаеш как да се оправяш с него. Ако искаш да имаш още деца, първо трябва да си намериш съпруг, така че се вземи в ръце и си потърси мъж.
— Както гледам, ти не правиш това.
— Първо трябва да се усъвършенствам и чак след това да започна да си търся почтен съпруг. Точно това правя тук.
— Не бих нарекла флиртуването с Малори усъвършенстване, особено ако ще си търсиш съпруг.
— Права си, но Малори си е изключение от всички правила, ако ме разбираш. Той е толкова дяволски греховно красив. Опитах се да му устоя, наистина опитах, но сега когато спрях да се съпротивлявам, проклета да съм, ако не съм щастлива! Той е мъж, на когото всяко момиче трябва да се наслади, ако й се отдаде възможност. А възможност като тази идва един път в живота.
— И не те безпокои фактът, че от това нищо няма да излезе?
— Ами, аз и не очаквам нищо, освен да си прекарвам добре с него известно време. Сама шъ туря край след няколко месеца, ако той не го направи по-рано. Ще съжалявам когато свърши, но докато не забравям, че всичко това ще има край скоро, няма да рухна от изненада, че се е случило.
— Доста либерален поглед на нещата имаш. Повечето жени изобщо не биха го приели така, да знаеш.
Дани се засмя.
— От скоро съм жена, Клеър, така че откъде да знам, а?
— Толкова ли си млада?
— Не, просто прекалено дълго носих панталони

Джереми не искаше да рискува въобще когато над него беше надвиснала заплахата да се ожени насила. Той се срещна със седем актьора и всичките ги завлече в къщата на баща си още същия ден. И накрая му се усмихна късметът. Докато обикаляше театрите, видя свой стар познайник още от училище да го подминава в една открита карета и го догони по улицата.
Андрю — или Анди, както го наричаха — Уитълби, виконт Марслоу всъщност си делеше една стая с Джереми в един от колежите, които посещаваше и му беше другар в лудориите, заради които го бяха отстранявали от занятия неведнъж, докато накрая не го изритаха окончателно в друго училище. Още тогава Анди беше доказал, че може да му се има доверие, че ще си държи устата затворена. Това беше и една от причините Джереми да остане по-дълго в това училище, отколкото в останалите. Анди доста често трябваше да го прикрива. Беше добър приятел, винаги готов да помогне и да те измъкне от блатото.
Беше среден на ръст, с руса коса и кафяви очи и ако беше малко по-висок, всеки би помислил, че е коринтянин. Беше хубав мъж и все още ерген. Той се беше оттеглил в имението, което вървеше заедно с титлата му, когато завърши училище и затова Джереми не го беше виждал от тогава. Той предпочиташе сам да се грижи за собствеността си и обожаваше откритите пространства. Щеше да наследи още много имоти и титли, когато баща му починеше, което не беше много вероятно да се случи скоро. С две думи беше превъзходна партия. Колко жалко, че Емили не се беше запознала първо с него.
След като Джереми обясни ситуацията, в която беше изпаднал, Андрю се съгласи да му помогне и да излъже заради него. Джереми въобще не се съмняваше, че ще се справи убедително. Той дори беше видял Емили преди няколко нощи и сам беше решил да я ухажва, докато слуховете за Джереми не го бяха разколебали.
— Не вярвах, че ще успея срещу теб, Джереми. Наистина, и затова се отказах. С голямо съжаление. Тя наистина изглежда възхитително.
— Твоя е, ако за теб няма значение, че е интригантка, ужасно е разглезена и е умела лъжкиня, която би прибягнала до всякакви средства, за да постигне своето. Решила е, че трябва да й стана съпруг и когато не й обърнах никакво внимание, тя започна да разпространява безобидни в началото слухове, които обаче прераснаха в абсолютно безумие, когато взе да приказва на кого ли не, че чака дете от мен. И то при положение, че едва ли съм разменил повече от две думи с нея, какво остава да я докосна.
Андрю изглежда се развесели за момент, но после обясни защо:
— И майка ми беше такава навремето… Е, не чак такава, но нещо подобно. Тя измисляше какви ли не истории за нашите съседи. Вбесяваше ги, изправяше ги на нокти и после тихичко се смееше на тяхната наивност. А те така и не се усещаха какво става. Такава си беше майка ми. Обичаше да извърта нещата и да си измисля истории.
— Едва ли чак такива, но… предполагам, че ако човек е предупреден, това прави нещата по-различни. Значи все още се интересуваш от Емили?
— О, да, определено! Ще се оженя за нея веднага, ако ме иска, така че ще съм доста убедителен. Мислиш ли, че баща й ще я накара да се ожени за мен, ако повярва, че детето е от мен?
— Ами, това е идея и тя точно това заслужава, след като ковеше същите планове и за мен. Кажи го на баща ми. Той ще определи точно какво да говорите.
— О, със сигурност ще му кажа. Значи най-накрая ще се запозная с баща ти? Чудесно! Знаеш, че винаги съм искал да го срещна. Този човек има удивителна репутация, непобедим на ринга и в дуелите и знаеш ли, че…
Джереми го слушаше с половин ухо, докато вървяха към къщата на баща му. Нищо ново нямаше в това, което приятелят му говореше и най-забавното всъщност беше, че Андрю не знаеше дори и половината от истината за баща му.
И тогава късметът му се усмихна отново. Дрю също се беше съгласил да му помогне и вече беше съчинил история за пред баща му. По ирония на съдбата, тя не беше по-различна от обичайното му отношение към жените и просто трябваше да вмъкне името на Емили в нея. Единственото, което остана на Джеймс, беше да избере един от актьорите, които Джереми беше домъкнал и да го инструктира.
Джереми очакваше с нетърпение събитието, което щеше да се състои у Баскъм, но когато го спомена, Джеймс го сряза с равен тон:
— Ти няма да идваш, младежо! Присъствието ти е нежелателно и само ще даде възможност на момичето да прояви актьорските си способности. Целта ни е да я изненадаме толкова, че да се оплете в собствените си измислици.
Джереми трябваше да се примири с решението на баща си, но проклет да е щеше да е ужасно трудно просто да седи и да чака, докато разбере дали плана е проработил. Е поне Дани щеше да го разсее. Истина е, че когато беше с нея, едва ли можеше да мисли за нещо друго.
Все още се плашеше от промяната в нея. Факт е, че без съмнение й харесваше да прави любов с него. Веднъж преодоляла възраженията си, тя се държеше все едно няма нищо против. Това, което го безпокоеше, беше отношението й към връзката им — без обвързване, без задължения, просто споделено удоволствие. Боже, държеше се като мъж.
Проклета да е. Като се замислеше, тя се държеше по същия начин, както той се държеше с другите жени. Но за пръв път това не му харесваше. Искаше му се Дани да се чувства малко по-обвързана, по дяволите, дори много повече. Искаше му се и да прекарва много повече време с нея всеки ден, отколкото тя му отделяше и то не само в леглото. Започваше да се чувства отвратително объркан от това, че не може, от това, че трябва да пази връзката им в тайна, за да не се разбунтуват останалите слуги. Ако тя беше негова любовница, щеше да прекарва колкото си иска време с нея, щеше да й купи подходящи дрехи и да я води навсякъде, където една любовница би била приета. За негово най-голямо огорчение, тя изобщо не се интересуваше от това.
Е, поне беше тук, в къщата му, достъпна за него — е, поне през повечето време. Но когато се прибра, я нямаше. И когато най-накрая се предаде и слезе да я търси в стаята й, чу женски смях откъм вратата й, който му подсказа, че не е сама. По дяволите! Толкова по въпроса за празнуването тази вечер. Е, разбира се, да празнуват беше малко прибързано, след като още не беше отървал кожата.

Градската къща на семейство Баскъм беше доста малка, но пък лорд Баскъм и чудесната му съпруга рядко идваха в Лондон и много от благородниците споделяха модерното напоследък мнение, че да поддържаш празна къща, в която да живеят само прислужници, е разхищение на добър персонал. Естествено, никой не би си признал, че всъщност е разхищение на пари. Смятаха за допълнително предимство да не държат къщи в града. Последните тенденции бяха да се наемат обзаведени апартаменти, когато им се наложи да останат в града за известно време или да отсядат в луксозните хотели, ако визитата е кратка.
Баскъм имаше бизнес интереси в града и вероятно затова все още поддържаше градската си къща. А това се оказа доста полезно сега, когато дъщеря им беше в града за дебюта си. Въпреки че беше малка, къщата беше богато обзаведена с някои изключителни произведения на изкуството. Семейството си беше доста заможно, но разбира се, умерено пестеливо.
Джеймс Малори пристигна там още на следващата сутрин. Предния ден беше изпратил съобщение, че ще ги посети и затова фактът, че го накараха да чака в това малко фоайе, му се стори забавен… е, поне в началото.
Албърт си беше вкъщи. След като го пусна да влезе, икономът го информира, че господарят му е доста зает и попита дали Джеймс не би се върнал в по-удобен момент. Джеймс просто отпрати иконома със съобщението, че няма да си тръгне.
— Доста грубо от негова страна, не мислиш ли? — отбеляза Андрю, след като изминаха 20 минути.
— Може би, просто е знак, че цялата тази история бая го е разстроила. — предположи Дрю.
— Не се и съмнявам, че е разстроен, — отвърна Джеймс с раздразнение — достатъчно, че да се втурне към Хаверстън и да изложи проблема на брат ми Джейсън.
— А може и да си мисли, че вече е уредил нещата и срещата му с нас е чиста загуба на време, — обади се Андрю — което пак е много грубо от негова страна. Може поне да дойде и да ни го каже.
— Джейсън може и да го е оставил с усещането, че всичко е уредено, — допусна Джеймс — но много се съмнявам. Джейсън е много добър в това да ти каже това, което искаш да чуеш, без всъщност да разкрие нищо съществено.
Дрю се подсмихна като чу това.
— Ще ми се да знаех как става това.
— С финес, момчето ми, с много финес, — отвърна му Джеймс — а и ти се справяш чудесно. Просто го прилагаш предимно на жените.
— А, този вид финес! — ухили се Дрю.
Пет минути по-късно търпението на Джеймс се изчерпа и той каза на по-младите мъже.
— Елате с мен, но ще стоите пред вратата, докато ви повикам.
Икономът, който седеше на пост пред вратата на господаря си, понечи да спре Джеймс. Но бързо се отказа. Един поглед към него и той отвори вратата и обяви посещението му.
Албърт четеше някакви документи, седнал на бюрото си. Той вдигна поглед и въздъхна при вида на Джеймс влизащ в стаята.
— Сега наистина не е удобно.
— И на мен така ми казаха, но се съмнявам, че едва ли ще има удобен момент за такъв неприятен разговор. Като се има предвид, че сте се обърнал към погрешния Малори, ще трябва да отделите малко време и на мен, нали?
Това въобще не беше въпрос. Албърт също го усети и бутна документите настрани. Джеймс никога не беше виждал този човек преди. Изглеждаше доста изискан — кестенява коса, леко изсветляла по слепоочията, издаваща че скоро ще посивее. Джеймс беше учуден, че все още не е побелял с дъщеря като Емили.
— Няма какво повече да обсъждаме, освен датата на сватбата. — настоя Албърт. — За това ли сте дошъл?
Джеймс не отговори. Той придърпа един от няколкото столове близо до бюрото на Албърт и го сложи отстрани, така че да има добра позиция, когато представлението започне. Столът беше удобен и това беше добре. Той имаше чувството, че визитата може да се проточи.
Тишината изнерви по-възрастният мъж и накрая той изстреля:
— Вижте сега, много добре познавам репутацията ви и отказвам да бъда тормозен.
Джеймс повдигна вежда.
— Хайде човече, откъде пък ви хрумна, че ще ви тормозя? Или ще забравя или… е, сигурен съм, че няма да се стигне до там.
Червенина плъзна по бузите на Албърт.
— Тогава говорете по същество, Малори. За какво сте дошъл?
— Ами, странно нещо са слуховете. Те имат за цел да дразнят, удивляват или да вбесят някого, в зависимост от гледната точка на въвлечените.
— И аз чух някои наистина много притеснителни неща. Който ги разпространява, трябва да бъде застрелян. За нещастие се оказа, че са истина.
— Ще си позволя да не се съглася с вас. Истинско щастие е, че няма нищо вярно в тях.
— Значи синът ви не смята да поеме отговорността си? Доста страхливо…
— Въздържайте се от обиди, Баскъм. Имам навика да ги приемам лично.
Тонът, с който проговори беше повече от мек, но Албърт въпреки всичко пребледня преди да избухне отново.
— Става въпрос и за вашия внук, не само за моя.
— Ако ставаше въпрос за моя внук, можете да бъдете сигурен, че нямаше да водим този разговор.
— Истината скоро ще излезе наяве. — каза Албърт уверено.
— Така е, но няма да е истината, която вие очаквате и няма как да разберем, преди да е станало твърде късно. Затова ви доведох три други истини, които ще трябва да преглътнете.
— Това ли е моментът, в който ще започнете да ме заплашвате, че ще ме убиете?
Джеймс избухна в смях, не заради самия въпрос, а заради възмущението, с което беше изречен.
— Не знам какво сте чул за мен, Баскъм, но вероятно само половината е истина, уверявам ви. Още една порция безпочвени слухове, нали разбирате.
— Съмнявам се. — измърмори Албърт.
— Както искате, но заради нестихващите слухове, един от които, че дъщеря ви ще се омъжи за Джереми, къщата ми беше обсадена от двама, възмутени от дъщеря ви ергени, които още не знаеха, че Джереми вече има собствено жилище. Мислеха, че ще го открият при мен. Има и трети, но за мое нещастие, той живее в къщата ми в момента — роднина на жена ми. От него съвсем нямаше как да се отърва.
Откъм вратата се чу покашляне, но изглежда Албърт не го забеляза.
— И? — попита той с презрение.
— Ами, представете си изненадата ми, когато и тримата взеха да настояват, че имат по-голямо право да се оженят за Емили от Джереми, защото са били с нея преди него.
— С нея? Какво всъщност намеквате?
Джеймс отново повдигна вежда.
— Трябва ли да се впускам във вулгарни подробности, Баскъм?
Мъжът почервеня от ярост, изправи се и се приведе напред с побелели от стискане юмруци.
— Ако си мислите, че можете да правите тези намеци без никакви доказателства, лорд Малори…
— А вашето доказателство какво е?
Албърт отново почервеня, но този път, защото много добре разбра логиката му. Джеймс му позволи още миг, за да осъзнае, че това, за което Албърт настоява, се базира само на историята, която дъщеря му беше разпространила.
После каза:
— Предлагам ви да извикате дъщеря си тук и да видим какво има тя да каже по въпроса. Всъщност, настоявам да го направите.
— Настоявате? Темата е немислима за момиче на нейната крехка възраст…
— Глупости! Тя сама предизвика всичко с мнимата си недискретност. Наистина ли си мислехте, че ще можете да принудите сина ми да се ожени за нея, без да сме чули версията й от самата нея? Аз доведох със себе си доказателствата, и тримата джентълмени, които претендират, че я познават… много добре.
— А защо синът ви не е тук? Ако ще подлагаме дъщеря ми на този неудобен разпит, бих искал да чуя гледната точка и на момчето.
— Той просто ще ви каже, че въобще не е докосвал момичето. Какво като го чуете и от неговата уста. Пък и вие сте този, който има претенции, Баскъм, не моето семейство. Не го забравяйте!
Албърт измарширува със строго изражение към вратата и заповяда на слугата си да доведе Емили. Като видя тримата непознати отвън, каза рязко:
— Влезте! Предпочитам да чуя разказа ви, преди дъщеря ми да е дошла.
Тримата влязоха в стаята. Само Дрю се настани удобно в един от столовете до бюрото. Андрю стоеше скован отстрани, докато третия се приближи до един от прозорците, където беше по-светло. Актьорите винаги се вълнуваха от такива неща като светлината.
Андрю не изглеждаше нервен, само разтревожен. Джеймс се изненада като чу, че той още иска да се ожени за момичето. Щеше да му пожелае късмет, но както виждаше нещата, късмет щеше да е, ако не получи тази интригантка.
Актьорът — Уилям Шейкс — Джеймс падаше от смях всеки път, когато си спомнеше псевдонима му — беше нетърпелив представлението да започне. Той виждаше това като възможност да докаже актьорските си способности и в по-тесен кръг. Семейство Баскъм обаче можеше и да са го гледали в някоя пиеса и да го разпознаят. Затова той нямаше да лъже за това какъв е.
Малко рискуваха с този човек. Трудно беше някой да повярва, че момиче с положението на Емили би си позволило да има нещо общо с мъж от неговата класа. Но от друга страна, Емили Баскъм сама беше унищожила репутацията си безвъзвратно, така че какво значение би имало още едно отклонение от правилата?

