Naruto fic-4eta /One-Shot ще са/

Not mine....

----------


Болка по Загубения

Той стоеше на дъжда. Капките вода се стичаха по красивото му лице. Той беше седял тук дълго време. Гледайки надгробният камък. Приближих се. От многото дъждовни капки по лицето му не разбрах дали плаче или не. Исках да го утеша, но не знаех как. Затова просто сложих ръка на рамото му. Той ме усети. Обърна се бавно. Тогава разбрах. Беше плакъл до сега, и продължаваше да плаче. Не издържах. Очите ми се напълниха със сълзи. Дръпнах го и го прегърнах силно. Той отвърна на прегръдката ми. За пръв път от 5 години той ми позволи да се доближа до него. След ОНЗИ инцидент той се затвори в себе си. Знаех, че ще ме мрази вечно, но явно днес дъждът бе отмил омръзъта, която утре отново ще се появи в очите му. Затова реших просто да се насладя на момента. Държах го в прегръдките си. Притиснат към гърдите ми. Не разбирах. Защо идваше отново и отново тук? Нима очакваше нещо? Погледнах през рамото му. Познавах толкова добре тази надгробна плоча. Бях плакала над нея 3 години. Сега вече бях приела фактите. За жалост, Саске го болеше повече от колкото мен. „Наруто ...” мислите ми, сякаш го зовяха от гроба. Той ни бе оставил. Заради мен, той бе отнел живота си. Заради мен...
Наруто Узумаки. Той бе решил, че може да има всяка. Дори тази, която вече е взета. Аз, Сакура Учиха, мислех, че той само се шегуваше онази вечер, докато празнувахме рожденният му ден. Уви! Той не се бе шегувал. Напихме се. Бяхме щастливи.И много глупави. Той го направи с мен. На сутринта Саске ни хвана. Започна да ни вика. Да ме убижда. Беше бесен. А аз – объркана. Защо бях направила това? От този ден Наруто вече не говореше със Саске, но напук говореше и се виждаше с мен, когато съпругът ми беше на мисии. Едва вечер ме повали : „Нека да го направим пак! Той няма да ни хване! Моля те!” глупачка ли бях онази вечер, че приех, незнам. Това което знам бе, че Саске не ни хвана. Обаче реши да прости на Наруто. Станаха приятели, но Наруто го гризеше съвестта. Както и мен. Една вечер, когато беше пиян, блондинът разказа всичко. Аз бях на мисия. Разбрах чак когато се върнах. Навреме за погребението на приятелят си. Първоначално реших, че Саске го е убил, но се оказа друго яче.
Узумаки бе отнел живота си, след като признал всичко на мъжът ми. Явно не бил толкова пиян, защото избягал, при вида на бесният Саске. На другият ден го намерили мъртъв в домът му с бележка, която гласяла : „Саске, ужасно съжалявам! Надявам се да ми простиш!”...
Саске не го прие никак добре. И все още не е свикнал с мисълта, че брат му е мъртъв. Макар, че дори не бяха истински братя, те се бяха държали като такива. Днес Саске за пръв път показваше друга емоция осмен злоба и ненавист. Днес сърцето му сякаш беше отворено и лесно рънимо. Знаех го. Затова реших да се опитам да излекувам раните, който му бях нанесла. Вечерта беше пред нас в целият си блясък, за това реших да се възползвам. Беше вълшебно. Но на сутринта мястото до мен бе празно. Реших, че отново ми е бесен и е отишъл на гробищата, но щом се изправих и отидох в кухнята го заварих да прави закуска. Стоях, невярваща на очите си. По това време беше странно той да си е в къщи. Когато ме видя, за пръв път откакто сме женени той ми се усмихна истински. Очите ми се насълзиха. Той се приближи до мен и ме притисна към гърдите си. Прегърнахме се. После ме целуна страстно и ме каза „Обичам те!”. От този ден нататък той вече не беше същият. Усмихваше се. Не беше толкова злобно настроен към всички. И най-сетне получих това, което исках от Саске – любов! Живатът ни се промени коренно. И знаех, че Наруто би се радвал! И то много!

