Да се влюбиш в негодник

Обичайните за края на лятото цветя бяха покрили полетата около пътя, който минаваше през Самърсет. Беше далече от Лондон, а се очертаваше да пътуват цял ден и дори утре сутрин. Дани не обърна внимание на по-голямата част от пътуването. Беше замаяна от обхваналите я емоции.
Това трябваше да е истинското щастие. Никога не бе изпитвала толкова силни чувства. Той щеше да се ожени за нея. Щеше да сбъдне всичките й мечти. Това беше почти всичко, за което някога се бе надявала. Само да не беше този страх, който вземаше връх над всичко друго.
Опасяваше се, че това не беше истина и Джереми Малори бе сгрешил. Потреперваше от мисълта, че всъщност беше истина и майка й бе още жива. Последното, което знаеха за нея бе, че живее в Самърсет в имението на баба си, но никой не я бе виждал, откакто се бе затворила там преди петнадесет години. Може би беше мъртва и те напразно пътуваха дотук. Но Дани се боеше, че ако Евелин Хилъри бе все още жива, можеше да не я приеме като своя дъщеря. Нямаше никакви доказателства за това, освен съвсем беглата им прилика. Как една прекрасна дама — дъщеря на граф и вдовица на барон — би признала една бездомница за своя собствена дъщеря?
Джеймс Малори бе настоял да дойде с нея, като бе казал на сина си, че тя има нужда от придружител сега, когато знаеше коя е.
На Джереми това изобщо не му се хареса, а и тя самата вероятно би възразила също, само да не беше в такъв шок. Та те дори не бяха напълно убедени, а само гадаеха. Само защото трагедията на Евелин Хилъри леко съвпадаше с нейната собствена, не значеше нищо. Вероятно бе само съвпадение.
— Дамата не е била там, когато съпругът й, Робърт, бил убит. Били в Лондон за кратко, когато тя била повикана обратно в Самърсет. Май че, баба й паднала или нещо подобно. За убийствата, отразени във всички вестници, се предполагаше, че са извършени от някой луд, който отишъл да краде в лондонския им дом и изведнъж започнал да убива наред. Съпругът й Робърт и няколко човека от прислугата били убити. Дъщеря й и дойката никога не били намерени, но заради кръвта в къщата, се предполагаше, че и те са били убити и после извлечени от дома. Фактът, че техните тела бяха изчезнали, а останалите бяха оставени в къщата, наведе на мисълта за луд човек. Просто нямаше никакъв смисъл в подобно клане.
— Как така не успя да я познаеш? — беше попитал Джереми баща си. — Нали си бил в Лондон тогава?
— Всъщност, причината бе доста романтична. — каза Джеймс. — Доколкото си спомням бях много разочарован, че така и не се запознах с лейди Евелин. Случи се така, че тя имаше най-краткия сезон, познат досега — беше се появила само на едно парти, където Джейсън се бе запознал с нея. Излиза, че Робърт Хилъри вече я познавал и я бе последвал в Лондон, за да й направи предложение. Тя прие и те се прибраха на другия ден. Установиха се в провинциалното му имение в Хемпшир, където им се роди дъщеря. Понякога посещаваха Лондон, но не общуваха с никого, докато бяха в града и именно затова толкова малко хора си спомнят лейди Евелин.
Дани почти не чу казаното. То бе в съзнанието й, но тя някак си не можеше да направи връзката със себе си. Все още не. Страхът не я напускаше.
Присъствието на Джереми я успокояваше, но още по-добре й беше, че я прегръщаше през цялото пътуване. Без него, тя сигурно щеше да се побърка. Колкото повече се приближаваха до Самърсет, толкова повече страхът я задушаваше. Ако имаше как да избистри мислите си, сигурно би побягнала в обратната посока.
Имението, в което пристигнаха най-накрая беше великолепно. Основната сграда беше на три етажа, но имаше и две по-малки крила отстрани. Беше изградена от тъмен сив камък и покрита с бръшлян. Наоколо се простираха добре поддържани поляни, осеяни с величествени стари дъбове. Гледката усили страха на Дани стократно. Никога не беше мислила, че някой може да живее в толкова голяма къща.
Не ги допуснаха вътре. Дани остана доволна като чу, че лейди Хилъри не приема посетители по никакъв повод. Икономът бе непреклонен, а името Малори не означаваше нищо за него.
Вратата почти бе затръшната пред тях, когато Джереми загуби търпение и избута пред себе си Дани, която досега се криеше отзад.
— Вярвам, че госпожата би желала да види дъщеря си. — каза той на мъжа.