— Преди тези самодоволни глупаци да са изложили твърденията си, лорд Баскъм, — започна Андрю — позволете ми да ви уверя, че обожавам Емили и горещо желая да я взема за жена с ваше одобрение.
— И кой сте вие, сър? — попита Албърт.
Андрю изреди титлите и връзките си. Албърт беше доста впечатлен. Дори и Джеймс се впечатли, защото не ги знаеше всичките.
Когато Андрю свърши, Албърт призна:
— Познавам баща ви. Добър човек.
— Я, чакайте! — започна представлението Уилям, показвайки недоволството си. — Всичките тези титли не променят факта, че детето може и да е от мен. Може и да не ме смятате за подходящ за дъщеря ви милорд, но ви уверявам, че тя ме намери за доста забавен.
— А вие сте?
— Уилям Шейкс, на вашите услуги. Актьор съм, сър, при това доста добър. Едно от последните ми представления беше толкова сполучливо, че в резултат ме поканиха да присъствам на един бал преди няколко седмици и там се запознах с Емили. Нямам нищо против да призная, че много си допаднахме. И успяхме да открием една празна стая на горния етаж — да, е сигурен съм, че не искате да се впускам в повече подробности.
Албърт не само се почувства неудобно, като чу това, той направо побесня.
— Дъщеря ми да има нещо общо с актьор?! Пълен абсурд!
Уилям пренебрегна гнева му, просто сви рамене и отбеляза:
— Ами, бях героя на вечерта и други тям подобни. Определено беше решила да се запознае с мен, а по-късно и да направи вечерта ми незабравима, трябва да добавя. — каза той с дяволито намигване. — Съгласен съм дори да се оженя за нея, ако детето е мое, въпреки че всъщност не искам да се женя още, така че ако пък не е… Разбира се, това означава да ме приемете в семейството. Знам, че доста благородници биха ме сметнали за неподходяща партия.
— Поне ви е ясно, защо въобще не е трябвало да идвате тук. — каза Андрю на Уилям отправяйки му свиреп поглед. — Тя никога няма да се съгласи да се омъжи за вас. Баща й най-вероятно ще я обезнаследи, дори и само да му намекне за такова нещо.
— Добре де, но ако детето е мое? — противопостави се Уилям. — Не може просто така да пренебрегнете това.
— Кой от нас е бащата е без значение, след като така или иначе никога няма да разберем. — настоя Андрю.
— Как така?
— Ами, ако прилича изцяло на майка си. Но аз възнамерявам да се оженя за нея и да отгледам детето, независимо дали ще се окаже мое или не.
— Е, това е вече прекалено благородно, дори и за благородник. — подигра му се Уилям.
— Нищо такова, — опроверга го Андрю — просто я искам за жена.
Думите на Андрю донякъде поуспокоиха Албърт. По-възрастният мъж успя да си възвърне част от хладнокръвието като разбра, че възможностите не са толкова ужасяващи. Но после погледът му попадна на Дрю, който седеше на стола си толкова спокоен и дори усмихнат, и отново се скова.
— Намирате всичко това за забавно, така ли? — настоя за обяснение Албърт.
— Всичко това? — каза Дрю, клатейки глава. — Не съвсем. Но това, че тези двамата се хванаха за гушите от момента, в който разбраха, че Емили е била благосклонна и към двамата? Ами да, намирам го за забавно.
— Вие пък кой сте?
— Дрю Андерсън. Не съм сигурен, че Емили разбра, че съм роднина на семейство Малори, когато взе да мига с тези разкошни очи към мен. Малко хора знаят, че сестра ми е омъжена за бащата на Джереми. Ние сме американци, в края на краищата, и имаме собствени кораби, така че не идваме често в Лондон. Аз акостирах в пристанището само няколко дни преди да срещна Емили, така че още не бях чул слуховете, че тя и Джереми… ъъъ…
— Говорете по същество, човече!
— Разбира се. Аз пътувам много и никога не отказвам на красива жена, когато намеренията й са толкова очевидни. Възползвам се от удоволствията, когато ми се предостави възможност, ако ме разбирате. Винаги съм го правил и вероятно така ще е и занапред.
— Предполагам, че и вие твърдите, че детето е ваше? — настоя Албълт.
— За Бога, не!
— Тогава, какво правите тук?! — намръщи се Албърт.
— Тук съм, защото въпреки че в действителност не съм спал с момичето, бяхме доста близко до това да го направим. Докато бяхме на едно събиране, на което сестра ми ме завлече, я изведох на разходка в градината и намерих едно усамотено местенце за нас двамата. Ако бяхме продължили само още минута или две, аз също щях да претендирам за бащинството, но ни прекъснаха точно, когато щях да… ами… както и да е, облякохме се бързо и се върнахме вътре. Обеща ми да се видим по-късно и да продължим оттам където бяхме спрели. Аз отидох на срещата, но Емили не се появи. Чаках я цял проклет час! — добави Дрю с раздразнение. — Щеше да си заслужава чакането. И после, на другия ден чух слуховете, че ще има дете от Джереми. Не ми е приятно, че го казвам, но не се и съмнявам, че е бременна като така щедро отдава прелестите си на всички.
Албърт отново беше почервенял от ярост, когато Дрю най-накрая млъкна. Джеймс не би могъл да го вини. Той никога не би се изразил така, независимо дали лъжеше или казваше истината. Типично в техен стил, проклетите американци да говорят толкова безсрамно.
И точно тогава Емили Баскъм се появи в кабинета. Тя влезе усмихната, очаквайки да завари само баща си вътре. Беше невъобразимо красива. Колко жалко, че беше толкова разглезена и смяташе, че може да има всичко, което си поиска — на каквато и да е цена.
Усмивката й замръзна, когато видя колко ядосан е баща й. Като забеляза Джеймс обаче, в очите й припламна гняв за секунда преди да надене неразгадаема маска на лицето си. Джеймс въздъхна вътрешно. Тази работа може и да не се окажеше толкова лека, колкото си беше мислил, след като тя така умееше да прикрива емоциите си.
— Не знаех, че имаме гости, татко.
— Нямаме. При никакви обстоятелства не бих нарекъл тези господа гости.
Андрю се изчерви при тази забележка и привлече вниманието на Емили. Тя явно реши да се прави на изтънчена дама за момента, защото каза:
— Лорд Уитълби, колко приятно да ви видя отново.
— Удоволствието е изцяло мое, скъпа. — отвърна Андрю и й хвърли поглед, изпълнен с обожание, докато ниско й се покланяше. Това му спечели възхитителна усмивка.
— Значи наистина го познаваш? — попита я Албърт.
Емили се намръщи, като чу резкия тон на баща си.
— Разбира се. Представиха ни миналата седмица на едно соаре, а после пак се видяхме преди няколко вечери. Не бях сигурна, че ме помни. — добави тя срамежливо.
— О, помни те много добре! — каза Албърт с пренебрежение. — И, слава Богу, иска да се ожени за теб.
— Поласкана съм. — започна тя, но замлъкна, когато осъзна думите на баща си. — Какво имаш предвид с това „слава Богу”?
Андрю побърза да й отговори пръв:
— Каквото и да се случва сега, Емили, моля те повярвай, че за мен ще е чест да станеш моя жена.
— Още веднъж, поласкана съм, сър, но…
— Стига с това „но”, Емили! — прекъсна я грубо баща й. — Джереми Малори не те иска и отрича някога да те е докосвал.
Тя тежко въздъхна. Леко преигра, ако питаха Джеймс. Прекали малко с отчаянието.
— Предупредих те, че той ще отрича, че е безотговорен женкар. — и после се обърна към Джеймс и го погледна изненадано, все едно чак сега забелязваше, че е в стаята. — О, моля за извинение, лорд Малори, но пък от друга страна всички знаят от кого Джереми е наследил навиците си.
Джеймс избухна в смях при тази забележка. Тя вече беше заела отбранителна позиция. Трябваше да е много глупава, та да не разбере, че нещо в плана й се е объркало много, след като баща й беше толкова ядосан.
— Да, всъщност съм много горд с момчето, особено от факта, че той не лъже.
— Вас, може би, — подигра му се тя — но лъже, що се отнася до този въпрос.
— Стига, Емили! — прекъсна я Албърт — познаваш или не тези мъже?
Гърбът й се скова отново. Джеймс имаше чувството, че тя не е свикнала баща й да й се сърди така и това само по себе си я тревожеше най-много. Тя просто не знаеше как да се справи с гнева му, не и пред всички присъстващи в стаята.
Тя огледа мъжете и призна:
— Да, повечето ги познавам.
— И този американец? — не спираше баща й.
— Ами, да, спомням си, че съм го виждала. Трудно е да забравиш толкова висок човек.
— И красив. — ухили й се Дрю, намигайки дяволито.
— Срамота, сър, не бива да сте толкова самовлюбен. — опита се тя да се върне към безобидното флиртуване, с което беше свикнала.
— А, този? — Албърт посочи Уилям.
— Не, не мисля, че съм го виждала преди. — каза Емили меко.
Уилям веднага намести ядосано изражение на лицето си.
— Така значи, а? — каза той възмутено. — Нямаше нищо против и даже много ти хареса да се закачаш с мен, докато баща ти не знаеше, нали? А сега всичко ще отричаш.
— Да отрека какво? Аз не ви познавам. Какво има да отричам?
— Мили Боже, наистина ли не си спомняш? Беше леко пияна онази нощ на бала, но досега не бях чувал жена да забрави нещо такова. Или си спала с толкова много мъже, че вече не ги помниш всичките?
Емили ахна от ярост. Лицето й гореше. Уилям беше прекалил. Вулгарността му щеше само да я обиди, независимо дали казва истината или лъже, и щеше да е трудно да се прецени реакцията й от намеците, които направи.
В обидата си тя насочи гнева си към баща си.
— Това ли те е разстроило? Някакъв си непознат идва тук и започва да дрънка най-невъобразими лъжи и ти му вярваш? И никога през живота си не съм се напивала — е, като изключим онзи път на рождения ден на мама миналата година, но ти вече знаеш за това, а и там нямаше никакви мъже.
— Проблемът не е в това дали пиеш, захарче. — намеси се и Дрю. — Не съм дошъл тук да твърдя, че детето е мое, обаче трябва да признаеш, че малко ни оставаше.
Тя се извъртя рязко да го погледне и ахна отново.
— Мили Боже, и вие ли? Какво е това? Конспирация, замислена от всички Малори? — после пак се обърна към баща си с умолително изражение на лицето. — Татко, кълна се, те лъжат.
— И тримата? — каза Албърт уморен, докато сядаше зад бюрото си. — Ако беше един, щях да се усъмня, дори ако бяха двама. Но трима?
Емили погледна към Андрю с болка:
— Боже, само не и вие?
Той потрепери при явното й разочарование. Имаше голяма вероятност да рухне и да провали всичко. Та нали той все още я искаше за жена. И тъй като тя много добре знаеше, че той лъже, щеше доста да загази, ако станеше както иска и Албърт се съгласи да се оженят. Явно той си беше припомнил, че цялото това представление беше точно каквото и тя беше планирала за Джереми, че просто и го връщаха със същите средства и ако трябваше да се сърди на някого, то най-добре да се сърди на себе си.
— Аз най-много се безпокоя за детето. — каза й Андрю. — То може да е моя наследник.
— И двамата знаем, че не е твое. — сопна му се тя. — Затова спри тази лудост, моля те!
— Нищо такова не знам. Разбирам желанието ти да отричаш, но не забравяй, че аз все още искам да се оженя за теб. Ще отгледам детето, независимо дали е мое или не и ще се опитам да забравя твоите… — той направи пауза и хвърли поглед към другите мъже — много прегрешения.
Тя отново почервеня цялата, но не от неудобство, а от сляпа ярост, която веднага насочи към баща си.
— Обвиняваш ме в тези ужасни неща, в които няма и частица истина. Не виждаш ли какво става? Това е пълен фарс, заговор измислен от лорд Малори тук и то сигурна съм само, за да отърве сина си…
— Стига! — изрева Албърт. — Не ме карай да се срамувам още повече от теб.
От това явно много я заболя. Тя пое дъх преди да проговори:
— Значи ще повярваш на тях, а не на мен?
Успя даже да отрони няколко сълзи и изглеждаше напълно сразена. Лицето на Дрю омекна. Той не можеше да издържа на женски сълзи. Андрю се извърна, за да не се разчувства и той. Уилям извъртя очи, разпознавайки способен колега актьор.
За щастие Албърт добре познаваше дъщеря си и номерата й.
— Знам, че можеш да лъжеш, Емили. Лош навик, който придоби докато растеше. И знам, че можеш да го правиш много добре. Просто никога не бих си помислил, че ще седнеш да лъжеш за такова нещо с толкова непоправими последици.
Тя замръзна. Гневът й се върна толкова бързо, че очевидно не я беше напускал, просто го беше потушила, за да спечели съчувствието на баща си. Този път избра да атакува Джеймс, смятайки, че той е виновника за провала на плановете й.
— Знам, че всичко това е ваше дело, лорд Малори. Но май не сте го дообмислили съвсем, нали? — каза тя язвително. — Не знам как ще се измъкнете от всичко, когато докажа, че те лъжат.
Джеймс повдигна вежда язвително на свой ред.
— И как, моля ви, ще го направите, когато тук става въпрос за вашата дума срещу тяхната. Както изглежда трима срещу един — не, всъщност четирима срещу един, тъй като и Джереми също твърди, че сте лъжкиня.
— Проклет да е този Джереми, мога да го докажа, защото все още съм…
Тя осъзна какво щеше да каже и млъкна, но Джеймс продължи мисълта й.
— Девствена?
Джеймс се изправи. Емили отстъпи назад най-накрая осъзнала кого точно е обиждала досега. Но Джеймс вече не се интересуваше от момичето. Тя направи точно това, на което той се надяваше.
— Моите извинения, лорд Баскъм, но тази визита наистина беше необходима. — каза той.
Албърт кимна сковано. Изражението му беше замислено. Чувстваше се много неудобно сега, когато беше разбрал докъде може да стигне дъщеря му, за да си хване съпруг.
— Между другото, — добави Джеймс — в случай, че още не сте отгатнал, тя е тази, която разпространяваше слуховете и ги подхранваше непрекъснато. Не ви препоръчвам да я застреляте, но определено й е нужна повече дисциплина. Това момиче не може просто така да решава бъдещето на другите. Моето семейство вече няма нищо общо с вашето. Погрижете се нещата да си останат така. След вас, господа! — каза той на придружителите си.
Дрю и Уилям се изнизаха от стаята, но Андрю не помръдна.
— Тръгвайте, милорд! Сигурен съм, че аз и лорд Баскъм имаме още доста неща да обсъдим. Все пак репутацията на Емили още не е спасена.
— Благодаря много, но аз сама ще се оправям с репутацията си. — изръмжа Емили и измарширува през вратата.
Джеймс повдигна вежда и погледна Андрю. Усмивката, която съзря на лицето му му подсказа, че той все пак ще остане. Момчето май беше влюбено, за да я иска още, след като се бе запознал от близо с темперамента и с театралните й способности.

По това време сутринта в градската къща на Джереми Дани бършеше прах на горния етаж, когато някой започна да крещи и да пищи. Отначало тя си помисли, че сигурно нещо става на улицата. Такъв беше шумът. Някой се веселеше, друг викаше високо, трети пищеше. Накрая осъзна, че шумът идва точно отдолу и се втурна по стълбите да види какво става.
Суматохата идваше от кухнята. Клеър беше вътре и държеше една тенджера в ръката си като оръжие. И Карлтън беше там. Беше вдигнал една метла над рамото си. Дани първо си помисли, че тези двамата сериозно се караха, но не се гледаха един друг. И госпожа Апълтън също беше там, но тя не обръщаше внимание на врявата. Просто си стоеше до печката и слагаше някакви подправки в яхнията, която готвеше за обяд.
Карлтън се беше навел и търсеше нещо под шкафа. Очите на Клеър шареха като обезумели из цялата стая и също търсеха нещо.
— Какво има? — попита Дани, чудейки се дали и тя да не се въоръжи с нещо.
— Един плъх влезе тук. — каза Клеър. — Намерих го в килера и после влезе тук.
— Плъх? В квартал като този? — усъмни се Дани.
— Не е чак толкова нечувано, мила. — отбеляза госпожа Апълтън и й хвърли поглед през рамо. — Има ги навсякъде, където има храна, а ние добре сме заредили килера.
— А миризмата от нашата 'рънъ, момиче, шъ ги примами чак от доковете насам. — весело каза иконома Арти, докато пристъпваше зад Дани.
Това накара готвачката да се изчерви. Дани още не можеше да повярва на очите си, когато Клеър отново извика:
— Ето го, зад мивката!
Карлтън се втурна в тази посока и завря метлата под обемистата мебел, за да изкара плъха навън. Това помогна и гризача се стрелна към следващото най-близко скривалище — голямата чугунена печка, пред която стоеше госпожа Апълтън. Тя пак не се помръдна, просто продължи да си бърка яхнията и това попречи на Карлтън, но той все пак успя да провре метлата под печката.
— Спрете! — каза Дани, но никой не я чу.
Клеър крещеше на Карлтън какво да прави и го предупреждаваше да не изпусне плъха отново — той почти го беше уловил с метлата когато, гризачът се измъкна и се шмугна под печката. Арти се заливаше от смях доста шумно заради маймунджилъците на Карлтън.
Дани се опита отново да ги предупреди, но печката не беше много близо до земята, та гризача да се почувства в безопасност отдолу с тази метла, стрелкаща се напред-назад. Този път той изтърча на открито. Карлтън се спусна и вдигна метлата да го цапардоса хубаво, но тогава и Дани се спусна към Карлтън и го събори на земята.
— Плъхът избяга, Дани. — изкиска се Арти.
— Не се целех в него. — изръмжа тя и седна върху гърдите на Карлтън, за да го задържи легнал, докато му обяснява.
— Туй е домашния ми любимец. — каза тя на втрещения портиер. — Опитай още веднъж да го убиеш и ще те погна с метлата. Шъ го напра'я да знайш.
Той я погледна ококорил очи, по-скоро изумен, че е седнала върху гърдите му, отколкото, че гледа плъх като домашен любимец.
— Не знаех, че е твой. — оправда се Карлтън.
Тя кимна приемайки извинението му и тъкмо щеше да стане от него, когато Джереми влетя в кухнята, привлечен от невъобразимия шум и каза:
— Карлтън, уволнен си.
Дани погледна към вратата и видя, че той не се усмихва. Всъщност беше ужасно сериозен.
— За какво ще го уволняваш?
— За навлизане в чужда собственост.
Странен начин да го обясни, но тя много добре го разбра. Карлтън също, защото се свлече обратно на пода и изпъшка.
Дани изсъска на Джереми:
— Това не е вярно. Аз го повалих на земята, защото се опитваше да убие домашния ми любимец.
— Тогава е уволнен и заради това. — добави Джереми.
Карлтън изпъшка отново.
— Не си уволнен, човече, така че спри да пъшкаш! — сопна му се Дани, докато се изправяше на крака. Тя изгледа кръвнишки и Арти, който отново се заливаше от смях.
— Ти наистина ли имаш плъх за домашен любимец, Дани? — попита най-накрая Клеър.
Джереми веднага реагира.
— О, Господи, плъх? Карлтън, вече не си уволнен.
Дани усети как се вбесява все повече и повече.
— Той не е плъх. Мишка е.
— Дани, това нещо беше огромно! — позволи си да не се съгласи с нея Клеър. — Не е възможно да е мишка.
— И какво? Просто е дебела. Добре я храня. Но не е плъх.
— Ти, въобще правиш ли разлика между плъх и мишка? — попита Клеър отново.
Дани се замисли за момент и накрая призна:
— Вероятно не. Какъвто и да е, той си е домашния ми любимец.
Тя се наведе така, че големият джоб на престилката да се допре до земята.
— Ела тук, Туич.
Не беше видяла къде се скри за последно и й отне минута, докато го откри да подава глава изпод кутията за тесто. Нямаше нужда да го вика отново. В момента, в който я видя да гледа право в него, той прелетя през пода и се скри в джоба на престилката й.
— Проклет да съм! — каза Арти. — Леле, това наистина е домашното й животно!
— Не знаех, че плъховете могат да се укротяват. — добави Клеър с изумление.
— Мишка е. — измърмори Дани.
Клеър се засмя. Смееше се красиво. Повечето от тях никога не я бяха чували да се смее преди това.
И тримата мъже я зяпнаха едновременно. Джереми повдигна вежда въпросително.
— Какво си направила със себе си, момиче? Изглеждаш… по-женствена.
— Страшна красавица е, нали? — намеси се Карлтън. Или наистина мислеше така или все още се опитваше да омилостиви Джереми и да го накара да забрави за ревността си.
Клеър обаче не се изчерви, вероятно защото въобще не му повярва. Но се ухили и му каза.
— Я, не ми говори глупости!
Промяната в момичето наистина беше изумителна, но и самоувереността наистина вършеше чудеса. При Клеър тя беше изгладила всички ръбове и тя беше започнала да флиртува и да се държи по-свободно. Спря също и да се прегърбва и се оказа, че наистина има големи гърди. Това беше и първото нещо, което Карлтън забеляза тази сутрин, когато видя „новата” Клеър. Беше дръпнала назад косите си, за да се вижда лицето й и беше облякла най-хубавите си пола и блуза, които беше изровила от дъното на сандъка. Тези незначителни промени я правеха да изглежда толкова различна, че едва се разпознаваше в огледалото.
Но всъщност новата й самоувереност беше очертала финалния щрих и беше причината за усмивките и смеха й, които променяха лицето й и разкриваха хубостта й. Не беше красавица и беше леко пълничка, но като цяло беше хубаво момиче, което без проблем можеше да привлече мъжкото внимание.
Най-виновна за разчупване на черупката, в която се беше скрила Клеър, беше Дани, разбира се, и тя беше много горда от това. Снощи те прекараха часове заедно в стаята й, разговаряйки и смеейки се, докато променяха външния вид на Клеър. Станаха близки и Дани почувства, че отново има истинска приятелка. Това толкова й беше липсвало, откакто напусна дома си. Някой с когото да споделя грижите си, малките си победи и горчивите си загуби.
— Деца, хайде, обратно на работа! — каза госпожа Апълтън съзнаваща, че господарят на къщата е още там. — Ще си играете с домашния любимец на Дани по-късно.
Дани извъртя очи и понесе Туич към стаята си да го тури в кутията му. Явно беше започнал да свиква с новото място и беше решил да тръгне на разузнаване извън стаята й. А иначе беше толкова страхлив!
Тя не очакваше Джереми да я последва, когато всички ги гледаха, но определено щеше да поговори с него за този изблик на ревност по-късно. Проклет да е, не трябваше да показва толкова явно на всички, че са любовници. Не, че някой все още се съмняваше… може би госпожа Апълтън още не се беше досетила… и все пак той все едно беше изкрещял на Карлтън „Дръж ръцете си далече от нея! Тя е моя!”
Одеве наистина доста се ядоса, но сега се чувстваше силно развълнувана от неприкритото му чувство за собственост по отношение на нея. Може би той държеше на нея малко повече, отколкото й показваше. Или пък просто беше ревнив към всичките си жени.
За нещастие, сигурно беше второто. Повечето мъже излизаха от кожата си, ако друг мъж покажеше очевиден интерес към жената, с която спяха в момента. Глупаво беше да си въобразява нещо повече, беше просто мъжкия му инстинкт.
— Не държиш други животни тук, нали? Змии, паяци, други плъхове?
Дани се обърна рязко и видя Джереми да стои облегнат на рамката на вратата с кръстосани ръце и крака. Значи все пак я беше последвал. Не биваше да го прави.
Колкото до въпроса му, тя веднага изсумтя.
— Той не е плъх. Просто дебела мишка.
— Щом казваш, скъпа.
— И е страхливец.
— Доколкото знам всички плъхове са страхливци, когато метла стотици пъти по-голяма от тях ги подгони.
Тя се ухили насреща му.
— Сигурно си прав.
Той се отблъсна от вратата. Дани ахна. Отпуснатата му поза е била за заблуда и сега Дани можеше да усети огъня и напрежението в погледа му. Явно още не се беше възстановил от пристъпа на ревност преди малко. Силата на ръцете му, когато я привлече към себе си, за да я целуне, беше още едно доказателство за това.
Той не й причиняваше болка, съвсем не. Но я увличаше в страстта си, езикът му превзе устата й, ръцете му я сграбчиха и я повдигнаха към него, за да усети възбудата му. Тази агресия над сетивата й беше почти плашеща, но също и много вълнуваща. Усещането, че я иска толкова силно, направо я покори. Но също и я направи по-дръзка и тя притисна с ръка тъмната му глава, докато плъзна другата си ръка по гърба му, почти докосвайки задните му части, за да го притисне по-силно към себе си.
От гърдите му се откъсна стон на удоволствие, докато дърпаше ризата й и някак си успя да пъхне ръце в гащичките й галейки я, докато достигна горещата, влажна сърцевина на желанието й. О, Господи! Пръстите му се гмурнаха в нея, отново и отново, навън и навътре, а ръката му я държеше здраво за дупето, докато възбуденият му член я притискаше отпред. Тя беше толкова възбудена, че заскимтя и свърши за секунди. Ако той все още не я държеше здраво, сигурно щеше да се строполи в краката му.
Устата му се плъзна от бузата към ухото й и я близна с език преди да проговори.
— Искам да те храня със сиренце в леглото. И мишката ти може да дойде. Искам да излея шампанско върху голите ти гърди и да го оближа цялото, докато един от нас се опияни. Искам да те обвия в най-фина коприна и да те украся с най-скъпите бижута. Искам да прекарвам повече време с теб, Дани. — той се облегна назад и онова чувство на собственост в очите му беше по-силно от всякога. — Стани моя любовница. Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш.
Тя не можеше да мисли в момента и не искаше да дава отговор на нещо толкова сериозно. Но и не искаше да го отблъсне, въпреки че всички вече знаеха, че я е последвал в стаята й. Самата тя беше силно разгорещена.
— Не искаш ли да затвориш вратата? — промълви тя с дрезгав глас.
Той се обърна да го направи, само за да се сблъска с Арти.
— Баща ти е тук с чичо ти. Ни знам дали носят добри новини. Пак са съ хванали за гушите, както обикновено, тъй че ми е трудно да с'вана дали новините са добри или лоши.
Джереми въздъхна, но не заради думите на Арти, а защото не беше успял да затвори вратата достатъчно бързо и да прогони натрапниците. Въздишката на Дани беше дори още по-дълбока. Тя имаше нужда да седне. Имаше нужда и от един студен душ.
Джереми като че ли не забеляза това и каза:
— Хайде, Дани, да видим дали планът ти се е оказал успешен.