THE END

Една сълза

Беше тъмна януарска нощ. Небето бе отрупано с мрачни облаци. Луната, от време на време се показваше из зад някой от многото облаци. Звездите, обикновенно ярки и открояващи се, тази вечер не се виждаха никъде. Целият град спеше. Всички къщи бяха тъмни; улиците – пусти. Дори и уличните лампи отказваха да осветят градчето тази вечер.
В изоставеният парк „Съмър тайм” , на една отдалечене пейка седяха момче и момиче. Момчето беше чернокосо с тъмни, като нощта, черни очи и бледо лице. Беше облечен с нова, черна риза, като бе оставил най-горните копчета откопчани. Дънките му бяха в тъмно синьо, скъсани на десният крачол, както бе модата по онова време.
Момичето, от своя страна бе облечено в слетло червена рокля, дълга до коленете; червени пантофки с мънички панделки отгоре допълваха доалета. Дългата и розова коса, заедно с светло зелените очи, изпъкваше на нежно кремавото и лице.
Те стояха там. Седнали един до друг. Ръцете им се докосваха, но само това. Не се поглеждаха въобще, а от както бяха дошли не си бяха казали нищо. Но най-накрая тази зловеща тишина, която се беше появила внезапно бе прекъсната от тихият глас на момичето:
- Ако ще ми казваш нещо – давай! Започва да ми става студено, Саске!
Отново настъпи кратко мълчание. Момчето се взираше в земята, докато не се обърна и тъмните му очи не се срещнаха със светлите на момичето. Саске се взираше в момичето до себе си и се чудеше как да и каже новината. Пое си въздух и на един дъх каза:
- Късаме, Сакура!
Момичето бе, меко казано - шокирана. Незнаеше какво да каже или направи. Но трябваше да си признае, че го бе очаквала. Знаеше, че връзката им не вървеше. Предполагаше се, че ще я зареже рано или късно и ще я замени с друга от многото си фенки. За това едвам продума:
- Добре! Сбогом!
След тези думи тя се изправи, като не криеше сълзите си, които вече бяха намокрили пребледнялото и лице и побегна. Момчето остана само. Не усещаше самота, но и не се чувстваше свободно. Не изпитваше абсолютно нищо в този момент. Без много да го мисли, той стана и тръгна към домът си.
Когато сутринта дойде Саске се събуди с чувството, че нещо не е наред. Огледа се наоколо си. Не видя нищо ново - стаята му си беше същата, като винаги. Прозявайки се, той пусна телевизора. Прущрака няколко пъти и накрая се спря на сутрешната емисия. Говореха за някакво блъснато момиче. Първоначално Саске не обърна внимание, но чу нещо, което го накара да замръзне на място :
- „ ... Сакура Харуно бе открита мъртва, след като я блъснал камион. Човека казва, че момичето изскочило от нищото и преди да се усети колата го блъснала ...”
По нататък Саске не чу какво се говореше. В умът му кънтеше последното изречение... Тогава си спомни, че тя бе побегнала разплакана; беше изскочила на улицата, мислейки си, че няма коли и не се е огледала. Но когато се е усетила ... просто е било твърде късно.
Без чернокосият мъж да се усети, дистанционното падна на земята, последвано от една сълза. Само една. Но той не обърна внимание. Сега вече знаеше защо снощи не го е заболяло, когато я видя да плаче - беше си го представил. Уви - не беше си представял мъртва.

Край

Под жулещото слънце, и под тежестта на спомените ние ще оцелеем заедно!