Икономът — доста сериозен мъж — пребледня и зяпна Дани. След няколко дълги секунди каза с треперещ глас:
— Влезте! Моята господарка е в градината зад къщата. Ще ви отведа…
— Само ни покажи накъде да вървим! — каза Джеймс, който още беше ядосан на човека.
Тя не беше в градината. Един от работниците ги насочи към езерото точно зад редица дървета, като поясни, че мадам обичала да се разхожда там.
Дани изоставаше нарочно и трябваше да я теглят за ръка. Накрая тя се запъна и спря. Джереми повдигна лицето й към своето, видя колко бе пребледняла и я прегърна.
— Не мога да отида там. Заведи ме у дома! — примоли се тя.
— От какво се боиш?
— Тя ще ме намрази. Едва ли би искала някоя като мен да й бъде дъщеря. Твърде късно е да бъдем семейство.
— Знаеш, че това не е така, но никога няма да разбереш, ако не се срещнете. — После добави с изключителна нежност. — А дори и така да е, ти имаш мен.
Думите му я разтопиха. Щастието й надви страха и я обгърна с все сила, като й върна смелостта.
Позволи му да я преведе през равните редици от дървета до другата страна, където Джеймс бе спрял, за да ги изчака. Джереми се опита да я разсее и попита:
— Не разпознаваш ли имението?
— Не, изобщо. Изглежда ми твърде голямо, за да може някой да живее в него.
— Всъщност, то е съвсем мъничко.
— Лъжец!
— Не, наистина. — уютно и приятно е.
Тя му се изплези, но почти веднага замръзна на място. Пред езерото имаше поле, застлано с цветя и там се разхождаше дама със сребърно руси коси.
— О, Боже! Сънят ми, Джереми! Аз съм била тук преди — с нея!
Наложи му се пак да я дърпа напред, защото краката й просто отказваха да й се подчинят. Джеймс ги поведе. Нито един от тях нямаше да допусне тя да спре.
Дамата беше с гръб към тях и се движеше бавно през цветята. Бе потънала в мислите си и явно не ги чу.
Първите слова на Джеймс я стреснаха и тя се завъртя рязко към тях.
— Лейди Евелин, позволете ми да се представя. Джеймс Малори, на вашите услуги. Запознали сте се с по-големия ми брат Джейсън преди много години.
— Не си спомням, но по-важното е, че аз не приемам посетители. Моля да си вървите, сър. Нарушавате спокойствието ми.
Тя се обърна и понечи да си тръгне. Беше кимнала леко на Джеймс, но не бе обърнала никакво внимание на Джереми, нито пък бе забелязала Дани, която отново се бе скрила зад гърба му. Тя бе напълно сериозна като каза, че не приема посетители, но не настоя да разбере кои бяха те или как въобще се бяха промъкнали покрай иконома й.
— Може ли да си вървим вече? — едва чуто прошепна Дани.
Джеймс обаче я чу:
— Да му се не види! — прокле тихо той и се обърна към отдалечаващата се дама. — Не дойдохме чак от Лондон, за да бъдем отпратени с лека ръка. На мен може и да не обърнете внимание, но може би бихте изявили желание да се запознаете с бъдещата ми снаха. Тя поразително много прилича на… Вас!
Дамата отново се обърна. Явно забележката на Джеймс никак не я бе впечатлила. Напротив. Тя изглеждаше вбесена.
— Не ме правете на глупачка, сър. Уверявам ви, вече не съм толкова наивна. Нима си мислите, че сте първия, дошъл тук да ми пробутва дъщеря, само за да се докопа до имението на мъжа ми?! Първия път бях съкрушена. При втория опит бях по-предпазлива, но все още исках да повярвам, че дъщеря ми се е намерила. След третия опит, загубих всякаква надежда. Знаете ли какво е да загубите всякаква надежда?!
— Не мисля, че знам. Но ние не сме тук да ви убеждаваме в каквото и да било. Няма нужда от това. Девойката скоро ще стане част от моето семейство, а ние се грижим сами за себе си, тъй че не искаме нищо от вас.
— Тогава за какво сте тук?
Джеймс сви рамене:
— Предполагам, че би искала да си върне майката, но сякаш започвам да се замислям дали не й е по-добре без нея.
Дамата се вцепени, а Дани просъска към Джеймс:
— Не си въобразявай разни работи за мене, приятел. И не си и помисляй да я обиждаш!
Джеймс я погледна с повдигната вежда и отвърна сухо:
— Най-после спря да се боиш от мене, а?