— И с какво щеше ти да помогнеш? — питаше Джеймс брат си, когато Джереми и Дани влязоха в салона. — Ти си женен, или пак са те заточили да спиш на дивана от толкова отдавна, че си забравил това?
— Не спя на дивана, — отвърна Антъни, — и никога няма да забравя, че съм женен за най-красивата жена на този свят.
— Не съм съгласен, старче, — отбеляза Джеймс. — Джордж е много по-красива.
— Джордж е американка. — отвърна Антъни, като че ли това обясняваше всичко.
Джеймс въздъхна.
— Някои неща е по-добре да не бъдат споменавани, не знаеш ли?
— Между другото, — Антъни се върна пак на темата, заради която се препираха, — пак извърташ нещата, както винаги. Имам чувството че го правиш нарочно.
— Аз? Нарочно да се опитвам да те ядосам? От къде ти дойде това на ум?
Антъни подсвирна подигравателно.
— Както ти казвах, не съм предлагал да участвам в представлението, защото както ти уместно изтъкна, от това нямаше да има никаква полза. Това, което имам предвид беше, че трябваше да го обсъдите с мен, преди да идете там.
— Защо?
— Защото той ми е племенник. Защото съм добре известен с гениалните си идеи и можех доста да допринеса за благополучния изход от ситуацията.
Джеймс извъртя очи.
— Ако нещо се беше объркало, сигурно щяхме да въвлечем и теб… накрая. Но имахме превъзходен план, така че не ни трябваха други гениални идеи. Гениални? Как ли пък не! — добави той, за да е по-убедителен.
Джереми реши, че това е подходящия момент да се намеси в обичайната им препирня.
— Превъзходен значи, че е бил и успешен надявам се?
Джеймс хвърли един поглед на сина си и дори му се усмихна.
— Така си е, момко. Всичко мина чудесно.
— Въпреки факта, че на мен никой нищо не каза. — измърмори Антъни.
— Значи Емили си призна, че е лъгала от самото начало? — попита баща си Джереми.
— Още по-добре. Призна, че все още е девствена. Изплъзна й се без да иска, но нали ние точно на това се надявахме. Обаче бяхме много близко до провал, защото тя ни обвини в заговор, за да те отървем. Веднага схвана точно какво става. Добре, че баща й не се усети, а и имахме възможността да посеем съмнение в него относно морала на дъщеря му, преди тя да се появи и да започне да отрича. В наш плюс беше и фактът, че той много добре знаеше склонността на дъщеря си да послъгва, защото тя явно го прави още от дете.
— Не мога да повярвам, че всичко е минало толкова добре. — каза Джереми, усмихвайки се с радостно облекчение.
— Можеше и да не се получи. На косъм бяхме. — беше принуден да признае Джеймс. — Мисля, че приятелят ти Анди помогна най-много.
— Как така?
— Ако не беше уверил баща й веднага, че все още иска да се ожени за Емили Баскъм, можеше и да не се поддаде толкова лесно. А ако тя беше усетила закрилата и подкрепата му, сигурно нямаше да изгуби контрол и да се изпусне.
— Но нали въпреки всичко бяхте трима срещу един?
— И десет да бяхме при това положение… Най-застрашени бяхме, когато тя обяви за заговора и това за малко да обърка всичко, но залозите вече бяха направени. И това трима срещу един наистина свърши работа. Всички знаем на кого трябва да благодариш.
Дани веднага се изчерви като видя и трите чифта очи вперени в нея. Тя се развълнува като чу, че планът е проработил и на Джереми няма да му се наложи да се ожени за жена, която не иска. Всъщност, беше още по-развълнувана от факта, че той щеше да си остане ерген и така престоят й в къщата му щеше да се удължи. Но мразеше да бъде център на внимание и се чувстваше много неудобно.
— Не беши кой знае какво. — промърмори тя.
— Не беше. — прошепна Джереми зад гърба й.
Тя го настъпи.
— И това също.
Той каза на баща си:
— Така е. И смятам да й купя едно котенце в знак на моята благодарност.
— Това ли наричаш подходящ подарък? — подсвирна Антъни и после се обърна към брат си и добави. — На нищо ли не си го научил това момче?
— Всъщност, — намръщи се Джереми замислено и промени решението си — котките не се разбират много с плъховете, нали? Май ще е по-добре да й купя кученце.
Дани пак го настъпи, този път доста по-силно.
— Да не си посмял да споменеш домашния ми любимец пред тях. — изсъска му тя.
Но баща му беше чул и възкликна:
— Какво общо, за Бога, имат плъховете с това? И поне веднъж брат ми да е прав. Смятам, че една красива дрънкулка ще е много по-подходяща за награда, не мислиш ли? На мен винаги ми е вършило работа.
— Правилно ли чух? — скочи Антъни, като чу Джеймс. — Ти призна, че съм прав?
— Да не си го споменал повече! — измърмори Джеймс.
Джереми продължи да обяснява като дръпна краката си на безопасно разстояние.
— Ако й подаря бижу, ще ми го хвърли обратно в лицето. Тази жена не приема никакви подаръци.
— Значи това било. — каза Джеймс. После се обърна към Джереми. — Сигурно това е причината още да носи престилка също?
Притеснението на Дани достигна върха си и тя отвърна разгорещено:
— Аз сама решавам какво да правя, господа. Не се опитвайте да ме изкарате нечия любовница. Не съм и никога няма да бъда. Аз сама си плащам за всичко и когато реша да се забавлявам, ще е при моите условия.
— Леле, леле! — развесели се Антъни. — Мили Боже, искаше ми се повече жени да мислеха така. Нали знаете, че те не го правят. Като се замисля, само мъжете разсъждават така.
Дани се изчерви още по-силно, вдигна ръце с отвращение и закрачи горделиво към вратата. На излизане изръмжа под нос:
— Проклети богаташи!
— Уф, гръм да ме удари, не съм искал да обидя момичето! — каза Антъни.
— Не си. — отвърна му Джереми. — Просто не обича да й припомнят, че е носила само панталони през последните 15 години и е живяла и мислила като момче.
— Значи Джеймс не ме е избудалкал поне този път? — попита Антъни учуден. — Тя наистина ли е живяла като момче през по голямата част от живота си?
— Сама го е избрала. Подозирам, че така е успяла да се спаси от необходимостта да проституира.
— А, за това значи! — кимна Антъни. — Умно момиче. Но сигурно ти е ужасно трудно да се оправяш с нея, щом разсъждава по този начин.
Джереми избухна в смях.
— Не би могъл да си представиш и половината от всичко, чичо Тони.

Да дразни Дани можеше да се окаже вредно за здравето му, затова Джереми реши да дочака до следобеда, преди да я доближи отново. Пък и това му даде необходимото време да открие подарък, който тя не би отблъснала. Също така имаше и план как да останат насаме за известно време, който също зависеше от времето за изпълнение.
Затова с напредването на деня той я потърси и я откри да сменя завивките на леглото в една от стаите за гости. Боже, беше толкова трудно да е до нея, когато в близост имаше легло, наистина много трудно. Всеки път го заливаше дяволски диво желание. Разбира се, не беше от особено значение дали наблизо има легло или не. Дани му действаше по този начин, където и да се намираха.
Той се спря на вратата и прочисти гърлото си, за да привлече вниманието й. Тя го погледна и веднага се намръщи. Явно още не й беше минало от това, че той извади на показ връзката им пред роднините си и вероятно всеки момент щеше да го скастри, но каквото и да беше наумила да му каже, явно изхвърча от главата й като видя какво държи той във… всяка ръка.
— О, ти си го направил? — каза тя като се приближи и грабна снежнобялото котенце от лявата му ръка. — Не мога да го задържа. — добави, докато притискаше котенцето към бузата си да го гушне.
— Не съм си го и помислял. — каза само Джереми и успя да не се усмихне.
С едно око вперено в кученцето в дясната му ръка, тя настоя:
— И него не мога да задържа. — после протегна и другата си ръка и взе кученцето от него.
— Разбира се, че не. — съгласи се Джереми.
Тя се върна обратно до леглото и сложи и двете животинки отгоре. Те се подушиха за момент, после кученцето се сви на кълбо и заспа, а котенцето застана отстрани и започне да ближе лапичките си. Бяха почти еднакви на възраст, сигурно на по няколко седмици.
— Чувал съм, че се разбират чудесно, ако са отгледани заедно. — отбеляза Джереми, заставайки зад гърба й, вперил поглед в малките създания.
— Мислиш ли?
— Надявам се да се погодят и с плъха.
Тя изстена и проплака:
— Ти си един отвратителен мъж, Джереми Малори.
— Много ти благодаря. Наистина се старая.
Тя пак го погледна.
— Не можеше ли просто да кажеш, че си ги купил за себе си?
— Но това е самата истина.
— Много добре тогава. Предполагам, че няма да имаш нищо против да се грижа за тях вместо теб?
— Абсолютно нищо против, любима.
Тя грейна от радост, седна на леглото и придърпа котенцето в скута си, за да го погали.
— Прелестни са, нали?
Единственото, което той намираше прелестно напоследък беше самата тя. Като се замислеше, не беше поглеждал друга жена от момента, в който видя Дани. Искаше да запази хубавото й настроение, за да изпълни плана си и затова просто кимна.
— Колкото и да ми се иска да те облека в някоя красива рокля и да те изведа навън, — продължи небрежно — се сетих, че ще ни трябва и придружител, а това не влиза в плановете ми. Затова реших да си направим един хубав пикник.
— Но вече мина обяд, не си ли забелязал?
— Но вечерята не е минала, нали? И кой казва, че пикник може да се прави само по обяд? Представях си пикник с една ранна вечеря близо до някое езерце, с ухаещи във въздуха цветя. Признай, че това е чудесен начин да отпразнуваме победата. Ти си главната виновница да ме измъкнат от дебрите на ада. Това не е ли повод за празнуване според теб? Според мен — е — и искам ти да дойдеш с мен. Е, как ти се струва идеята?
— Звучи наистина чудесно. Никога досега не съм ходила на пикник. Има ли езеро в града?
— Всъщност мислех си за някое малко по-усамотено местенце, където няма да налетим на хора, които ме познават. За щастие, знам точно такова място съвсем близо до Лондон. Изобщо не е далеч. Вече поръчах да приготвят каретата и госпожа Апълтън се съгласи да наглежда бебетата в кухнята, докато се върнеш. Освен това, вече ни е приготвила и кошница с храна, така че грабвай палтото си и да вървим.
Той излезе от стаята преди тя да успее да измисли каквато и да е причина да не тръгне с него.
30 минути по-късно те вече бяха оставили Лондон зад гърба си. Той малко излъга, че мястото е наблизо. Всъщност езерцето, за което говореше, се намираше до една странноприемница на малко повече от час път извън града. Баща му често отсядаше в тази странноприемница като се връщаше от Хаверстън, ако е тръгнал по-късно. Фактът, че се намираше толкова близо до езерото, беше от решаващо значение за плана на Джереми, който всъщност се надяваше да прекара нощта там с Дани.
Тя не обърна много внимание на времето, което им отне да стигнат, защото никога досега не беше пътувала в карета, кацнала на мястото на кочияша и се наслаждаваше на великолепната гледка. Той самият се стремеше да поддържа лек, неангажиращ разговор като й разказваше за многобройните си перипетии, докато открие животинките. Представяше го все едно беше минал през ада, докато всъщност откри котенцето в задния двор на Реджи, а кученцето взе от задния двор на Келси. И двете дами бяха споменали за животинките, когато ходиха заедно да пазаруват мебели.
Край езерцето беше наистина чудесно по това време на годината. Цветя в безброй краски бяха изпъстрили пейзажа, патица с три малки патенца след нея плуваше по средата му. Пък и госпожа Апълтън беше надминала себе си за малкото време, с което разполагаше — храната беше богата и разнообразна, имаше и няколко бутилки вино в кошницата.
Те ядоха, смяха се, дори накрая подхванаха малко по-сериозен разговор. Независимо, че Джереми искаше да поддържа настроението ведро, някак си целите, които Дани си беше поставила, бяха споменати и тя веднага сериозно призна.
— Имах една цел преди години. Беше много нереалистична, защото нямаше как да я постигна.
— Каква?
Тя се беше излегнала на одеялото, което бяха постлали близо до водата, а главата й лежеше в скута му. В едната си ръка въртеше стъблото на една маргаритка между пръстите си, а в другата държеше чаша с вино.
— Исках да осигуря на малките по-стабилна среда.
— Тези, с които си живяла? — попита той, докато пръстите му небрежно рошеха къдриците й.
— Да, чувствах остро липсата си на образование и предполагах, че и с тях е същото. Исках да им го осигуря, както и винаги да имат храна, за да не им се налага повече да крадат.
— Звучи, сякаш си искала да основеш истинско сиропиталище за тях.
Ръцете му се плъзнаха към врата й и после към ухото й, но докосването му все още беше небрежно. Той обаче усети как тя се разтрепери и изпусна маргаритката, без дори да се усети. Това забави отговора й.
— Ами, бях много малка тогава и не го осъзнавах. Беше просто една цел, която владееше мислите ми година или две. — каза тя накрая и сви рамене.
Джереми малко се поколеба, но накрая все пак се престраши.
— Ще ми позволиш ли да направя нещо такова вместо теб?
Тя се намръщи.
— Имаш предвид да платиш всичко?
— Ами, нещо такова.
— Това ще е подарък за мен, нали? При това много задължаващ подарък. Не, това не е твоя цел. Моя си е, но дори и сега не виждам как бих могла да я постигна само със заплатата, която ми плащаш.
Той се покашля и каза:
— Не и ако ти увелича заплащането.
Тя се засмя като го чу.
— Тогава ще трябва да увеличиш заплатите и на другите, нали? Успя да ми пробуташ един подарък, господинчо, и ще си затворя очите за това, но да не си посмял да опиташ пак, чу ли?
Той се пресегна и улови празната й ръка, след което я поднесе към устните си, за да докосне пръстите й.
— Правиш всичко толкова трудно, любима. Виждаш ли, аз усещам такава завладяваща нужда да ти подарявам разни неща. — той пъхна един от пръстите й в устата си и го засмука за момент. — И не знам защо. — захапа леко възглавничката на втория пръст. — А това е доста объркващо… не всъщност направо е ужасно объркващо, като се замисля.
Сега тя гледаше право в него и му каза почти останала без дъх:
— Нищо такова не усещаш.
— Ти откъде знаеш, след като вероятно никога не си изпитвала такова чувство.
— Всъщност съм. — призна тя. — Всеки път, когато видех нещо, което искам за себе си, си мислех, че и на Луси ще й хареса. Разбира се, аз много държа на нея. Тя ми беше и майка, и сестра, и най-добър приятел едновременно. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че държиш на мен?
— О, Господи, ако още не си го разбрала, мисля, че ще те удуша. Или по-добре…
Той я придърпа, докато тя се сгуши в извивката на ръката му и сведе устни към нейните, вкусвайки я жадно с цялата страстна настойчивост, която вече не можеше да контролира. Обичаше вкуса й, обичаше да я усеща как трепери в ръцете му, както сега. Започна да разкопчава блузата й, но после нетърпението му взе връх и той захлупи с ръце гърдите й през плата. Тя положи ръка на бузата му и това още повече го възпламени, но стонът, който чу да се отронва от устните й…
Мобилизирайки всяка частица воля, която притежаваше, Джереми отдръпна глава.
— Дявол да го вземе, ако не знаех, че наблизо ни чака удобно легло, щях да те любя още сега тук на земята. Мисля, че е време да тръгваме, любима, наистина крайно време е.