Времето беше необичайно горещо за средата на март. Беше едва 12:00, а улиците бяха пусти. Небето - изчистено от присъствието на всякакви облаци. Само едно момиче се движеше, бавно и с ленива крачка по един от многото прашни пътища. Погледът и беше забит в земята. Беше потънала дълбоко в мислите си относно последните събития, случили се в Коноха. А те бяха толкова много - и все тъжни.
Въпросното момиче имаше дълга златисто - руса коса и небесно сини очи. Беше облечене в стандартното облекло за един Джоунин, с малката разлика, че нейното горнище не беше зелено, като на всички друга, а виолетово. С ръце в джобовете, тя вървеше към магазина си за цветя.
Изведнъж от някъде се чуха забързани стъпки. Русокоската се спря и се огледа. Към нея се движеше момче с черна, като катран коса и същите черни очи. Кожата му беше бледа, като на болен. Облеклото - странно. Блузата му беше къса - стигаща до над пъпа; черна на цвят с бели кантове. Къси ¾ панталони - също в черно. И също като нея той беше свел глава - дълбоко замислен.
- Здравей, Сай-кън!
Поздрави го момичето, като помаха. Сай вдигна глава и разпозна гаджето си.
- Здравей, Ино, мила. На къде си тръгнала в тези жеги, по това време?
- Незнам и аз .Просто реших да се разходя и да помисля. Ами ти, бебчо?
- Тъкмо се връщам от гробищата. Отново бях там, за да ги посетя.
- Не мислиш ли, че ходиш твърде често там?
- Не. Те ми бяха приятели, Ино!
След този отговор Ино замълча. Спомените от миналите дни отново нахлуха в главата и.
Имаше много мисии, в които отбор Гай беше задължен да присъства. Естествено - всяка беше успешна. За жалост, Тен тен се разболя, след като се върна от деветата си мисия за месеца. Всички решиха, че не е нещо, за което да се притесняват, и оставиха брюнетката да си почива в къщи - за всеки случей. Отбор Гай беше пращан с отбор Какаши на мисии от този ден. След третата успешна мисия, сякаш причинени от някаква магия започнаха да идват провали. Провал след провал. Пращаха различни отбори на различни мисии. Все едно и също. Най-лошото бе, че повечето хора умряха.
Тен тен също не се справяше добре. Сакура - една от най-добрите медички в селото отговаряше за нея. Уви, след поредната провалена мисия, отбор Какаши не се върна. Всички се притесниха. Гай-сенсей казваше и се опитваше да обясни, че ги търсили на всякъде - но никъде нямало ни вест, ни кост от отбора.
Няколко дни след изчезването на Сакура, Наруто, Сай, Саске и Какаши, младата Тен тен почина. Оказа се, че болестта не била така безобидна, както смятали всички до момента.
Точно когато хората бяха решили, че всичко е приключило, една тъмна вечер селото беше събудено от нечии вик за помощ. Ино и другите от медицинският отдел веднага се притекоха да видят какво става. Останаха шокирани от гледката - Сакура и Сай носеха едва живите Какаши, Наруто и Саске. Помощ беше оказана веднага на завърналите се герой.
Мина една седмица. Достатъчно дълго, за да си отидат всичките. Саске и Наруто умряха от загуба на кръв. Какаши - от прекалено използване на Мангюку Шарингана си, а Сакура - от тежка болест, която много наподобяваше болестта, погубила Тен тен. Единствен оцелял бе Сай, който по чудо се беше разминал само със счупена дясна ръка и леко мозъчно сътресение.
Погребението на славният Отбор 7 беше на следващият ден. Всички плакаха. Всички тъгуваха. Дори и небето, което беше мрачно и неприветливо.