Почти се беше стъмнило, когато събраха остатъците от пикника си и се качиха обратно в каретата. Слънцето вече залязваше, но и малкото останала светлина беше скрита от плътните облаци и дърветата покрай пътя. Ако не бяха тези дървета, които образуваха нещо като ограда, сигурно отдавна да са излезли от пътя, защото каретата не беше подходяща за извънградски разходки, особено през нощта.
Добре осветената странноприемница беше като фар в далечината и когато най-накрая пристигнаха, Джереми облекчено въздъхна. Той не й спомена какво можеше да се случи по пътя нощем, когато господстваха разбойниците или пък, че най-лекото отклонение от пътя можеше да ги вкара право в канавката. Ако бяха прекарали нощта в карета насред пътя, това щеше да бъде най-отвратителния начин да приключи този прекрасен ден.
Ръка за ръка, те се качиха по стълбите към стаята си. Дани не го попита, защо ще останат в странноприемницата, вместо да се върнат в Лондон. Не зададе въпрос и за това, че наеха само една стая. Явно беше наясно с опасностите по пътя, но колкото до стаята или също беше нетърпелива да се любят като него, или беше решила, че това няма особено значение тук в провинцията, където никой не ги познава.
Последното не беше съвсем вярно. Собственикът на странноприемницата го познаваше и го нарече по име. Той беше идвал тук неведнъж през годините и човекът го помнеше. Един от другите гости в съседната стая също го разпозна или поне създаде такова впечатление. Всъщност господинът зяпаше Дани, сякаш току-що беше съзрял ангел… или призрак.
Но те двамата не му обърнаха никакво внимание и не беше учудващо, че финесът на Джереми отново се изпари след като затвори вратата на стаята им. Лампите можеха да почакат. И разсъбличането остави за по-късно. Той просто хвърли Дани на леглото и я зацелува толкова силно, че тя не можа и звук да пророни в знак на протест. Но и ни най-малко не искаше да протестира. Всъщност той не беше сигурен, кой от двамата беше по-завладян от изгарящото ги желание.
Дани реши, че липсата на контрол от страна на Джереми е невероятно възбуждаща. Той се измъкна от палтото си и го захвърли настрани. Тя носеше своето в ръка и го пусна на пода, когато той я хвърли на леглото. Той разпра маншетите на ризата си и просто я издърпа през главата. Тя бързо разкопча блузата си, защото се страхуваше, че той и нея ще разкъса, ако не го направи. Долната й риза просто беше смъкната надолу и той покри гърдите й с ръце и зарови главата си между тях със стон, засмуквайки едната й гърда, докато тя не започна да моли за милост. Устата му прокара гореща диря по врата й като не спираше да целува и засмуква едновременно. После се премести върху ухото й и тогава тя го чу да казва дрезгаво:
— Докосни ме! Обожавам да ме докосваш.
Той се преобърна и я намести върху слабините си, за да го почувства по-добре. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, пощипвайки леко зърната. Той изстена, когато тя се наведе и облиза едното с език и толкова се възбуди, че почти я отхвърли от себе си. Издърпвайки грубо настрани полата за да не му пречи, той мушна ръце в гащичките й, обхвана дупето й и започна да търка слабините си в нейните. Господи, тя искаше повече. Това беше истинско мъчение. Жадуваше да го усети в себе си, твърд и горещ и дълбоко заровен в нея. Не можеше да чака повече.
Тя изскимтя и той разбра. Ръката му сграбчи косата й и привлече устата й към неговата, докато я преобърна отново под себе си, а другата му ръка свали гащичките й през това време. И после чакането свърши. Той се гмурна в нея, горещ, пробивайки си нежно път до най-дълбоките кътчета на тялото й, а тя го приласка и го примами дори още по-навътре. Виковете й на удоволствие се губеха в целувките му, тласък след тласък, докато собственият му вик на освобождение не разцепи тишината.
Сърцето на Джереми още биеше силно в гърдите му. Това беше най-поразителния оргазъм, който някога беше преживявал. Ето какво ставаше, когато очакването се беше проточило с часове.
Не, и преди му се беше налагало да чака, но никога не беше преживявал такова нещо. Всичко беше заради Дани. Поради някаква причина тя му въздействаше както никоя жена досега. И не ставаше въпрос само за страхотното им любене. Желанието да бъде с нея всяка минута от денонощието, когато много добре знаеше, че не е възможно, го караше да се чувства в безизходица и той не знаеше как да се справи с това.
Джереми не искаше да я пусне дори и за миг, но поне вече се бяха разсъблекли. Той дори беше запалил няколко лампи, тъй като още беше рано и въобще не беше уморен.
— Не сме си донесли нищо за спане. — отбеляза Дани, когато той се върна при нея на леглото.
— Напротив, — каза той, придърпвайки я близо до себе си — не знам за теб, но аз смятам да спя в прегръдката ти. Разбира се, ако искаш и ти можеш да спиш в моята.
— Щом смяташ, че ще помогне. Мисля да се доверя на преценката ти. — тя се сгуши до него и се намести удобно. — Странно, никога не съм била в странноприемница, без да се налага да обирам гостите.
Той се засмя.
— Няма да ми се наложи да те заключвам, нали? Ще можеш да се въздържиш, докато сме тук?
— Ами, обмислям въпроса. Гостите стават много шумни, когато разберат, че са ги обрали. Не ми се ще да ме будят, когато вдигнат врява, че им няма нещата.
Тя млъкна. Той изчака цяла минута, преди да вдигне глава за да провери дали се смее. Но тя беше абсолютно сериозна.
— Шегуваш се, нали?
— Разбира се, приятел. — увери го тя. — И докато все още говорим за въздържание, ти самият трябва още да се поупражняваш.
— Пепел ти на устата. Ти ме караш да го правя непрекъснато. Ако продължиш така, ще полудея.
Тя изсумтя насреща му.
— Не, няма, и нямах предвид този вид въздържание. Говорех за проявата ти на ревност.
— Ревност! — възкликна той и добави възмутен. — Никога през живота си не съм изпитвал ревност.
— Тогава за какво уволни Карлтън днес, а?
— О, това ли? — каза той, свивайки рамене. — Това беше… ами… беше… хм, не съм сигурен какво, по дяволите, беше, но определено не…
— Точно това си беше. И беше глупаво. Ти дори не спря, за да помислиш каква е причината да седя отгоре му, преди да уволниш горкия човек. Можеше все пак да ми се довериш, Джереми, защото това е единствения начин да се разбираме, схващаш ли?
— Проклет да съм, нищо не схващам!
Тя пусна една дълга въздишка.
— Направих изключение с теб. Ако започна да спя с всеки Том, Дик или Хари, тогава ще се превърна точно в това, което съм се заклела никога да не бъда. Така че, не би могло да има друг мъж за мен. Когато всичко между нас свърши, ще си потърся съпруг, но няма да му позволя никакви волности, преди да се оженим, ако ме разбираш правилно.
Той я придърпа още по-близо.
— Дани, любима, сериозно се съмнявам, че това между нас някога ще свърши.
Тя не отговори веднага. Той почувства, че е задържал дъха си, докато не я чу.
— Освен, ако не си намеря по-добра работа.
Той седна в леглото. Тя го дръпна обратно.
— Шегувам се бе, човече. Брей, няма ли да се научиш да познаваш най-накрая, а?
Той се намръщи.
— Сигурен съм, че вече те познавам и ти не се шегуваше този път. Каква работа би те изкушила да ме напуснеш?
Тя отново замълча, все едно нямаше намерение да му отговори, но накрая въздъхна и каза:
— Съпруга и майка. И нищо не може да ме отклони от това. Искам свое собствено семейство. Ти вече си имаш, при това огромно и едва ли копнееш за ново, но аз няма да се спра, докато не постигна собствените си цели накрая.
Той я притисна към себе си по-силно от друг път. Не искаше да си припомня за целите й но това нейно „накрая” можеше да означава години или пък никога да не дойде, така че той реши да не се тревожи за това сега, когато връзката им се развиваше толкова добре.
Малко по-късно той призна:
— Не мисля, че мога да опиша с думи колко щастлив се чувствам в момента.
Дани вече беше задрямала, но като го чу се събуди веднага. Тя се подпря на една страна и каза:
— Наистина ли?
— Нямаше да го кажа, ако не беше така. Но наистина ми се иска да започнеш да спиш в леглото ми, като се приберем вкъщи. Така или иначе, всички вече знаят. Аз го показах пределно ясно тази сутрин, нали?
Тя присви очи.
— Ако сега признаеш, че си се държал така глупаво нарочно, направо ще те… ударя и то здравата.
— Ами, не беше нарочно, — но после й се ухили — но пък свърши страхотна работа, не мислиш ли?
— Мисля, че трябва да оставим нещата такива каквито са. Ти не отказваш да опитваш да ме направиш своя любовница. Трябва да спреш с това. Казах ти какви са условията ми. Няма да отстъпя от тях.
— Да, но какво общо има това с желанието ми да спиш при мен нощем? И имам предвид да спим, Дани. Наистина обожавам просто да те държа в ръцете си.
Тя му се усмихна и се сгуши в него.
— Хубаво ни е тъй, нъл? Ще трябва да си помисля още веднъж. — и после докато се унасяше в сън промърмори. — От теб става наистина страхотна нощница, приятел. Наистина.

Странноприемницата не беше най-доброто място да си свърши работата. Тайръс стигна до този извод когато мина полунощ, но лампите в стаята на момичето все светеха. Той все още не можеше да повярва, че я е открил отново, след като беше изгубил всякаква надежда. Беше толкова сигурен в себе си след като се видя с богаташа, че този път няма да оплеска нещата. И то само, за да открие, че вече я няма там, докъдето я беше проследил предния ден. Казаха му, че са я изгонили и никой не знае къде е отишла. А Лондон беше дяволски голям град, за да се надява, че ще се сблъска с нея отново и затова той се отказа.
Обаче не се върна при богаташа да му каже лошите новини. Не му се искаше да обяснява, че пак се е провалил. Но сега я беше открил отново и този път нямаше да й позволи да му се изплъзне — щеше да свърши работата още тази вечер.
Той предположи, че ще му се наложи да изчака няколко часа и затова взе от собственика една бутилка ром и я качи в стаята си. Не се беше досетил, че двойката не е наела стаята само, за да спят. А трябваше. Момичето се беше превърнало в истинска красавица, точно като майка си. А и мъжът с когото беше, не отлепяше ръцете си от нея.
Е, все някога трябваше да поспят малко. Съмняваше се, че ще решат да си тръгнат посред нощ. Затова зачака. На всеки десет минути отваряше вратата на стаята си да провери дали изпод тяхната врата се процежда светлина.
Това, че момичето беше с един Малори никак не беше добре. Семейството беше прочуто и дори той беше чувал за тях. Всичките бяха проклети лордове, но не това беше проблема, а че бяха мъже, с които едва ли човек би искал да си има работа. Превъзходни стрелци, майстори в дуелирането и раздаването на юмруци… въобще майстори в това да ти го върнат тъпкано, ако нещо си ги засегнал. Трябваше да се опита да не нарани много господина, а само да го зашемети за малко.
С този противен късмет като нищо щеше да се наложи да убие и него. Не, нямаше, ако успее да убие момичето първо. Веднага щом приключи с нея, добрият му късмет щеше да се завърне.

Дани сънува съня тази нощ. Кошмара. Не би трябвало. Случваше й се само ако беше разтревожена от нещо или просто неспокойна, а тази нощ нищо такова не беше почувствала. Но се събуди веднага, както обикновено ставаше, когато тоягата се извисеше над главата й.
Тя потрепери, за да се отърси от съня и се обърна да се примъкне по-близо до Джереми. Поне този път имаше в кого да потърси утеха. Не, че искаше да го събуди. Искаше просто да се притисне в него и това щеше да я успокои.
Все още напълно будна тя изведнъж чу тихо почукване по вратата и женски глас, който питаше шепнейки:
— Джереми, там ли си?
Дани замръзна. Един куп неща минаха през ума й и нито едно от тях не беше приятно, затова здравата раздруса Джереми да го събуди и да му даде да се разбере.
— Какво? — той веднага се изправи в леглото.
— Пред вратата има някаква жена и те вика. — изръмжа вбесена Дани.
— Стига бе! Да не си сънувала?
Откъм вратата се чу отново:
— Джереми, чувам, че си вътре. В достатъчно приличен вид ли си за да вляза?
— О, Мили Боже, — каза той изумен — Ейми?
— Значи я познаваш, а?
Дани звучеше толкова ядосана, че той веднага се досети.
— Не е каквото си мислиш. Това е братовчедка ми.
— Да бе, разбира се! — каза Дани, подпря и двата си крака в гърба му и го изрита от леглото.
— Мътните да го вземат! — каза той, докато се приземяваше на пода. — Така е, наистина.
Той драсна една клечка кибрит и запали лампата до леглото. Дани ахна и той я погледна отново, а после погледът му се отклони към мъжа, в който тя беше вперила очи. Беше на средна възраст, въпреки че косата му беше съвсем побеляла и дълга, завързана отзад с една сламка. Сламка? Беше висок, слаб и облечен като просяк. Дрехите му бяха износени и целите осеяни с дупки.
Мъжът беше замръзнал на място, когато лампата го освети на няколко стъпки от леглото от страната на Дани и изглеждаше също толкова изненадан, колкото и те. Държеше тояга в едната си ръка и възглавница в другата, вероятно да натъпче вътре нещата, които щеше да открадне. Миришеше на алкохол и вероятно не разсъждаваше много ясно.
— Ейми! — извика Джереми. — Дръпни се от вратата, че трябва да изхвърля нещо навън… освен ако не носиш оръжие. В такъв случай по-добре да влезеш и да го използваш.
— Аз не нося оръжия, — отвърна жената — обаче Уорън винаги има. Той отиде да се погрижи за конете в конюшнята. Ще дойде тук всеки момент.
Джереми вече беше преполовил пътя до леглото в опит да сграбчи натрапника. Споменаването на оръжия явно паникьоса мъжа, защото той се опита да прескочи леглото и да стигне до вратата, за да избяга. Дани успя да го хване за единия крак, докато прелиташе отгоре й, но го изпусна в бързината. Това го принуди да се приземи на главата си от другата страна. Имайки предвид възрастта му, той успя доста бързо да се изправи на крака и изхвърча през вратата.
Джереми се втурна след него, без да се замисли, че е гол. Дани бързо започна да облича блузата и полата си, за да го последва. Жената в коридора не надникна в стаята. Ако наистина беше братовчедка на Джереми, то сигурно стоеше отвън стиснала очи.
Джереми се върна точно когато Дани привърши с обличането. Изглеждаше доста раздразнен и тя избухна в смях.
— Какво, за Бога, е толкова смешно? — попита той и гласът му звучеше също толкова ядосано, колкото показваше и изражението му.
Това си беше истинска комедия от грешки. Тя не можа да се въздържи и каза:
— Ами подгони този крадец по коридора чисто гол.
— И направо изпаднах шок! — извика Ейми от коридора възмутено.
— Щеше да избяга, преди да си обуя панталоните. — отбеляза Джереми логично.
— Значи като изхвърча след него гол го хвана? — попита Дани.
— Не. — измърмори Джереми. — Доста бързо изчезна по стълбите. Всъщност, се претърколи надолу и после не спря. Много благодаря, но нямам никакво намерение да търча из поляните както майка ме е родила, при това без ботуши.
— Забрави за ботушите, обу ли си панталона вече? — попита Ейми.
Джереми извъртя очи и взе панталона, който Дани беше протегнала към него. Секунда по-късно той се провикна към вратата:
— Докарай си задника тук, котенце, и ми кажи какво, по дяволите, си мислеше та си затропала така по вратата ми посред нощ?
Ейми мушна глава в стаята и като видя, че той изглежда що-годе прилично и е обул панталона си, влезе и каза сърдито:
— Не съм тропала! Почуках много тихичко, наистина.
— Така е. — каза Дани, вече сигурна, че тя наистина е братовчедка на Джереми.
Тонът му и това, което й каза вече я бяха убедили, но като я видя не остана и капчица съмнение. Имаше същата абаносовочерна коса и същите дълбоки кобалтовосини екзотични очи, леко скосени надолу. И тя беше изключително красива. Всички ли в семейството му бяха такива?
— Какво правиш тук, Ейми? — настоя Джереми. — И преди всичко, кога пристигнахте в Англия с Уорън?
— Тази сутрин, или по-скоро вчера следобед. И имах това предчувствие…
— Мили Боже, няма значение. — прекъсна я Джереми със стон. — Забрави, че попитах. Изобщо не искам да знам.
— О, я стига! — каза Ейми, докато се настаняваше на един от тапицираните столове в стаята.
Джереми се огледа наоколо, търсейки ризата си, която беше запратил някъде по-рано. Стараеше се всячески да не обръща внимание на братовчедка си. Дани приседна на леглото. Имаше усещането, че скоро няма да си легнат.
— Акостирахме тази сутрин, или по-скоро стигнахме с лодка до брега. Корабът на Уорън сигурно още очаква разрешение да влезе в пристанището. Веднага щом стъпих на брега, ме обзе странно предчувствие, че си се забъркал в някаква неприятност. Затова отидохме до къщата на чичо Джеймс, само за да разберем, че вече си се преместил в собствена къща, докато ни е нямало. Между другото, харесва ли ти на новото място?
— Чудесно е, благодаря, че попита. Не си казала на баща ми за предчувствието си, нали?
— Не, не. Успях да се въздържа. Но после отидохме да те търсим у вас. Доста се ядосахме, като разбрахме, че и там те няма. Поне се беше сетил да кажеш на икономката, къде си отишъл, за да те открият при нужда.
— Каква неприятност, Ейми?
— Нищо конкретно и е по-скоро заплаха, отколкото истинска неприятност. Не си се забъркал в нещо опасно, нали?
— Нещо опасно? Не, нищо такова не планирам тази седмица.
Тя го погледна обидено и отговори:
— Не ми се подигравай, ако обичаш! Много добре знаеш, че предчувствията ми никога не лъжат. Нямаше да помъкна Уорън насам, след като току-що сме се прибрали, ако не беше сериозно.
— Разбира се, че щеше да го направиш.
Тя изцъка в знак на несъгласие и продължи:
— Предчувствието беше много силно. Тя не планира да те убие или нещо такова, нали?
Дани примигна, тъй като жената гледаше право в нея, при това с явно подозрение. Джереми избухна в смях.
— Ако ме убие, то ще е от удоволствието, с което ме дарява, но иначе не. — успя да каже през смях той. — Това е моята… приятелка Дани. Дани, запознай се с това дяволче, братовчедка ми, Ейми.
— Така ли му викат вече? — попита Ейми, въртейки очи.
— Не си измислям. — настоя Джереми. — Тя отказва да ми бъде любовница, за твое сведение, и затова ми е само приятелка. Е, и прислужница. Държи сама да изкарва прехраната си.
Ейми се усмихна сърдечно на Дани.
— Колко изненадващо! Слугиня, която отказва да мързелува. Приятно ми е, Дани.
Дани кимна рязко. Не й харесваше да я обсъждат толкова прямо. И това беше първия път, когато Джереми я нарече „приятелка”. Тя не би се изразила точно така, но пък как иначе да го определи, когато той беше за нея много повече от просто господар? Партньор в любовните игрички? Другар в забавленията? Имаше ли въобще определение за тяхната връзка?
— Нищо лошо не се е случило, котенце, освен, че дойде точно навреме да осуетиш обирането ни. — побърза да успокои братовчедка си Джереми.
— А, значи затова беше всичко преди малко.
— Да, не бих го нарекъл кой знае колко опасно премеждие, защото човекът беше въоръжен само с тояга. Но ти успя да го спреш и се обзалагам, че точно затова си имала предчувствието.
Ейми го изгледа със съмнение за момент, но после отстъпи.
— Предполагам, че ако те беше събудил, щяхте да се сборичкате и можеше да те нарани. Да, предполагам, че е било за това.
— Това означава ли, че вече можем да поспим? — каза Уорън, влизайки в стаята.
— Добре дошъл вкъщи, старче! — поздрави го Джереми с широка усмивка на лицето. После се обърна към Дани да й обясни. — Това е втория Андерсън, който се ожени в семейството. Първа беше сестра му Джордж…
— Джорджина. — поправи го Уорън по навик.
— …която се омъжи за баща ми. — продължи Джереми. — Преди Уорън беше най-огорчения човек на света, а сега е най-щастливия, благодарение на братовчедка ми.
Ейми се изправи и направи дълбок поклон.
— Заслугата е изцяло моя, така е.
Уорън беше изключително висок. Дани реши, че не си приличат много с Дрю, освен по ръста и по златистокафявата коса. Очите на Уорън бяха тревистозелени и изпълнени с топлина, когато погледна към жена си.
— Това е приятелката ми Дани. — представи я Джереми отново.
— Пак мъжко име. — поклати глава Уорън. — Какво ви става на всички Малори с тази склонност да наричате жените си с мъжки имена?
— За това име нямам никаква заслуга. — ухили се Джереми. — Тя наистина така се казва, въпреки че аз смятам, че е съкратено от Даниел.
— Не е. — промърмори Дани.
— И откъде знаеш, като не си спомняш? — противопостави й се Джереми.
— Просто знам. — настоя на своето тя.
Дръпнатия й тон накара Уорън да се обади:
— Мисля, че всички трябва да поспим малко.
— Взе ли стая за нас? — попита Ейми.
— От другата страна на коридора.
— Чудесно. — каза Ейми и се обърна към Джереми. — Ще се видим сутринта тогава. Можем да пътуваме заедно на връщане. И искам да ми разкажеш всичко, което се е случило, докато ме нямаше.
Уорън издърпа съпругата си през вратата, преди да се сети за още нещо и затвори вратата зад тях. Джереми отиде при Дани и седна на леглото.
— Добре ли си? — попита внимателно.
— И защо да не съм?
— Ами, предполагам, че не си свикнала теб да те обират. Не е приятно, нали?
— Да не си посмял да ме обвиняваш за нещо, което бях принудена да правя през всичките тези години. Никога не ми е харесвало да крада. Направо го мразех.
— Но си го правила, така или иначе.
— Аз съм от бедните квартали, господинчо. Имаш ли ня'ква представа колко малко възможности има за една жена, която не може да чете и да пише, или дори да говори пра'илно?
— Виждам каква ненавист изпитваш към тази „дума”. — отговори й, внимавайки самият той да не я назове.
— Ами, точно това се случва с повечето от тях, проституират или крадат.
Той преметна ръка през раменете й.
— Но не това те разстрои сега. Признай си. Фактът, че самата ти за малко да станеш жертва, те накара да се замислиш как ли са се чувствали другите жертви.
Тя извъртя очи и го погледна.
— Нищо подобно, приятел. Пък и нас не ни обраха, нито пък крадецът щеше да успее. Аз бях будна. Щях да усетя непохватните му стъпки из стаята, ако не бях чула първо почукването по вратата, или щях да го подуша. Той вонеше на ром, ако не си забелязал. Беше обречен на неуспех. Добрият крадец много добре знае, че не трябва да пие алкохол преди това.
— Добре, предавам се! — въздъхна той. — Какво те вкисна така?
— Не съм се вкиснала. Просто осъзнах, че няма определение за теб и мен, за нашата връзка. Ти ме нарече приятелка, но се замисли преди да го кажеш. Всъщност, не ме смяташ за такава, нали?
— Ами, ако се водим от значението на тази дума, то — да, наистина те смятам за такава. Какво значи приятел, ако не някой когото чувстваш много близък, с когото искаш да бъдеш и на когото можеш да се довериш, или да се забавлявате заедно. — той се ухили дяволито. — Разбира се, нямам предвид нашите забавления, но ти ме разбра. Истина е, че още не сме най-добри приятели, но много скоро може и да станем.
Тя изглеждаше изненадана, когато го попита:
— Не ме будалкаш нещо, нали?
Той я бутна назад върху леглото и се наведе над нея.
— Никога не бих се шегувал за нас, Дани. Така, досега не съм ти казал много, освен нещата, които си чула и от другите, затова — ето ти една малка тайна. Ейми е най-добрата ми приятелка и затова често ще я виждаш… е, освен когато съпругът й я помъкне пак в Америка. Бих искал двете да се опознаете по-добре. Ще видиш, че ще я харесаш. Не би и могло да е другояче, защото тя е голяма сладурана. Просто никога не се обзалагай за нищо с нея.
— Защо?
— Защото тя никога не губи.
— Такава късметлийка ли е?
— Не, толкова е талантлива и надарена. Заради нейните предчувствия. Те никога не я лъжат. Считай се за предупредена. Ако тя поиска да се обзаложите за нещо, просто бягай надалеч.

Джерeми беше прав за Ейми Андерсън — беше невъзможно да не я харесаш. Тя бе жизнерадостна, изненадващо пряма и забавна и способна да бъбри до безкрай. Дани седеше в каретата до Ейми, докато Джереми я управляваше обратно към Лондон, а Уорън яздеше отстрани. Някакси Ейми беше успяла да измъкне цялата история на живота й, или поне това, което помнеше, включително и целите, които си беше поставила. И не се беше изненадала от това, което чу, просто беше заинтригувана. Тя хвърли няколко пъти поглед към гърба на Джереми и Дани се зачуди дали той ги е чул. Но тъй като не се намеси нито веднъж в разговора, се съмняваше, че ги слуша.
Вече приближаваха покрайнините на града, когато Ейми внезапно каза:
— Някой ни следи.
Джереми веднага спря каретата, доказвайки, че ги е слушал през цялото време, но пък и Дани не беше казала нищо, което той вече да не знае.
— Кой? — попита той братовчедка си. После осъзна, че тя не би могла да знае и се поправи. — Да ни наранят ли искат?
Дани тъкмо щеше да отбележи, че Ейми и това не би могла да знае, когато дамата отговори.
— Определено.
Дани се почувства неудобно в този момент, тъй като и Уорън се върна назад да види дали няма да открие някого да се крие покрай пътя. И тя имаше усещането, че някой ги преследва, но веднага го отхвърли, защото вече на два пъти бе усетила същото в града, а никой не се появи. Сега обаче, след като и Ейми почувства същото и след като семейството й изобщо не се съмняваше в предчувствията й, тя се зачуди дали да не спомене, че не й е за първи път да я следят.
Предпочете да не казва нищо. Не би могло да има връзка с предишните пъти. Тогава я бяха проследили в града и сигурно това беше работа на онзи главорез, за който й каза Луси, че я търсел. Който и да ги преследваше сега, нямаше нищо общо с нея и сигурно беше някой разбойник, който не е успял да ги спре преди да са стигнали толкова близо до града.
Уорън уверено се приближи към каретата, клатейки глава в знак, че нищо не е открил и Ейми отново се успокои.
— Опасността премина. Сигурна съм, че си ги изплашил, Уорън, които и да са били.
Те продължиха по пътя, все едно нищо не се беше случило. Дани беше изумена. Двамата мъже изглежда приемаха думите на Ейми като Божия истина. Тя просто каза, че опасността е отминала и те веднага й повярваха.
Джереми остави Дани у дома и отиде да закара Ейми до тях. Спомена, че сигурно ще се забави, защото имал някаква работа, нещо свързано с дърводелци, които трябвало да наеме за един от имотите на чичо си, който имал нужда от ремонт.
Дани се върна веднага към задълженията си, като че ли не беше прекарала цялата нощ с господаря на къщата. Стаите не бяха кой знае колко изцапани, откакто бяха тръгнали, така че тя успя спокойно да свърши преди вечеря. Горе-долу по същото време се върна и Джереми и я повика в трапезарията, където вечеряше точно когато и тя беше седнала да се нахрани.
— Седни, любима. Яде ли вече?
— Точно вечерях.
— Донеси си чинията тук да ми правиш компания.
Тя приседна до него. Нямаше никакво намерение да се възползва от поканата му.
— Знаеш, че това не е редно.
Той въздъхна:
— Няма да те задържам тогава. Просто исках да ти разкажа плановете си за уикенда.
И тя изпусна лека въздишка:
— Знаеш също, че не е необходимо да ме информираш за плановете си.
— Защо се опитваш да издигнеш стена между нас? Мисля, че се разбрахме, че сме приятели. А приятелите си споделят какво мислят да правят.
Тя сведе поглед, за да избегне неговия. Това ли правеше? Опитваше се да увеличи разстоянието между тях, защото се канеше да го напусне? Сигурно. Нямаше да й е лесно да си тръгне и да остави Джереми Малори, но колкото по-скоро го направеше, толкова по-малко щеше да я боли.
Тя прогони тези неприятни мисли и каза:
— Добре де, какво си намислил, приятел?
— Освен събирането в Крандъл Хаус? Всичко, което би ти хрумнало и на теб, скъпа.
— Крандъл? Това не беше ли мястото, където са обрали Пърси?
Джереми не отговори. Стана, заобиколи стола й и вдигна и нея. Преди да се усети какво е намислил, той вече я целуваше толкова силно, че коленете й омекнаха. Тя изгуби представа за времето и всяка мисъл излетя от ума й, както обикновено ставаше, когато се целуваха.
Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката. В следващия миг той я отдели от себе си и тя ясно видя, че е ядосан.
Не го усети в целувката му, но определено го четеше по лицето му и в гласа му когато я предупреди:
— Това ще се случва всеки път, когато започнеш да се преструваш на безразлична. Съветвам те да не опитваш отново. Проклет да съм, изобщо не ми харесва!
Тя не се опитваше да се прави на безразлична към плановете му за уикенда. Опитваше се да пренебрегне чувствата, които я караше да изпитва, когато беше близо до него, но нямаше никакъв шанс да успее. Би трябвало да е разбрала това досега.
Ядосана и на себе си, и на него заради начина, по който й показа какво мисли, тя забучи пръст в гърдите му.
— Изобщо не съм се преструвала. Опитвах се да не ти се нахвърля и да те завлека в стаята ти. Мислех, че първо ще искаш да се навечеряш.
Той примигна насреща й и избухна в смях.
— Божичко, не! Можеш да ми се нахвърляш по всяко време, когато пожелаеш, скъпо момиче.
Тя изсумтя.
— Сядай долу, господинчо! Моментът отлетя. Можеш все пак да ми разкажеш защо ще ходиш на това събиране, където е много вероятно да се сблъскаш с лорд Хедингс.
Той изцъка с език, но седна отново.
— Защото е много вероятно да го срещна там, разбира се.
Тя се намръщи.
— Ще се опиташ да го хванеш, докато краде, нали?
— Разбира се. Освен това, което стори на Пърси, той е откраднал и от семейството ми. Ако аз не го хвана и не се погрижа да го затворят, баща ми ще го убие. В края на краищата, сигурен съм, че Хедингс би предпочел да се разправя с мен.
Тя извъртя очи, надявайки се, че той преувеличава относно баща си.
— Идвало ли ти е на ум, че той не работи сам? Че сигурно е наел хора да крадат вместо него?
— Разсъждаваш като крадец, мила моя. Помисли от гледна точка на благородник…
— Именно. Мислиш ли, че един лорд би рискувал сам да си цапа ръцете, вместо да наеме хора да му свършат мръсната работа, а той само да прибира печалбата? И не забравяй, че за този човек работят хора, които се разхождат въоръжени посред нощ. Това би трябвало да ти говори нещо.
— Това беше доста странно, нали?
— По-скоро нормален иконом свикнал всякаква измет да се появява по всяко време на нощта… включително и ние самите, разбира се. — реши да добави тя в интерес на справедливостта.
— Естествено. Но се надявам да не е така. Предпочитам да го хвана на местопрестъплението. Това ще ме удовлетвори напълно.
Тя въздъхна.
— Ще внимаваш, нали?
— Аха, — нападна я той неочаквано — значи все пак ще признаеш, че ти пука за мен, а?
— Никакъв шанс, приятел! — измрънка тя. — Просто се тревожа за заплатата си. — и после го подразни. — Може би трябва да те накарам да ми платиш, преди да отидеш на това събиране.
— Не, но аз ще те накарам да си платиш за тези приказки.
И го направи по най-приятния начин.

Дани беше оставила лампата да свети заради животинките. Беше ги взела в леглото да спят при нея и искаше да имат мъничко светлина, за да си поиграят преди да заспят.
И точно опашката на котенцето, която усети върху бузата си, я разбуди бавно. Тя отново видя тоягата, надвесена над главата й. Усети болката. Боже, как болеше! Но нали никога преди не беше усещала болката в съня си, само спомена за… о, Боже! Не сънуваше.
Той замахна с тоягата отново. Тя го видя ясно. Мъжът на средна възраст с бялата провиснала коса, а после в паметта й изникна друг образ — по-млад мъж, с черна коса и също толкова тъмни очи, изпълнени със смъртоносна решителност. Това беше същия мъж. Човекът, който я нарани като дете, разруши живота й и открадна спомените й. Тя не го беше разпознала в странноприемницата, но сега беше сигурна, че това е мъжът от нейното минало. И все още искаше да я убие…
Тя не можеше да помръдне, защото завивките й пречеха, но успя да се отмести втория път, когато той замахна с тоягата към възглавницата. Заизвива се в чаршафите, за да освободи краката си. Сигурна беше, че няма да може да му избяга, освен ако не се претърколи от леглото. Но я беше страх, че така още повече ще се оплете в тях и ще е по-безпомощна отвсякога. Единственият й шанс беше да се сбори с него и да се опита да му изтръгне тоягата от ръцете.
Тя се извърна назад, за да посрещне следващия му удар, но точно тогава се появи Джереми и докато тя се усети, той вече налагаше мъжа на пода. Удряше го отново и отново. Дани никога не го беше виждала такъв. Изглеждаше решен да го убие с голи юмруци.
— Не мисля, че вече усеща каквото и да било. — каза тя.
Джереми я погледна. Държеше мъжа във въздуха за яката, за да му е по-удобно да го удря право в лицето. Сега го пусна и приседна до нея. Повдигна лицето й с изучаващ поглед.
Звучеше почти обезумял от тревога, когато я попита:
— Къде те удари?
— По главата, но мисля, че ръката ми пострада повече, докато се опитвах да махна котенцето от бузата си.
Той веднага се зае да преглежда главата й и откри малка цицина. Тя трепна, когато той я докосна, но не каза и дума, въпреки че усещаше как мястото пулсира от болка и цицината расте. Всъщност, ръката я болеше повече.
— Кожата не е разкъсана. — каза й той. — Сигурно ще те боли главата ден-два. Трябва да сложим лед на мястото. Ще накарам Арти да ни донесе, след като се отърве от този боклук тук.
Джереми отиде до вратата, за да извика иконома си, но после веднага се върна до леглото и най-накрая я пое в прегръдката си.
— Не мога да повярвам, че това се случи! — каза той. — Добре си, нали? Кажи ми, че си добре!
— Добре съм. Но ти откъде знаеше, че той е тук?
— Не знаех. Някакъв шум ме събуди, той сигурно е търсил какво да открадне на горния етаж. Вече събуден, веднага си помислих за теб, свита уютно в креватчето си и реших, че ми е самотно в студеното ми легло. Ейми явно пак е била права. Той сигурно ни е проследил от странноприемницата.
— Проследил е мен. — поправи го Дани. — Ако се е качвал горе, то е било, защото е търсил мен. Това е същия човек, който се опита да ме убие като дете. Същият, който уби родителите ми.
Той се втренчи в нея изумен.
— Но ти въобще не го позна в странноприемницата?
— Не, не го познах, не и докато не го видях с тази тояга, надвесена над главата ми тази нощ. Трябваше да се сетя, че не беше в стаята ни тогава, за да ни обере. Имах усещането, че някой ме следи напоследък, всъщност, откакто тръгнах да те търся, но мислех, че съм успяла да му се изплъзна.
— Докато не налетя на теб в странноприемницата и после ни е проследил до тук.
— Така изглежда.
— Мислиш ли, че просто е искал да довърши започнатото, защото се е страхувал, че може да си го разпознала?
— Но аз не бих могла. Изобщо не го помнех, докато не се появи тук тази нощ.
— Само че, той няма откъде да е знаел това, нали?
— Не. Внимавай! — изкрещя тя, като видя, че мъжът се изправя зад гърба на Джереми.
Джереми се извърна, но явно предупреждението й беше разколебало мъжа и той не ги нападна. Вместо това се хвърли към вратата… и се блъсна в Арти, ако можеше да се съди по оплакванията, които се чуха оттам. Джереми също се втурна към вратата и каза на Арти да се оправи с мъжа. После веднага се върна при Дани.
Нямаше никакво намерение да я оставя сама, докато този луд човек беше все още в къщата.
— Арти ще го хване. Той може да бъде доста безмилостен, ако обстоятелствата го изискват.
Дани мислеше, че увереността му в способностите на иконома е малко преувеличена, докато Арти не се върна и не обяви:
— Мъртъв е.
— Мътните да те вземат, Арти! — оплака се Джереми. — Исках да го разпитам, преди да му видиш сметката.
— Не съм го убил аз! — сви рамене Арти. — Той се хвърли към прозореца, който явно е счупил, за да влезе и се наниза на едно парче стъкло.
Дани се разплака без глас и извърна глава да не я видят мъжете. За щастие, Джереми излезе с Арти да се погрижи за мъртвия и да уведоми властите и това й даде време да се овладее. Но не успя. Сълзите й се лееха безспирно, защото вече беше осъзнала, за съжаление твърде късно, че този човек би могъл да й каже коя е. Само дето вече не можеше.