Ино излезе от мислите си и погледна тъжно Сай. „Той се самообвинява за смъртта им. Горкичкият!”. Тя го погледна с малка доза жал, след това се приближи до него и го целуна нежно по бузата.
- Хайде! Да се прибираме, стига сме стояли на това слънце.
Каза Ино, като се опита да се усмихне. Истината бе, че тя беше в състояние всеки момент да падне на прашната земя и да заплаче от болка и скръб. Но не го направи. Трябваше да бъде силна. Заради тях и заради себе си!
Двойката се отдалечи от площада, на който неусетно се бяха озовали и тръгнаха всеки към домът си. Без да си кажат нито думичка повече. Без да споменът каквото и да било. И отново - с наведени глави, мъж и жена, вървящи под дарещото слънце вървяха по упостелите улици и мислите им бяха заети от отишлите си им приятели...


КРАЙ

Изпълнено желание



Тя имаше тъмно зелени очи и дълга до кръста розова коса. Беше слаба, с добре оформено тяло. Лицето и беше бледо с добре оформен нос, малка уста и изпънати скули. Името и бе Сакура Харуно и днес бе най-щастливия ден от началото на живота и. Днес тя се омъжваше за мъжът в който беше влюбена от 12 годишна - Саске Учиха.
След като бяха ходили 2 години той и бе предложил брак в един ресторант, докато тя му казваше колко държи на семейните ценности. Беше паднал на колене и и беше поискал ръката. Естествено, тя беше приела без въобще да се двууми.
Днес беше свадбеният и ден и тя беше толкова щастлива. Усмивката не слизаше от лицето и. Сега бе в стаята си и бе застанала пред огледалото и се оглеждаше. Беше се втренчила в отражението на жената, която се откриваше пред очите и. Тя беше красива в снежно бялата си рокля, прилепнала около ханша и, а надолу бе разкроена и свободна. Имаше диаманти и перли посипани навсякъде; нямаше ръкави и стигаше до кокълчетата на кратата и, при положение, че бе с високи токлета. Косата беше хваната на кок, но не стегнат, а някак си небрежен, което придаваше на лицето на младата жена още повече красота.
Гримът и бе лек - спирала и очна линия. На устните си имаше розов гланц. Приличаше на богиня. Дори и сама не можеше да се познае. Сега бе време да слиза долу, а пред вратата и стоеше баща и, горд, че единствената му дъщеря ще се омъжи за младият Учиха.
Когато Сакура излезе от стаята, баща и я погледна и в очите му тя видя гордостта му към нея. Хвана младата розовокоска под ръка и напуснаха къщата. Излязоха от предният двор и влязоха в задния. Там бяха всички поканени гости - приятели, близк роднини и бизнес партньори. До олтара стоеше въпросният Саске Учиха в черен смокинг, бяла риза, която се подаваше под черното сако. Погледът му беше също така щастлив, като на младата му булка. Беше толкова красива в неговите очи, както и в тези на всички гости.
Свадбата бе толкова пищна, че няколко то високопоставените дами се просълзиха, когато младата двойка се целуна. Така те заживяха щастливо.