— Идваш с мен и това е! — каза Джереми.
— Наистина се държиш глупаво, когато се разтревожиш за нещо, приятел. — отвърна му Дани. — Този човек беше сам. Никой няма да нахлуе тук, за да ме убие.
— Няма откъде да си сигурна или вече си спомни всичко?
Бяха в стаята му. Джереми си събираше багажа за предстоящото събиране през уикенда в Крандъл Хаус. Той почти се беше отказал да ходи тази сутрин. Твърде много се тревожеше за нея. Но после се сети, че там не се правят често партита. Само няколко пъти през сезона и щеше да му се наложи доста да чака, преди да му се отвори нова възможност да наблюдава Хедингс и да го залови на местопрестъплението. Дани трябваше за пореден път да го увери, че е добре и няма нужда да променя плановете си заради нея.
Тъкмо си мислеше, че е успяла да го успокои. Той се беше съгласил с нея, но явно само привидно, защото току-що я беше привикал в стаята си, за да я уведоми, че тя отива с него.
— Нищо друго не помня. — отговори на въпроса му тя.
Всъщност все още не можеше да се начуди, че вече си спомня името си. Не цялото. Само първото име. Изскочи в ума й, веднага щом се събудиха на другата сутрин и тя веднага изстреля.
— Името ми е Данета. — и после се засмя. — Доста по различно от Даниел, а? Звучи ми доста неанглийско и не съм сигурна, че ми харесва.
— Аз пък мисля, че е много красиво име. — каза той.
— Лошо, защото това си е моето име и аз избирам да го забравя отново.
Но тя нямаше да го забрави. И горещо се надяваше да си върне и другите спомени. Дали пък не беше заради удара по главата? Каквато и да беше причината, тя вече вярваше, че ще си спомни и останалото.
— Така или иначе, идваш с мен. — настоя той. — Или предпочиташ да чистиш къщата, вместо да дойдеш на парти?
Тя изсумтя пред необоримата му логика.
— Предпочитам да си остана здраво стъпила на земята, ако не възразяваш. Не ми е мястото по такива събирания и ти много добре го знаеш. Виж какъв шум се вдигна като се появих на бала.
— Но ти се справи чудесно там.
— Е, и…? Какво общо има това със сегашното събиране? Пък и нямам подходящи дрехи. Имам само онази бална рокля…
— …Която ще свърши превъзходна работа.
— И за двата дни? Вие благородниците никога не бихте си позволили да носите едни и същи дрехи два дни подред, приятел.
— Ами, това е единствената оцеляла от сандъка, който сме успели да спасим от реката. Всичко останало е потънало. Съвсем разбираемо е, че…
Тя го зяпна с недоумение и после избухна в смях.
— И кой ще повярва на тази небивалица?
— Всеки, на който благоволя да го спомена. Не вярваш ли, че благородниците също ги сполетяват неудобства като това, да си загубят багажа в реката? Уверявам те, че и на висшето общество му се налага да страда отвреме-навреме от дяволските игрички на съдбата.
Щеше да стане на неговата пак, негодника му с негодник. Независимо от всичките й възражения, щеше да я върти на шиш, докато накрая не я изнуди да се съгласи с него.
Тя се почувства задължена да го предупреди за последно:
— Знаеш ли, приятел, ако не спреш да се опитваш да ме превърнеш в дама може да вземе да ми хареса и да си намеря някой лорд за съпруг, вместо просто почтен мъж.
И това не помогна. Той просто отговори небрежно:
— Отдавна не съм убивал никого. Явно ми е крайно време.
Това веднага я накара да млъкне. Очевидно се шегуваше, но на нея хич не й хареса. Напомняше й много на начина, по който се държи баща му. Е, той си беше син на Джеймс Малори, и въпреки че беше един очарователен негодник, както братовчедка му го нарече, може би имаше и друг Джереми, когото тя още не познаваше.
* * *
— Никога не съм си мислила, Джереми Малори, — каза Ейми — че ще доживея деня, в който ще се влюбиш.
Ейми и Уорън се бяха присъединили към Джереми и Дани на събирането в Крандъл Хаус. Решиха го, когато Джереми отиде да вземе каретата им и му беше напомнено, че „Даниел” трябва да си има придружителка.
— Пепел ти на устата, братовчедке! — отвърна й Джереми — Все още не си.
Тя избухна в смях, който го накара да изскърца със зъби. Танцуваха и това беше първата им възможност да си поговорят, откакто тя се беше върнала в Англия. Едно трио музиканти засвири след вечеря и след като Уорън беше окупирал Дани и се беше заел да я учи да играе карти, Джереми се остави Ейми да го завлече на дансинга.
Лорд Хедингс все още не се беше появил, а можеше и въобще да не дойде. Ейми се беше съгласила да си сложи едно от най-хубавите бижута — дано да го изкуши. Но каква полза, ако той изобщо не дойдеше.
— Да бе, да — не виждам ли, че не сваляш поглед от нея дори и за минута. — каза Ейми, тържествуваща, че е доказала твърдението си.
Джереми изсумтя.
— Ами, тя си е изключителна красавица. Разбира се, че няма да откъсна поглед от нея. Трябва да съм сляп, че да не я гледам.
— Нищо лошо няма в това да си влюбен в нея. И е от добро семейство.
— Ако бях влюбен в нея, въобще нямаше да ми пука от какво семейство е и как, по дяволите, реши че е от добро? Не, няма значение. Забрави, че попитах.
— Не се тревожи. Това не е едно от предчувствията ми. Просто я погледни и я чуй за момент и ще усетиш благородното й потекло.
Той се изсмя на думите й и каза:
— Нямаше да говориш така котенце, ако я беше чула как говореше само допреди няколко седмици. Звучеше като улична отрепка и всъщност си беше точно такава.
— Именно. — възтържествува Ейми. — Нали не вярваш, че такъв човек би се научил толкова бързо да говори добре само за няколко седмици? Освен, ако не е говорила така в самото начало. Тя каза, че приятелката й Луси доста се е потрудила, докато я научи да говори като тях. Не си ли се чудил каква е била, преди да се присъедини към тази измет?
— Разбира се, че съм се чудил. Но нищо не мога да направя, след като тя дори не помни цялото си име. И е сигурна, че това копеле, дето се опита да я убие, е убило родителите й. В противен случай щяха да я търсят под дърво и камък, докато я открият, нали? Така че, дори и да си спомни — при кого да се върне?
— Не се надявай толкова. — изпухтя Ейми. — Може да има далечни роднини. И нямам предвид тези, които ти си изфабрикувал. А дори и да няма, това не означава, че можеш да я държиш вечно като прислужница. Момичето си е поставило цели, Джереми. Ако не знаеш, ти си спомогнал само за осъществяването на първата. Да си намери работа.
— Знам за проклетите й цели. — измърмори той. — Пусто да остане, да не би да ти е разказала всичко по пътя за Лондон онзи ден?
Ейми му се ухили.
— Знаеш, че си имам начин да накарам хората да се отпуснат пред мен и да ми кажат всичко. Никой не може да се скрие от мен.
— За съжаление.
— Не мога да разбера защо още се противиш на очевидното, негоднико. Знаеш, че можеш да й помогнеш и за другите две цели, въпреки че, като се замисля, не бих те нарекла уважаван, нали? — Ейми въздъхна престорено. — Забрави, че го казах.
Джереми се навъси. Мразеше, когато Ейми започнеше да го дразни така. Също като двамата си прочути чичовци и тя можеше да ти изпие кръвчицата, ако си науми.
За щастие, мъжът, който влезе през вратата, смени темата.
— А, ето го най-после.
Ейми проследи погледа му.
— Лорд Хедингс?
— Да, защо не идеш да му се представиш, котенце, и да му дадеш възможност да огледа добре тези джунджурии, с които си се накичила. Ти и Уорън си имате собствена стая, нали? Съмнявам се, че ще се опита да се промъкне, ако разбере, че делите стаята с някой друг.
— Да, имаме си собствена стая. Крандъл се е разбрал с двама по-близки съседи да му помагат, когато има повечко гости и стаите не му достигат. За наш късмет, дойдохме по-рано, иначе щеше да се наложи да си търсим друго място за през нощта. Да разбирам ли, че ти ще трябва да споделиш стаята си с някой друг?
— Разбира се. С още половин дузина ергени по последни изчисления. И Дани беше настанена заедно с другите девойки. Не бях го предвидил това като я домъкнах тук. — добави той намръщено.
— Не се тревожи за нея. Тя ще е добре.
Сега той оглеждаше стаята, защото беше забелязал, че Дани не е при масата за карти с Уорън и не можеше да я открие никъде. Но пък Хедингс се запъти точно натам.
— Пресрещни го, преди да е стигнал до масите. Всички знаят, че само това прави по цяла нощ. Играе комар. Аз ще ида да намеря Дани.
Според Уорън, беше отишла да си легне. Да не повярваш. Толкова рано? Споменала, че я боли главата, което накара Джереми да се почувства като долен мерзавец, задето беше забравил за удара по главата й. Тя го беше уверила, че е добре, но явно тази жена се оправяше с лъжите също толкова добре, колкото и с обирите.
Той изкачи стълбите да провери как е. Надяваше се, че в този ранен час в стаята, където я бяха настанили, ще открие само нея. Почука и тя отвори вратата все още облечена. Вероятно самата тя току-що се беше качила.
— Защо не ми каза, че все още те боли главата? — смъмри я той доста остро. После я изгледа подозрително и добави. — Не би ме излъгала за това, нали?
— Разбира се, че бих. Крадците са много добри лъжци, нали знаеш?
Той се намръщи още повече. Тя се усмихна.
— Шегувах се бе, човече. Брей, много си докачлив напоследък.
Той въздъхна и се облегна на рамката на вратата.
— Казаха ми, че Крандъл има много хубава градина. Надявах се да ти я покажа по-късно.
Тя повдигна една вежда.
— Не е ли по-добре да я разгледам на дневна светлина? За да мога наистина да й се насладя.
— Ами, не. Всъщност, няма на какво толкова да се насладиш.
Още не беше свършил да говори, когато ръката му се стрелна и придърпа тялото й към себе си, а устата му покри нейната. Искаше, едва ли не, да я погълне, но се сдържа с последно усилие на волята. Целувката беше много чувствена. Господи, обожаваше вкуса й! Тя се целуваше с цялото си тяло, не само с уста. Притискаше се плътно към него.
Той се отдръпна рязко, преди да изгуби контрол и да я понесе към леглото. Легло, което нямаше да им гарантира усамотение след малко. Отстъпи назад все още треперейки.
— Съжалявам. — каза той. — Не трябваше да го правя.
— Не, не трябваше. — отговори тя, останала почти без дъх.
Той изстена вътрешно и едва не я сграбчи отново. Вместо това, бързо пъхна ръце в джобовете си и се опита да пренебрегне факта, колко много иска целувките й и самата нея точно в този момент, като смени темата.
— Хедингс най-накрая се появи. — каза той.
— Ами, това е чудесно, нали?
— Кое?
— Ако не знае, че съм тук, няма да тръгне да ме търси на сутринта. Със сигурност ще се поинтересува колко хора има в стаята, преди да се вмъкне да краде. Ако въобще опита.
— Ти все още не вярваш, че ще го направи сам, така ли?
— Мисля, че е прекалено умен, за да краде самият той. — обясни тя.
— Не съм съгласен. Аз пък мисля, че няма да устои на изкушението.
— Не забравяй какво рискува, ако го хванат.
— Именно. Някои мъже намират опасността за вълнуваща. Но предполагам, че и двамата сме прави. Може и да не рискува често. Обаче бижутата на Ейми са голямо изкушение и е много вероятно да не се сдържи. Тя доста пътува напоследък като съпруга на капитан на кораб. Затова, ако поиска нейните дрънкулки, ще трябва да се възползва от шанса си сега.
— Той откъде би могъл да знае, че тя често отсъства от Англия?
— Защото тя ще му го каже, скъпо момиче. Ейми е също толкова добра, колкото и Реджи в заговорите. Тя ще му спомене, че макар с Уорън току-що да са се прибрали, отново ще отплават след няколко дни. А може би сигурно ще намекне, че този път не възнамеряват да се връщат, защото Уорън обсъжда нов маршрут, който не включва Англия. И съвсем без да иска, ще си остави бижутата в стаята утре сутрин. Така че, това ще е единствения му шанс.
Дани сви рамене примирено.
— Ами, ако е толкова глупав, както казах, добре че вече се бях качила горе, преди да ме види. Просто ще си остана тук утре сутринта и ще се ослушвам за него. Ако възнамерява да краде, сигурна съм, че първо ще се увери, че всички гости са вече долу.
Джереми поклати глава насреща й.
— Не ти ще дебнеш да го заловиш, мила. Ако или когато се качи утре сутрин, аз ще изчакам няколко минути и ще го последвам…
— И ще го изпуснеш, ако е бърз? Ако го завариш тук в коридора или в собствената му стая, нищо няма да можеш да докажеш, нали? Трябва да разчетеш времето до секунда.
— Фактът, че бижутата липсват, ще е достатъчно доказателство.
— Не и ако ги скрие някъде горе. Може дори да ги хвърли през прозореца в края на коридора и съучастниците му да ги чакат отдолу. Ейми със сигурност ще започне да търси нещата, така че той едва ли ще ги държи у себе си.
— Мътните го взели! Доста варианти си измислила. Няма ли да спреш най-накрая да мислиш като крадец?
Тя му се ухили.
— Можеш да го проследиш, както беше намислил. Аз просто ще съм тук и ще те упътя в правилната посока.
— И ще пропуснеш цялото забавление?
— Така или иначе не исках да идвам, приятел. Но, не. Ако не се качи до обяд, аз ще сляза долу. Нямам никакво намерение да умра от глад само, за да ти хвана крадеца.

Дани със сигурност съжаляваше за решението си да чака в стаята на следващата сутрин, тъй като огладня скоро след като се събуди. Но понеже си беше легнала рано, се събуди преди останалите дами, с които делеше стаята, а може би и преди всички останали гости. Така че се промъкна долу, за да хапне набързо и успя да се върне в стаята, без да срещне никого, освен персонала.
Когато другите момичета се събуждаха една друга за закуска, тя се оправда отново с главоболието си и остана в стаята. Те не бяха взели със себе си прислужнички, а и явно бяха свикнали да си помагат при обличането при подобни събирания. Всички завиждаха на Дани, тъй като бяха чули клюките, че Джереми Малори я ухажва, които се потвърдиха, когато тя пристигна с него и роднините му.
Наложи й се да слуша превъзнасянията им за това колко бил красив и как бил най-подходящия ерген в цяла Англия. Едва се удържа да не се разсмее. Ерген — да. Най- подходящ — как не!
Отново сама, тя се настани до вратата така, че да може да чува стъпките на останалите гости, тръгнали надолу. Не възнамеряваше да легне на пода да гледа минаващите, както бе направила в къщата на Хедингс, понеже някоя от младите дами можеше да се върне за нещо и да я цапардоса с вратата по главата. Вместо това реши, че ще по-безопасно да остави вратата съвсем леко открехната. Така можеше да наблюдава стаята на Ейми — единствената стая, която имаше значение.
Не й се наложи да чака дълго. Добре облечен джентълмен, на средна възраст, се появи в полезрението й. Беше висок, атрактивен, с черни коси, леко посребрели над слепоочията. Той се спря пред вратата на Ейми, огледа коридора в двете посоки и натисна дръжката. Вратата не бе заключена и той се шмугна в стаята.
Дани бе изумена. Не очакваше той да е толкова глупав, но Джереми се оказа прав. Освен, ако това не беше лорд Хедингс. Но кой друг, ако не той? Тя се бе запознала с повечето гости вчера на вечеря и този мъж не беше един от тях. Беше твърде добре облечен, за да е от прислугата. Предпазливостта, с която се бе огледал преди да влезе в стаята, й доказваше, че той не бе дошъл с добри намерения.
Ослушваше се за Джереми, но никакви други шумове не се чуваха от коридора. Надяваше се, че той не бе дал на Хедингс голяма преднина. Не знаеше какво да прави, ако лордът напусне стаята на Ейми преди Джереми да се появи. Може би той дори не е забелязал мъжа като се е качил по стълбите? Хедингс щеше да се измъкне безнаказано, ако Джереми не побързаше. Би могла сама да го обвини. В крайна сметка тя беше станала свидетел как влиза в стаята на Ейми. Обаче това нямаше да помогне особено, ако той се отървеше от бижутата преди това.
Отсрещната врата се отвори отново толкова тихо, че тя за малко да не чуе. Той обаче не излезе веднага — огледа се в едната посока, после надникна към другия край на коридора. Не видя никого и направо изхвърча от стаята, затваряйки вратата след себе си, забърза надолу по коридора, извън полезрението на Дани.
Тя трябваше бързо да реши какво да прави. Вероятно би могла да го забави, докато Джереми дойде.
Тя излезе и каза:
— Почакайте, лорд Хедингс!
Той се обърна. Дани се оглеждаше дали в коридора имаше място, където той би могъл да скрие бижутата временно. Не видя нищо подходящо за тази цел, дори и ваза. Прозорецът също беше доста далече, така че скъпоценностите бяха все още у него.
Забеляза, че той я гледа учудено. Значи щеше да се прави на невинен, а? Да беше почакал първо да го обвини в нещо.
Пое нещата в свои ръце и го предупреди:
— Откажете се, милорд! Зная какво направихте.
— Значи той се провали отново в опита да се отърве от теб! — отвърна Хедингс, изпълнен с отвращение. — Същият некадърник е, както преди петнадесет години! Обаче каквото и да ти е казал, ти не можеш да го докажеш.
Дани се олюля. Задъхваше се. Той не говореше за кражбата. Той говореше за мъжа, който два пъти се опита да я убие, както и за собственото си участие в това подло дело.
В следващия момент тя наистина не можеше да диша, защото ръцете му я бяха стиснали за гърлото. Тя го чу да просъсква:
— Аз сам ще те довърша!
Тя се бореше, опитвайки се да отслаби хватката му, но скоро цялата изтръпна и започна да губи сила. Очите й бяха замъглени. Последното, което видя беше омразата в неговите очи…
Джереми се появи иззад ъгъла в края на стълбището. Изпсува тихо като видя Дани, застанала пред Хедингс. Беше я предупредил да не се намесва. Щеше да е добре, ако отвреме-навреме го слушаше.
Почти беше стигнал до тях, когато Дани се свлече в краката на Хедингс.
— Какво, по дяволите…
— Припадна. — каза лорд Хедингс. — Спомена, че днес не е хапнала нито залък, а и вчера почти не се е хранила. Ще потърся амоняк.
Джереми коленичи до Дани, за да я вдигне и едва тогава забеляза червенината около врата й. Емоциите, преминали през тялото му, за момент го задушиха, после преминаха в сърцераздирателен плач. Повдигна отпуснатото й тяло към гърдите си и започна да я люлее в прегръдката си. Болка разкъсваше сърцето му. Не го бе боляло така, откакто загуби майка си.
— Джереми! — колебливо каза Уорън, докосвайки с ръка рамото му.
Той погледна нагоре. Не можеше да види Уорън ясно през влагата в очите си.
— Той я уби. — промълви тихо с пресекнал глас.
Уорън се наведе и се опита да дръпне Дани от ръцете му, но Джереми не само не я пусна, но продължи да я люлее. Уорън прошепна:
— Джереми, не мисля, че е мъртва. Все още е топла.
Той спря и погледна към гърдите й, но тя не дишаше. Сложи ухо на устните й и чу съвсем слабия й дъх.
— О, Господи! — проплака той и с облекчение я притисна до себе си.
Този път Уорън отсече рязко:
— За Бога, Джереми, пусни я! Тя има нужда да диша.
Тези думи го изкараха от унеса му и ново чувство го заля, толкова първично и завладяващо.
— Погрижи се за нея. — каза той, оставяйки нежно Дани в ръцете на Уорън. — А аз ще се погрижа за него.
— Ти го разобличи и то не само за кражба. Остави властите да се погрижат…
Нямаше смисъл Уорън да продължава, тъй като Джереми вече не го слушаше. Той тичаше надолу по коридора към единствената отворена врата. Хедингс тъкмо се бе покатерил на прозореца. Джереми го сграбчи с такава сила, че го захвърли през стаята. Обаче Хедингс не се опита да стане. Вместо това, посегна да извади от джоба си пистолета, който бе измъкнал от една от чантите си и който бе причината да не избяга веднага.
В опита си да хване Хедингс отново, Джереми не забеляза оръжието. Изстрелът проехтя край него. Не обърна внимание, защото онази първична жажда за мъст го бе завладяла напълно.
Застана до него, изрита пистолета от ръката му и започна да го удря с все сила. Искаше да го нарани, но не да го убие, макар че в момента не се интересуваше, ако това се случи. Джереми бе завладян от мисълта, че мъжът трябваше да си плати за това, че бе наранил Дани.
Едва го отдръпнаха от Хедингс. Сигурно Уорън го бе издърпал, като се имаше предвид колко беше разярен. Другите присъстващи бяха привлечени от изстрела. Джереми не бе убил Хедингс. Затова пък го бе потрошил доста добре, а лицето му никога нямаше да заздравее напълно.
Той остави Уорън да обясни случилото се и отиде да намери Дани. Тя беше в стаята на Андерсън, а Ейми седеше на леглото до нея. Дани бе седнала и разтриваше врата си. След като се убеди, че тя ще се оправи, той избухна.
— Ти го обвини, нали? — каза той ядосано.
— Ами, да, но той помисли, че го обвинявам за нещо друго.
— По-точно?
Без да дочака отговора й, Ейми го избута настрани.
— Сега не е моментът да я разпитваш. Погледни я, Джереми! Не разбираш ли колко отпаднал и дрезгав е гласа й?
Той се втренчи в Дани. Червенината по врата й избледняваше, но синините вероятно щяха да се появят след няколко часа.
Той коленичи до нея, взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и каза гузно:
— Съжалявам! Ейми има право. Трябва да си починеш. Не говори засега.
— Ще говоря, колкото си искам, приятел.
Джереми вдигна ръце при тази упорита забележка, но Ейми му напомни, че трябва да я оставят сама, за да си почине.
Не искаше да я оставя дори за секунда сама, а да я отведе у дома, където сам да се погрижи за нея. Но само кимна на братовчедка си. Все пак трябваше да говори със съдията лично, за да бъде сигурен, че Хедингс ще бъде обвинен не само за кражбата.
Дани искаше да попита толкова много неща, че не можа просто да си седи и да гледа как те си отиват.
— Почакайте! Какво стана с Хедингс?
Джереми се опита да съкрати историята максимално, така че да не й се налага да задава още въпроси:
— Той е в безсъзнание в момента. Повече няма да се опитва да бяга през прозорците. Мисля, че счупи поне едната си ръка, докато се пазеше от ударите ми.
— Ти си го пребил?
— Нещо такова. Съдията вече бе повикан и най-вероятно ще иска да разпита и теб, но аз ще се постарая да бъде кратък.
— Той щеше да ме убие. — прошепна Дани. — И то не защото го хванах да краде, а защото знае коя съм аз. Знае и за другия мъж, който ме нападна. Мисля, че именно той го е пратил.
— Значи го разпозна?
— Не, въобще не. Не ми е ни най-малко познат. Но той ме разпозна веднага щом ме зърна. Би могъл да ми каже коя съм.
— Ако поиска. Съмнявам се да е особено сговорчив, предвид обстоятелствата, любов моя.

Заради Дани Джереми се опита да разпита Хедингс, преди да го отведат. След като местният съдия го беше поздравил, си призна, че са подозирали лорд Хедингс и са се опитвали да го хванат от известно време, но не са имали никакви доказателства. Той наистина имаше съучастници, както Дани беше предположила. Очевидно набелязваше бижутата на партитата, които посещаваше, научаваше адресите на собствениците и после пращаше хората си да оберат жертвите. Оказа се, че не е обичайно самият той да се опита да открадне нещо.
Заподозрели го, когато започнал да ламти не само за пари. Повечето бижута наистина просто продавал, но откраднатите от изтъкнати членове на висшето общество запазвал и изчаквал няколко месеца. После се свързвал със собственика и казвал, че е чул за загубата им и, видиш ли, съвсем случайно се е натъкнал на тях в една заложна къща. Така че, предлагал да върне нещата, но не искал пари в замяна, а услуги. Услуги, които сега нямаше никак да му помогнат.
Бижуто на Ейми беше извадено от джоба му, преди да дойде в съзнание и с толкова много свидетели, че лордът нямаше как да отрече престъплението. Бяха го спипали и той побесня, като го осъзна, веднага щом се събуди. Яростта му явно го спасяваше от болката от многото му наранявания. А също и държеше устата му затворена по отношение на Дани.
— Опита се да я убиеш. Защо?
— Значи е жива? Много лошо.
Джереми пак побесня и трябваше да го дръпнат назад, за да не забие юмрука си отново в лицето му. Хедингс само се изсмя, уверен че тримата полицаи ще държат Джереми далеч от него.
— Защо я мразиш толкова? — настоя Джереми.
— Не я мразя. Аз дори не я познавам.
— Значи просто обичаш да убиваш красиви момичета, ей така, за удоволствие?
Хедингс изсумтя насреща му.
— Въпросът е в това коя е тя, Малори. Това е важното.
— И коя е?
Хедингс изглеждаше изненадан.
— Не ти ли е казала?
— Тя не помни.
Хедингс пак избухна в смях.
— Е, това вече е върхът. Почти си заслужаваше да мина през всичко това за да го науча.
— Коя е тя?
— Мислиш ли, че бих ти казал, ако знам? — подигра му се Хедингс. — Никакъв шанс. Тази информация ще занеса със себе си в гроба и това ще е моето отмъщение.
— Лъжеш!
— Не, и нямам какво повече да ти кажа. — после се обърна към полицаите и каза. — Изкарайте ме оттук или разкарайте него. Не ми пука кое от двете.
Джереми обмисляше дали да не си осигури пет минути насаме с Хедингс, но после реши, че това с нищо няма да помогне. Осъзна, че независимо от всичко, Хедингс няма да проговори.
Затова забърза към Дани с лошите новини. Бяха й заповядали да не мърда от леглото до края на деня. Един от гостите се оказа доктор и направи на гърлото й студен компрес. Даде й и мехлем да облекчи нараняванията. В стаята завари и една прислужница да сменя компреса като се стопли. Джереми я отпрати и затвори вратата зад нея.
Дани се изправи и попита с надежда:
— Какво каза той?
Джереми приседна на леглото и погали нежно с ръка бузата й.
— Толкова ли е важно да разбереш коя си, любима? Досега си оцеляла в живота и без да знаеш.
Тя се отпусна обратно на възглавницата.
— Прав си. Не е чак толкова важно.
— Не исках да кажа това…
— Не, наистина, прав си. Така или иначе, нямам семейство, при което да отида. Ако имах, щяха да ме търсят, нали? Или госпожица Джейн щеше да го спомене и да ме заведе при тях, но тя никога и дума не обели да се върнем, което явно значи, че не е имало къде. Значи, той не ти каза коя съм?
— Не.
— Но знае, нали? Знам, че знае. Видях го в очите му, в изражението на лицето му. Не можа да повярва, че ме вижда да стоя пред него в коридора.
— Не се съмнявам и за миг, че знае, но той реши да си отмъсти като запази това за себе си. В крайна сметка точно ние сме главните виновници за провала му. Заради нас ще иде в затвора.
— Ами, ако му обещаеш да свалиш обвиненията?
Той се усмихна нежно.
— Късно е вече за това. Целият коридор беше пълен със свидетели, които разбраха, че се опита да те убие, няколко от тях самите са били негови жертви в миналото и след като откриха бижуто на Ейми в джоба му… Пък и той вече е бил под подозрение от няколко години. Просто не е имало доказателства, за да го обвинят. А ние им ги предоставихме.
Джереми не се беше отказал обаче. Просто не искаше Дани да се разочарова, ако не успее. Вече беше решил, че ще даде на Хедингс няколко седмици да осъзнае положението, в което е изпаднал и после щеше да му подхвърли предложението да оттегли обвиненията, ако му даде необходимата информация.
Тя въздъхна.
— Е, поне ти постигна това, за което дойдохме.
— И почти не те убиха.
Тя потрепери като чу сърдития му глас.
— Исках само да го забавя малко. Ти много закъсня. — добави тя, сърдита на свой ред. — Можеше да се отърве от бижутата и тогава какво щеше да постигнеш?
— Щях да го преживея. И сега вратът ти нямаше да е целия в синини.
Тя го изгледа намръщено.
— Аз откъде да знам, че ще ме познае и ще ме нападне заради нещо, което няма нищо общо с кражбата, която току-що беше извършил? Как да знам, а?
— Не, нямаше откъде да знаеш. Сега си почивай. Утре сутрин си тръгваме за вкъщи.
— Предпочитам да си тръгнем още сега. Добре съм вече. Не си ли личи? Просто няколко синини, които да ми напомнят за глупостта ми. Предпочитам да се върна към работата, вместо да се излежавам тук и да си спомням отново и отново какво можех да узная днес.
Погледнато от тази страна, той нямаше как да не се съгласи с нея.

Дани изчака още четири дни. Време достатъчно за да изчезне болката в гърлото. Не искаше нищо да й попречи да изпълни намеренията си. Изчака също и Джереми да отсъства от къщата за повече от няколко часа и точно тук на помощ й се притече Пърси. Той намина тази седмица и покани Джереми да идат заедно на няколко конни надбягвания, които се организираха извън Лондон. Всъщност, тя не си мислеше, че той ще се опита да я спре, но не смееше да рискува и затова не искаше той да научи, преди тя да е отишла далеч от тук.
Веднага щом Джереми тръгна за надбягването сутринта, Дани отиде в стаята си и си събра нещата. Не й отне много време. Зачуди се дали да не остави балната рокля, защото беше много обемиста и не й се щеше да я влачи из Лондон, но шивачката, позната на госпожа Робъртсън беше наблизо и накрая реши, че ще може да изкара малко монети, ако й я продаде. Можеше дори да получи няколко лири. Всяка монета щеше да й трябва, докато си намери нова работа.
Този път се надяваше да открие работа по-бързо. Вече имаше опит и говореше много по-правилно. Даже вече не бъркаше, когато беше нервна. Сигурно нямаше да бъде трудно да се наеме пак като прислужница, дори и в тази част на града. Не, така щеше да е много близо до Джереми. Там, където живееше средната класа, щеше да е по-добре, а и по-лесно можеше да си намери съпруг, може би дори някой по-издигнат? Със сигурност поне някой, който не е толкова високопоставен и няма да има проблем да се ожени за прислужница.
Щеше й се да остави бележка на Джереми. Не искаше да си тръгва, без да му обясни. Това бе новата й цел — веднага щом може да си го позволи, ще си намери учител и ще се научи да чете и пише. Сега обаче тя домъкна Клеър в стаята си и я помоли да напише съобщението вместо нея.
— Време е да си тръгвам вече. — каза тя на приятелката си. — Ще прекарам няколко нощи в стария си дом, ако ме приемат, докато си търся друга работа. Или пък ще си наема жилище.
— Защо трябва да си тръгваш? — оплака се Клеър. — Тъкмо станахме добри приятелки.
— Това няма да се промени. Ще държим връзка. Може дори да идвам да те виждам отвреме-навреме. — Но Дани нямаше го направи. Не можеше да понесе риска да види Джереми отново, след като си е тръгнала. — Или по-добре ти да идваш да ме виждаш. Веднага ще ти пиша къде съм се настанила.
Клеър въздъхна, но после попита подозрително:
— Не си бременна, нали?
Дани поклати глава.
— Не, имах късмет досега. Но и това ще се превърне в проблем, ако остана. И въпреки че, не вярвам той да ми отнеме детето, ще ми е още по-трудно да си тръгна тогава.
— Защо въобще се налага да си ходиш?
— Защото се влюбих в този мъж, Клеър, и той ме изкушава да се откажа от всичките си мечти заради него.
— Той не знае, че ще си тръгнеш, нали?
— Разбира се, че не. Никак няма да му е трудно да ме разколебае. Много е добър в това да ме върти на шиш, докато стане на неговата. Затова недей да му казваш къде съм отишла. И все пак искам да му оставя бележка, ако не възразяваш.
— Разбира се.
— Напиши му, че съм му много благодарна, че направи живота ми по-добър и сега съм много по-уверена в себе си, че ще постигна всичко, което съм си поставила за цел.
Клеър повдигна вежда.
— Мислиш ли, че ще иска да чуе точно това? Или той не знае какви са целите ти?
— Права си. Това за целите го задраскай. Вместо това му напиши, че трябва да продължа живота си. И му кажи… — тя млъкна за момент, защото гърлото й се сви — кажи му, че не съжалявам, че съм била негова приятелка.
— А?
— Той ще разбере. Сега трябва да тръгвам. Нали ще се грижиш за животинките ми?
— Няма ли да ги вземеш с теб?
— Само Туич. Другите две и без туй не биваше да ми ги подарява. — Дани прегърна Клеър. — Ще ми липсваш. Всички много ще ми липсвате.
— По дяволите! Ще се разплача. Тръгвай, ако ще тръгваш и късмет!
Дани затича нагоре по стълбите за последен път. Джереми я беше предупредил да не я взима, но тя си искаше старата шапка. И щеше да си я вземе, колкото и да не му харесва. Нямаше да я носи. Щеше да изглежда глупаво с тези поли, но си беше нейна, а не искаше да оставя нищо свое след себе си.
Спря се в стаята му и я огледа още веднъж за последно. Докосна леглото, възглавницата му. Сълзите потекоха от очите й.
Не искаше да си тръгва. Беше го казала на Клеър, но това беше първия път, когато обличаше чувствата си към него в думи. Тя обичаше Джереми Малори. Не трябваше да го допуска. Мислеше, че ще си тръгне преди да се случи, но вече беше твърде късно. Искаше да изживее живота си с Джереми. Той би могъл да сбъдне всичките й мечти… ако поиска.
Мили Боже! Ами, ако иска? Как би могла да си тръгне, без да е разбрала дали е така?
Щеше да й се наложи да говори с него и да си признае всичко, и да рискува — от това най-много се страхуваше — той да успее да я разубеди да си тръгне. Не, сега вече тя беше решила окончателно. Но вътрешно щеше да я убие, ако опита и така усложни всичко още повече.
Дани продължи да се колебае и агонията на несигурността й направо щеше да я убие. Накрая искрицата надежда, че Джереми я обича и би могъл да наруши всички условности и да се ожени за нея, взе връх и тя успя да го дочака.
Сети се и да каже на Клеър да не пише нищо и й обясни защо.
— По-смела си, отколкото аз бих била при тези обстоятелства. — каза Клеър. — Късмет, Дани!
Не й трябваше късмет. Искаше само надеждата й да се сбъдне.
Джереми се върна навреме за обяд. И Пърси беше с него. Те се смееха, докато влизаха през вратата и Дани веднага ги видя, защото стоеше пред вратата на салона. Не държеше торбата си в ръце. Беше я оставила на пода точно до вратата, за да може бързо да я грабне, ако се наложи.
Сигурно нещо в изражението й накара Джереми да спре да се смее и той веднага стана сериозен. Обърна се към Пърси и каза:
— Бягай в кухнята и им кажи, че сме гладни, старче. Аз ей-сега идвам. — после се приближи към Дани и сложи ръка на бузата й. — Какво не е наред, любима?
Тя се отдръпна далеч от него и влезе в салона. Нямаше да е в състояние да му каже това, което си беше наумила, ако продължи да я докосва. Той я последва в стаята и пак посегна към нея, но тя го спря с ръка.
— Тръгвам си, Джереми.
— Но аз току-що се прибрах. Къде ще ходиш?
Тя усети, че е пил и явно затова не я разбра. Не, че беше пиян. Джереми не беше в състояние да се напие.
— Не излизам по работа. Тръгвам си от тук.
— Как ли пък не, по дяволите! Толкова скоро?
— Всъщност, не трябваше да оставам толкова дълго. Не ме разбирай погрешно, не съжалявам и за минута, прекарана тук с теб. Въобще не съжалявам и ще… ще ми липсваш много. — тя замълча, защото усети как гърлото й се свива от мъка. — Но трябва да продължа живота си.
— Не го прави, Дани.
— Ами, дай ми тогава причина да остана. Да живея тук и да споделям само половината от живота ти не е това, което искам за себе си. Искам истинско семейство и деца, които да не са копелета. Нищо от това няма да получа тук, освен ако не се ожениш за мен.
Ето. Каза го и сложи сърцето си на масата.
А той нищо не отвърна.
Дори изражението на лицето му беше неразгадаемо като никога. И то когато очите му винаги са били толкова изразителни? Явно това беше неговия начин да й отговори. Нямаше да й обяснява пак, че женитбата не влиза в плановете му. Сигурно искаше да й спести унижението. Господи, каква глупачка беше да се улови за толкова слаба надежда.
Не беше много сигурна как успя да си тръгне, без да избухне в сълзи още пред него. Но веднага, след като се озова навън, сълзите й потекоха и не спряха. Знаеше, че ще боли, но не беше предполагала колко трудно ще бъде да прекрачи тази врата със съзнанието, че никога повече няма да види Джереми Малори.