КРАЙ

Нощта беше още млада. Луната още не бе достигнала центъра на небето и все още не беше видяла дали всички са заспали.
Розовокосо момиче се разхождаше по пустите улици на Токио и, без да обръща внимание на следящия я човек тя продължи да ходи бавно, замислено и спокойно към дома си. не бързаше, защото знаеше, че щяха да и четът вече познатата до болка лекция, че за момиче тя се държи много непристойно. "Мислят си така, защото ме не познават достатъчно добре!" си помисли, слад като лека усмивка се появи на зачервеното и от плач лице.
Сакура не беше от момичетата, които щяха да "слушкат" родителите си и ще бъдат "тяхната гордост". Не, Сакура би предпочела да не се пребира въобще, отколкото да слуша едно и също отново и отново. Едва стигнал до края на същата улица, когато усети нечия ръка да се поставя неканета на кръста и и да я дръпва назад. С едно бързо движение тя се озова лице в лице с нейния най-добър приятел.
- Хех, стресна се!
Каза той, както казваше още от както се познаваха.
- Хм! Не е вярно. Просто се бях замислила.
Защити се тя, все така безчувствено, като този път се усмихна с истинска, лъчезарна усмивка.
- Голяма си скица, Саске! Къде беше днес?
- Много си любопитна!
Сак не обърна въобще внимание на коментара му. Просто се отскубна от хватката му и се завъртя, с намерение да се прибира вече. Обаче Саске имаше други идеи на ум.
- Чакай! - каза, след като я хвана за китката. - Трябва да поговорим! Спешно е!
Розовокоската се обърна /отново =_=/, така че да са лице в лице отново. Луцито му беше все така бледо, с малката разлика, че сега то беше придобило притеснена гримаса.
- Какво има? Какво се е случило?
Без да чака втора покана, Саске изстреля отговора си на един дъх:
- Заминавем с родителите си.
Сак само премига и с очи го попита: "И?"
- Сакура, аз няма да се върна. Никога!
Тя само стоеше и го гледаше в очите. Вече нито чуваше, нито приемаше. И с причина! Най-скъпият и приятел си тръгваше завинаги. Нямаше да се видят повече.
- Защо? Кога? Къде? Как?
Тези въпроси вяха съпроводени със солени сълзи.
- Родителите ми така решиха, аз нямам думата. Сомета излита утре в 9:00 сутринта за Рио де Жанейро.
Последва мъчително и неловко мълчание. Момичето се опитваше да срещне погледа му, но той беше свел виновно глава. Не знаеха какво повече да си кажат. Той понечи да си тръгне и тя не го спря.
На другия ден Сакура стана рано. Искаше да се сбогува. Трябваше и да му каже какво изпитва към него, преди да е станало твърде късно. Качи се на първото такси и отпраши към летището.
Тичайки прекоси фояето, като се оглеждаше за щръкнала черна коса. Никъде не видя Саске и семейството му. Продължи да обикаля, като се молеше да не закъснее и да го изпусне. Часът беше проверяван на всеки 2 минути. Сакура беше стигнала до пункта за проверяване на паспортите, а от тях все още нямаше и следа. Часът вече бе 8:50. Сакура започна да се паникьосва. "Къде, за бога, са?". В този момент с крайчето на окото си мерна позната коса. Преди да се усети вече беше зад Саске, който предаваше паспорта си. Потупа го нервно по раномо. Той се обърна.
- Сакура? Какво-
Не успя да довърши. Тя се метна на врътът му и му прошепна през сълзи на ухото:
- Исках, преди да си заминал да ти кажа...
- Какво?
- Аз ... обичам те!
Саске не успя да отреагира. Хората на опашката започнаха да ги бутат. С последни сили тя го целуна по устата след което се отдръпна. След няколко секунди получи SMS : "И аз те обичам, черешке!" . Тя се усмихна и чу шума от двигателите на самолета. Той, рано или късно, щеше да се върне и тя щеше да го чака пак тук, на това място! ...