На Дани й трябваха няколко часа, докато открие къде Дагър беше преместил бандата. Обаче знаеше точно кого да попита. За нейна изненада, много хора в стария квартал не я разпознаха веднага, а малкото, които успяха — бяха шашнати. Тя се замисли за всички онези, с които бе прекарала по-голямата част от живота си, а те не я разпознаха.
Нима се беше променила толкова много?! Вероятно — да. Но не само облеклото й беше различно. Тя вървеше гордо в един от най-бандитските квартали в града, напълно уверена, че може да се справи с всякаква беда.
Дагър си беше у дома, а също и Луси, която щастливо изпищя, щом видя Дани да влиза през вратата. Част от децата си бяха вкъщи, спуснаха се към нея и всяко искаше да му бъде обърнато внимание. След десет прекрасни минути, тя се обърна и опита да прецени реакцията на Дагър.
Той още не беше казал нито дума. Зяпаше я така, сякаш не можеше да я разпознае. Може би бе осъзнал, че тя всъщност е жена и вероятно се чудеше, как е могъл да не забележи този факт през годините.
Накрая каза грубо:
— Не мо'еш остана тука. Нек'ъв кофти тип те търси из махалите и ти мисли лошо.
— Да, знам.
Дани отиде до малката кухненска масичка, където той обикновено седеше. Всъщност, тази маса беше винаги с него. Беше нещо като негов офис или трон — той даваше заповедите си оттук и контролираше правилата му да бъдат спазвани. Би трябвало да има собствен истински офис, мина й през ума.
— Трябва ти офис, Дагър. Използвай една от стаите за целта.
— Все едно имаме излишни стаи. — измърмори той, подсмърквайки. — И не сменяй темата.
Направи й впечатление, че носът му бе разкривен леко.
— Боли ли те много?
— Абе, повече кръв имаше. Оня тип, дето те търсеше, го счупи.
— Да, знам, Луси ми каза.
Дагър млъкна за момент и изгледа свирепо Луси, която тъкмо се беше присъединила към тях на масата.
— И какво, като знаех къде работи, а ти — не. По-добре, дет' не ти казах, инак всичко щеше да изпееш на оня главорез.
— Вече няма значение. — намеси се Дани. — Той така или иначе ме намери. Мъртъв е, така че няма да ни безпокои.
— Утрепа ли го?
Дани поклати глава и обясни:
— Той сам си го причини като побягна, след като го хванаха да се опитва да ме убие. А лордът, който го бе наел за тая работа, сега е на път за затвора и няма да може да наема повече убийци.
— Лорд?! — възкликна Дагър. — В к'ва беля, по дяволите, си се забъркала, бе, Дани?
— Не съм се забърквала. Миналото ми ме застигна. Въпросният лорд знаеше коя съм аз. Негодникът не иска и дума да обели, пък и аз не си спомням. Но все си мисля, че именно той е убил семейството ми. Трябвало е да умра с тях, но дойката ми ме е спасила като е избягала с мен. После Луси ме е намерила.
Дагър погледна Луси с недоумение.
— Домъкнала си ми вкъщи богаташче?
— Не мисля, че съм такава. — побърза да отрече Дани. — Тоя лорд беше голяма измет и крадец. Ако семейството ми е било забъркано по някакъв начин с него, значи не са били чак толкова издигнати. В крайна сметка, той е опитал да ни изтреби до един. А да заличиш цяло семейство си е по-скоро отмъщение, независимо как ще погледнеш на нещата.
Луси въздъхна тежко:
— Тя си беше богаташче. Приказваше като такова и дрехите й бяха богаташки. Пък лордовете се трепят един друг за к'во ли не, къдет' нас тука хич не ни интересува.
Дани извъртя очи и беше готова да спомене, че не само богатите говореха така, но и техните лични слуги, когато Дагър кресна:
— За к'во тогава ми я домъкна на мене? Не можа ли дъ помислиш малко?!
— Щот' си ня'аше никого, пък и нищо не помнеше, а беше само на пет годинки. Ако мислиш, че съм толко' коравосърдечна да я оставя сама на произвола на съдбата, значи тря'а дъ те фрасна по носа и дъ го счупя пак.
— Ма, кат' си знаела к'ва е изнежена, пък и женска при това, за к'во си я взела?
— Щот' ти беше закъсал за пари толко', че да ме пратиш да стана курва за стотинки. Бях ти много бясна, Дагър! И не исках и с Дани да стане така. Исках да има шанс в живота, па кат' момче щеше да й е по-добре.
Дагър беше почервенял, докато слушаше Луси.
— Колко още тря'а да съ извинявам за т'ва?
— О, майната ти, Дагър! От мене излезе много добра курва. Ма, вече мисля да се пенсионирам. Намерих мъж, дет' ме иска само за себе си.
Дани се изхили и предположи:
— Оня с каруцата?
Луси се ухили.
— К'ъв е сладък само. Иска да съ женим! Кой би помислил, а?
— 'начи и тебе шъ та загубя?! — каза Дагър съкрушен.
В този момент Дани реши, че е дошло време да сподели една своя отколешна идея.
— Дагър, мислил ли си някога да превърнеш това място в истинско сиропиталище? Може да си намерим истинска работа и да се грижим за децата. Ще наемем учител и ще купим истински легла. Даже и Луси може да ни помогне.
Той я зяпаше, сякаш си бе загубила ума:
— Ти имаш ли нак'ва идея за к'ви луди пари говориме тука. Даскалите не са хич евтини, мамка им! И кревати?!
— Ще се справим, Дагър! Помисли си.
— Къде шъ си намеря истинска работа, бе? Ти не си намери!
— Намерих. — каза тя ядосано.
— И к'во тогава търсиш пак тука? — подвикна й той. — Да не те разкараха вече?
— Не, аз сама напуснах. Беше много хубава работа, обаче се привързах твърде много към господаря си и затова реших, че ще е по-добре, ако си тръгна.
Очите й се навлажниха. Тя се изправи и се обърна с гръб към масата. В следващия момент Луси беше до нея, прегърна я и изгледа Дагър накриво.
— Не съм дошла да остана, Дагър. — продължи Дани, след като се поокопити. — Дойдох само, за да оставя нещата си при Луси, докато си намеря нова работа. Пък и толкова много ми липсвахте, вие и децата! Знам, че ми каза да не се връщам никога вече, но…
— Тихо, малката ми. — намеси се Луси. — Можеш остана колкото си искаш. Тъй ли е, Дагър?
В тона й прозвуча толкова силна заплаха, че Дагър едва чуто измърмори нещо, грабна си шапката и излетя навън, вероятно към най-близката кръчма. След секунда Луси обърна Дани към себе си, загледа се в зачервените й от напиращите сълзи очи, и я прегърна силно.
— Горкото ми момиченце, нъл' не си бременна?
— Не, поне не мисля, че съм.
— Тогава, 'що си толко' тъжна?
— Няма как да не съм. Мислех, че колкото по-бързо си тръгна, толкова по-добре, обаче… обаче, не предполагах, че ще ме боли така.
— Ник'ъв шанс ли нямахте?
— Не. Казах му защо си заминавам, а той дори не опита да ме спре!
— 'щото е няк'ва важна клечка ли?
Дани поклати глава:
— Може и да идва от семейство, пълно с лордове и дами, обаче има и членове на рода му, дори баща му, които това не ги интересува. Само че, той не иска да се жени. Заклет ерген е. Само искаше да му стана любовница за малко.
— А на тебе т'ва хич не ти се нрави, а?
— Никак даже.
— Макар, че някои мъже остават с любовниците си цял живот?
— Той не е такъв. — промълви Дани. — Луси, той е толкова очарователен, че би разтопил лед с усмивката си. Жените какви ли не ги измислят само и само да го замъкнат пред олтара, а той все намира начин да ги избегне. Но това вече е без значение. Аз искам свое собствено семейство. А Джереми Малори не може да ми го даде.

— Не съм изненадан. — каза Антъни, докато каретата криволичеше из уличките късно следобед на другия ден. — Видях, че има крехкото телосложение на благородничка.
Джеймс се сопна на брат си.
— Нищо такова не си видял!
— Позволи ми да не се съглася, старче. Само, защото ти нищо не си усетил, не означава, че някой с по-проницателен поглед не го е видял. Май вече ти трябват очила на тази възраст, а?
— Май на теб ти трябва един хубав бой при Найтън, като свършим с това.
Антъни се захили. Найтънс хол беше мястото, където ходеха да се боксират, за да освободят напрежението. И двамата братя бяха известни с това, че прекарваха доста време там, за да усъвършенстват уменията си в тази насока.
— Ще се радвам да се видим там съвсем скоро, — отвърна Антъни — но признай си. Вбесен си, само защото не можа да предвидиш всичко това.
— Е, как да предвидя, че Джейсън ще си спомни това отдавнашно събиране, преди 20 години, че и повече? Той я е видял само веднъж тогава, за Бога!
Антъни се засмя отново.
— Защото това го е човъркало от момента, в който я е видял и нищо не е можело да го отклони от въпроса, докато не се сети откъде я познава. Между другото, изобщо не съм изненадан, че пак е цъфнал в Лондон, само за да ти проглуши ушите по въпроса.
— Не бях аз целта му. Втурна се направо към къщата на Джереми, но момчето не беше вкъщи. Какъвто си е нетърпелив, веднага се е отправил към мен при това положение.
— Не ти завиждам. Не бих искал аз да обяснявам на сина си, че трябва да се откаже от такова превъзходно парче.
Джеймс изсумтя.
— Ти нямаш син. И да не си посмял да кажеш на моя такова нещо. Момчето вече е истински мъж. Той сам ще реши какво да прави и как да излезе от тази каша. Пък и само защото Джейсън е казал нещо? Да бе, как не!
Антъни се ухили.
— Напоследък имам дяволски добър късмет, че не ме тормози с неговите проповеди. Много добре знам, че ти няма да си отвориш проклетата уста и да ми кажеш.
— Разбира се, че щях да ти кажа. Да не искаш сам да го отнеса?
И те не успяха да открият Джереми вкъщи, но за разлика от Джейсън, Джеймс знаеше кого да попита къде е.
— Отиде да открие момичето. — каза Арти на Джеймс. — Тя напусна кораба.
— Скарали ли са се?
— Не мисля. Тръгна да си търси нова работа. Така поне рече момичето от кухнята.
— И къде каза, че е отишла? — попита Джеймс меко.
— Нищо не съм казал. Обачи, момичето от кухнята му каза къде да я търси. Тя рече, че девойката щяла дъ иде вкъщи първо преди да почне да търси работа.
— Което значи, че е тръгнала накъде?
— Ня'а да кажа. — изненада го Арти и каза упорито. — Освен, ако ни мъ вземете да ви пазя гърба.
— Разбира се. Не бих си и помислил друго. И така, накъде тръгна да я търси?
— В най-пропадналите квартали на града, както си мислите и вий. Най-бедните и с най-голямата измет.
* * *
— Мислил ли си да направиш сиропиталище, Дагър?
— Не. — измърмори той. — А ти как си я предста'яш тая работа? К'во шъ стане, ако от идеята нищо ни излезе? Шъ им дадеш на тези младежи надежда за по-добър живот и после шъ им го вземиш, щот ня'а да мож' да покрием разходите. Туй шъ ги разочарова още повече и ша ги напра'иш още по-лоши. Сега поне не очакват нищо 'убаво и са си таквиз, каквито са.
Значи и той беше мислил за това? А и тя не беше взела предвид факта, че може и да се провалят. Но пък той беше толкова черноглед. Ако мислеха така, разбира се, че щяха да се провалят.
— Намерих си хубава работа тази сутрин. Взеха ме още на първата, за която попитах.
— К'во искаш да кажеш?
— В града плащат по-добре. Ако и ти си намериш работа, можем и да основем сиропиталището там. Мислиш ли, че ще е трудно да намерим място, не в богаташките квартали, но в търговската част?
— Забрави за т'ва. — каза й ядосано. — Нивгиш не съм са 'фащал на нормална работа.
— Не е вярно. Ти беше и управител, и предприемач, и домакин, и какво ли още не през всичките тези години.
— К'вото го мога — го мога и ни съ опитвам да са пра'я на к'вот' не съм. Ни съм кат' теб. Твойте желания са неизпълними. Единствения начин да си получиш сиропиталището е, ако ти помогне правителството или някой друг с пари.
— Ако намеря някой да ми помогне, ти ще се заемеш ли с управлението?
— Разбира съ. Ти го направи. Аз шъ са грижа за нещата вместо теб. — Но после тонът му стана подигравателен, когато добави. — 'начи си завъдила богати приятелчета, тъй ли?
Той го каза просто, защото не вярваше, че тя някога ще успее да го постигне. И може би беше прав. Но тя нямаше никакво намерение да се откаже.
— Ами, всъщност точно така е.
Дани се извърна рязко и ахна при вида на Джереми, изпълващ вратата. Гледаше я, сякаш искаше да я грабне и да я разтърси… или да я прегърне. Всъщност, толкова много емоции излъчваха очите му, че тя трудно можеше да определи точно какво изпитва. Най-накрая той свали поглед от нея и го насочи към децата отзад. Те се бяха скупчили и гледаха с изумление този богаташ дошъл в тяхната част на града.
Той подхвърли една монета и каза:
— Ще имаш ли нещо против, момче, да ми пазиш каретата? Ако е още отвън, когато се върна, ще ти дам още една монета. Ако не е — ще ти помогна да си изкопаеш гроба, преди да те вкарам в него.
Това извади Дани от вцепенението й. Тя се втурна към вратата.
— Той не искаше да каже това. — каза тя на момчето, което зяпаше с отворена уста. — Просто седни в каретата и извикай, ако някой се опита да я открадне.
После се опита да се отдалечи от Джереми, преди да го нападне.
— Как ме откри?
— Ами, трябваше да пребия това чудовище в кръчмата и да го заплаша, че ще му извадя сърцето с голи ръце, ако не ми каже къде се е скрила бандата ти.
— Разправял си се с него?
— Не, но прозвуча убедително, нали? — каза Джереми широко усмихнат.
Дани изобщо не го намери за забавно, за разлика от Дагър. Той избухна в смях, а Джереми продължи.
— Всъщност, парите му развързаха езика и не се наложи да прилагам никакво насилие. Доста са лоялни приятелите ви наоколо, няма що. — добави той сухо.
Смехът на Дагър беше накарал Луси да излезе от стаята си. Тя се взря в Джереми, невярваща на очите си, преди да отправи още по-изумен поглед към Дани.
— Ти си го напуснала? Брей, Дани, да ни си са побъркала?
Дани взе да се изчервява, но Джереми й се усмихна сърдечно и каза:
— Ти трябва да си Луси. Задължен съм ти. Наистина.
Луси премигна.
— Тъй ли? Що?
— Задето си пазила момичето ми през всичките тези години, докато я срещна. Благодаря ти! И на теб също. — добави той, гледайки Дагър. — Щото си я изритал оттук, та да ме намери.
Дани извъртя очи. Дагър се закашля, а Луси каза:
— Дагър, хайде да идем да видим каретата на човека, а? Да ги оставим тез' двамата насаме за малко?
— Само за малко. — настоя Дани, но те вече излизаха през вратата, затова тя се обърна отново към Джереми и го изгледа свирепо.
— Защо си тук?
— Дойдох да си взема шапката, разбира се. Предупредих те да не я крадеш.
Не това очакваше да чуе и въпреки че усети, че той само я дразни, тя ядосано измарширува в стаята на Луси, изрови я от торбата и после се върна да му я хвърли в лицето. Той я улови приближи се и й я подаде отново.
— Ето, връщам ти я и вече можеш да я задържиш. — Още не беше свършил, когато я дръпна към себе си, шепнейки. — Но аз ще задържа теб. Боже, Дани, не ме подлагай никога повече на този ад.
Той я притискаше толкова силно, че тя едва дишаше, но точно сега това въобще не я интересуваше. Опиваше се от щастието да бъде в прегръдките му. После обаче, здравият й разум се върна и тя го отблъсна от себе си. Той я пусна, но не й позволи да се отдалечи толкова, че да не може да я привлече отново към себе си.
— Не трябваше да идваш тук. — каза му тя.
— Не трябваше да ме караш да го правя. И щях да дойда по-рано, но хората от квартала истински се забавляваха, докато ме упътваха в погрешна посока в продължение на половин ден.
— Не трябваше да съм тук въобще, така или иначе. Дойдох само да си оставя нещата, докато си намеря нова работа.
— Можеш да забравиш за това. Връщаш се обратно с мен вкъщи, където ти е мястото.
Дани изстена вътрешно. Никога не беше чувало нещо толкова мило. „Където ти е мястото”. Мили Боже, знаеше, че ще й е адски трудно да устои, ако той вземе да я разубеждава.
Тя се обърна и се насили да каже:
— Няма да променя решението си, Джереми. Искам повече отколкото ти си в състояние да ми дадеш.
— Ако не беше избягала толкова бързо…
Тя ахна и го сряза веднага:
— Не съм избягала. Казах ти какво ще ме задържи при теб, но ти не ми обърна внимание. Остави ме да си отида.
Той изцъка невярващо.
— Ами, просто ме шокира, скъпо момиче, не очаквах да ми предложиш така. Наистина трябва да запомниш, че вече не носиш панталони. Направо изгубих ума и дума, ако искаш да знаеш.
— Да бе! Знаеше, че ще стигнем дотам. Бях те предупредила какви са целите ми още от преди и че ще си тръгна скоро и ще направя всичко възможно да ги постигна.
— Но твоето „скоро” беше години в съзнанието ми, скъпа.
Тя изсумтя.
— Значи на теб ти трябва речник.
— Може би, но това което наистина ми е нужно си ти. Ела си вкъщи…
— Недей! — каза задавено тя и очите й се напълниха със сълзи. — Просто си върви, Джереми. Не можа да се удържиш да не опиташ да ме убедиш да остана. Е, вече можеш да си тръгнеш. Нищо нямаше да излезе от това и все още нямаме шанс. Просто тръгвай!
— Тук съм, за да се извиня и да обсъдя женитбата си.
— С кого?
— С теб, глупачето ми.
Тя замахна насреща му, целейки се в окото му. Беше бясна. Но той се наведе и възкликна.
— Мътните да те вземат! Това защо го направи?
— Това не е нещо, с което да се шегуваш, Джереми Малори. Толкова отвратително жесток си. Не мога да повярвам, че го правиш. Махай се! И да не си ме потърсил отново!
Вместо да я послуша, той я притисна към себе си отново. Силно. Ръцете му я обвиха толкова плътно, че дори не можеше и да удари този негодник. Но тя и не искаше вече.
Той каза самодоволно:
— Това „да” ли беше?
Тя се опита да го удари отново. Той само се изсмя.
— Предай се, любима. Никога не съм си мислил, че ще предлагам на някоя жена да се омъжи за мен, така че е нормално да оплескам всичко. Но ти ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се шегувал с нещо такова.
Тя изведнъж замръзна в ръцете му. Той беше прав. Никога не би се шегувал с нещо такова. Но тя все още не можеше да повярва, че е сериозен.
— Защо? Знам, че никога не си си и помислял да се жениш. Показа ми го доста ясно. Защо си промени мнението сега?
— Защото си инат. Защото това е, което искаш ти, а аз искам да те направя щастлива. Защото те обичам и мисълта да прекарам живота си без теб ме разкъса на парчета и не искам това да ми се случи отново. Не, благодаря! Защото искам да се будя до теб всяка сутрин, а не само когато имам късмет. И защото ти си всичко, което искам от една жена, Дани. Защо да не искам да се оженя за теб? Е, и аз си зададох същия въпрос, а сега и двамата знаем отговора. Не знаех, че съм влюбен в теб, докато не помислих, че съм те изгубил. Сигурно щях да го разбера накрая, но се радвам че го разбрах сега, а не по-късно. Така че, ще се омъжиш ли за мен и ще ми позволиш ли да създам бленуваното от теб семейство?
Тя се облегна назад и го погледна с недоумение.
— Искрен си, нали? Наистина ли ме обичаш?
— Повече отколкото бих могъл да опиша с думи.
Гласът на Антъни ги прекъсна, докато те двамата с Джеймс влизаха през вратата.
— Казаха ти да не ги безпокоиш. Дяволски неудобно е да слушаш тези сантиментални глупости, нали?
Джереми се обърна и се ухили на баща си и чичо си.
— Поздравете ме! Тя се съгласи да се омъжи за мен. — но после прошепна на Дани. — Така е нали?
— Да. — прошепна в отговор тя, имайки чувството, че ще се пръсне от щастие. — Определено.
— Ами, проклет да съм! — каза Джеймс. — Не мисля, че Джейсън се е сетил и за това, докато ми четеше проповедите си. Обаче, това ще оправи проблема.
— Какъв проблем?
— Джейсън знае коя е тя, момко.
— Че е от бедняшките квартали?
— Не — знае коя е тя в действителност.