Болката на ангела

Стоях на балкона на хотела и гледах небето. Тази вечер бе ясно и се виждаха всички звезди. Луната беше пълна и осветяваше главните улици на град Йокахома. И макар, че минаваше 22:00 часа целият град светеше : магазините, ресторантите, пекарната на отсрещната улица, всеки прозорец ... сякаш само аз забелязвах колко е часа. Отново погледнах часовника на китката си. Показваше 22:03. "Защо все още не е дошъл?" се запитах, като потропвах нервно с крак. "Той винаги закъснява! Как веднъж не е точен?". влязох в стаята, като затворих вратата след себе си. Светеше само нощната лампа, като хвърляше бледа светлина върху богато обзаведената хотелска стая. Прекосих я с бързи крачки и се озовах пред огледалото. Там видях отново тази непозната жена. Това красиво създание, което бе направило толкова грешки и продължаваше да ги прави, ме гледаше с онези празни тъмнозелени очи. То имаше дълга розово-сребриста коса, фигура на модел, дълги и стройни крака, показващи се из под късата вечерна рокля. Наричам го "то", защото отдавна вече не е човек и не мога да то нарека "тя".
Въздъхнах. Всеки път щом срещнех отражението си някъде, спомените ми изплуваха от черната бездна, в която бяха потънали и сякаш спяха мълчаливо. И отново, за сигурно стотен път бях принудена да си спомня. Да си спомня онзи ден. Онази случка, онзи отвратителен инцидент, който ме промени така...
Беше преди 3 години. Средата на октомври. Вече валеше пухкав бял сняг и затрупваше всичко, завивайки го с меко бяло одеало. Изглеждаше, сякаш го пазеше от нещо лошо, както майката пази малкото си дете. Този ден не беше нищо по-различно от другите дни на зимата... или поне това си помислих тогава. Никога не бях си и помисляла, че точно тогава ще ми се случи най-голямото нещастие. Годеника ми и аз трябваше да пътуваме за Токио този ден. Прогнозите за времето, обаче, не бяха хубави. Помолих го да отложим:
- Защо не изчакаме да се пооправи времето? Пътищата са заледени и~
Той не ми позволи да продължа.
- Стига де, Сакура. Нима мислиш, че нещо лошо ще ни се случи? Това е шансът ти да си намериш по-хубава работа. Нима ще позволиш на това замръзнало H2O да ти го отнеме?
- Не,но~
- Без "но", слънце. Не бъди писимистка. Всичко ще бъде ОК.
Това беше краят на разговора ни... оказа се, че бе и край и на няколко живота. Със Саске и семейството му потеглихме. Времето се влушаваше все повече и повече. Имах лошо предчувствие. Пътувахме няколко часа по заледената магистрала и за секунда си помеслих, че съм се притеснявала за нищо. Тъкмо щях да си въздъхна от облекчение, когато Саске наби рязко спирачките. Всичко останало стана за секунди - колата се запарзаля по леда, блъсна се, претъркули се и накрая спря. Отворих бавно очи. Всичко беше в кръв. Чувах приглушения вой на полицейските и линейските сирени. Лремигах за да фокусирам по-добре. Погледнах към Саске. Целият беше в кръв и не мърдаше. За части от секундата напълно забравих за другите в автомобила и тръгнах да помагам на любимия си. Виках името му, побутвах го - нищо. Точно преди да изгубя съзнание усетих две силни ръце да ме хващат за кръста и да ме изтеглят от колата. Протегнах дясната си ръка и за последен път докоснах меката, гарваново-черна коса на Саске.
Когато се свестих бях в болницата. Не бях тежко ранена, за това ме изписаха след седмица. Бяха ми казали, че шофьора бил с откопчан колан, когато ни намерили, което значело, че се е опитал да ме спаси ...
От този ден нататък аз се промених. Станах жената, която само работата можеше да успокои; тази, която взема решения за чуждите животи; тази, която мрази и ненавижда всичко и всеки; тази, която Саске не желаеше да вижда и познава, когато бяхме деца /тука смисъла е, че като малка Сак е била такава, каквато ви я описах сега - а на Саске тва не му се е харесвало и заради него тя се е променила/. Станах такава кучка, че хората страняха от мен. С течение на времето аз се извисих в империята си и станах най-влиятелната жена в Япония, та чак и в Света. Но това не излекува огромната рана ... не накара кошмарите да изчезнат ... не ми даде покой.
От мислите ми ме извади звъненето на вратата. "Най-накрая!". С едно бързо движение отключих вратата. Там стоеше висок, спретнат и стегнат русокос мъж. Това беше Наруто Узумаки - най-влиятелният бизнесмен в Япония. С него бяхме съдружници от известно време. Вчера се бяхме уговорили за среща. Бизнес среща. И както обикновенно той закаснява.
- Много съжалявам, че закъснях, Сакура. Навън е пълна лудница. Задръствания навсякъде.
Усмихна ми се детски и ми подаде букет червени рози.
- Заповядай!
- Хм. Благодаря, Наруто. Красиви са.
Поставих розите в една ваза и се върнах при блондина.
- Е? Ще тръгваме ли или какво?
Само кимнах. Докато се обръщах да заключа вратата погледа ми се спря на снимката на нощното ми шкафче. Тя беше в дървена рамка с позлатени крайща и в момента лунен лъч огряваше двамата души на нея. Сърцето ми се сви от болка.
Излязох от фоайето на хотела. С Наруто сложихме куфарите ми в багажника на BMV-то му и потеглихме. Спомените ми отново заспаха дълбокия си сън, като само един проблясваше в мрака на празното ми в момента съзнание. Случката от преди малко. "Много болка за толкова кратко време." си помислих. Тогава думи на Саске прокънтяха в главата ми, докато гледах пътя пред нас : "Ангеел мой!" - така ме наричаше винаги, когато не бях в настроение. "Сега няма кой да ми ги каже, но аз ги помня!". Затворих за кратко очи. Една сълза се стече бавно и агонично по дясната ми буза.
На снимката, която бях оставила в хотелската стая бяхме аз и Саске. В долния десен агал беха написани същите онези думи "... Ангеле мой...".
Лека усмивка се появи на лицето ми. Нарочно оставях снимката - надявах се да оставя и спомените, а заедно с тях и болката. Раната щеше да зее отворена още доста години, но поне сега се надявах, че ще мога да си отдъхна от бремето на миналото. Преди да затворя отново очи и да се отпусна на кожената седалка, аз погледнах за последно към небето и прошепнах:
- Рано или късно и ангелите падат от небесният си рай, скъпи ми Саске.
Вече спокойна се унесох в приятен сън, в който нямаше болка, нямаше страх, нямаше угризения или печал. Само едно нещо оцветяваше с присъствието си мракът - белият, пухкав сняг.

Сега и завинаги!

Плакала съм глупаво години наред. Чаках го да дойде, да ме прегърне, да ме обикне. И дори и сега в сърцето ми се е спотаила онази малка искра, която се опитвам да загася. Искрата на надеждата, че той е някъде там и си мисли за мен, така, както и аз си мисля за него. Но това са само надежди. Блянове създадени от унищоженото ми сърце. И макар и така приятни, така красиви те са си само блянове - нищо повече, нищо по-малко. Толкова много време съм била като мъртва за теб. Мисълта за мен те е отвращавала. И все пак надеждата е това, което ме държи на крака и ми пречи да рухна на земята, като някаква развалина.
Понякога ми се струва, че все още си до мен. Че не си си отишъл, не си ме изоставил. Но тогава поглеждам старата снимка на рафта. Взимам я. Плача, знаейки, че съм те изгубила завинаги. Но сякаш това не ме притеснява вече. Защо ли? Може би заради това, че колкото и да те исках за себе си през всичките тези години - ти никога не беше мой, колкото и любов да ти давах - никой не ми я връщаше обратно и колкото и да плачех за теб - ти така и не дойде да избършеш сълзите от бледото ми лице. Може би това е причината и сега, няколко месеца след като си отиде мен да не ме боли толкова.
Но глупаво продължават да се леят сълзитеми без причина. Не мога да ги спра. Да им кажа „Стига вече! Той няма да се върне. Спрете да се леете!” няма смисъл. Те не ме чуват. Никой вече не ме чува.
С последни сили поглеждам през прозореца право към твоета къща. Чакам няколко секунди. Ти така и не идваш при мен. Знам че няма да дойдеш никога вече.
Но дори и сега знам, че ме гледаш. Знам също, че ще бъдем заедно. Сега и Завинаги! Забивам ножа право в сърцето си. Падам. Това е краят. Няма болка, нито викове за помощ. Има само вечно спокойствие. Вечен мир. Мир и свобода само за мен и теб. Сега и завинаги...

THE END