Дани се изчерви и отново скри лице в гърба на Джереми. Това „Ние се грижим сами за себе си.” бе издигнало Джеймс Малори в очите й завинаги. Сега наистина не я бе страх от него. Но все още не можеше да се срещне лице в лице с майка си.
Евелин обаче я бе чула и макар да виждаше само полата на Дани зад краката на Джереми, тя обърна към нея цялото си внимание и каза настойчиво:
— Тя защо се крие?
— Защото е ужасена от мисълта, че няма да я искате. — отвърна Джереми. — През всички тези години, тя не помнеше нищичко от случилото се. Наскоро спомените й започнаха да се връщат.
— О, моля ви! Спрете! — каза Евелин подигравателно. — Толкова пъти са идвали именно с това оправдание.
Джереми не отговори. Обърна се и повдигна брадичката на Дани.
— Надявам се, осъзнаваш, че само усложняваш нещата. Тя ще съжалява за всяка казана дума.
— Или пак ще ни каже да се разкараме.
— Какво, ако ни каже така? Тогава ще си отидем у дома, ще се оженим и ще започнем да правим бебета. — ухили се той. — Ако това е, което иска да ни каже, то тогава, любов моя, нека приключваме. Протакането няма да промени нещата.
Дани изпъшка. Той бе прав, разбира се. Тя само се предаваше на страховете си и с това удължаваше агонията си. Тя пристъпи встрани от него и видя ядосаното лице на майка си. Почувства се, сякаш сърцето й падна в петите.
Но тъй като Евелин се беше подготвила за разочарование, отново беше бясна, че се опитваха да я измамят. За момент погледна към Дани, взря се в нея и остана толкова шокирана, че не можа да каже и дума. Виждаше себе си преди двадесет години, почти същата, а всъщност това бе детето, което мислеше, че няма да види никога вече.
Дани се бе обърнала и почувства как най-ужасните й страхове се превръщаха в реалност. Тя се сгуши в Джереми и зарови лице в гърдите му.
Гърлото й се бе свило дотолкова, че едва успя да произнесе:
— Отведи ме у дома!
Нямаше да заплаче. Отказваше да плаче тук, пред Евелин Хилъри. По-късно…
— Дани!
Тя се обърна. Майка й протягаше ръка към нея. Вцепенението й бе очевидно. Беше съвсем пребледняла.
— О, Господи, Дани, нима това наистина си ти?!
И сълзите рукнаха. Дани пристъпи към нея, после направи още една стъпка и накрая пробяга последните няколко, плачейки на воля и зарида още по-силно, когато ръцете на майка й я обгърнаха, притискайки я с толкова много любов. Тя разпозна миризмата, мекотата — всичко се връщаше по местата си. Колко много е била обичана тук! Тя най-после бе у дома.

Салонът беше огромен, както можеше да се очаква, добре почистен, но си личеше, че рядко се използва. Те се настаниха удобно. Евелин и Дани на дивана, Джереми на стола срещу тях, Джеймс остана прав, облегнат на студената камина и просто ги наблюдаваше готов да се намеси, ако се наложи или дори и да не се наложи.
Евелин държеше ръката на Дани. Не беше я пуснала, откакто ги поведе към къщата. Все още избухваше в плач отвреме-навреме, всъщност, всеки път когато погледнеше Дани и затова предпочете да обърне поглед към Джереми. И Дани не спираше да плаче и не й трябваше много за да потекат отново сълзите. Беше намерила майка си. Беше си върнала самоличността и истинския си живот. Все още очакваше да се събуди, толкова невероятно бе, че всичко за което си беше мечтала се сбъдна.
Тя вече беше разказала всичко по пътя към къщата. Евелин беше настояла почти веднага да чуе цялата й история. Но не беше много изненадана от това, което чу. Сега разбираше, защо така и не е успяла да открие Дани. Никога не би и дошло на ум да я търси в най-бедните коптори на Лондон.
— Мислех, че си мъртва. — казваше Евелин сега. — След като те търсих с години, накрая изгубих всяка надежда. А и тези измамнички започнаха да идват. Те имаха твоите очи, и трите. Иначе въобще не приличаха на теб. Цветът на косата можеше да е различен, можеше да си се променила много с годините, но очите щяха да са същите и затова мисля, че някой, който познава семейството ми, много добре ги е подучвал.
— Колко бяха? — попита Джереми.
— Три. Първото момиче беше на десет. Тя ме заблуди най-дълго. Минаха пет години преди следващия опит. И после още две, преди последния. Имах чувството, че братовчед му на Робърт ги намира и им казва как да се държат. Той искаше да заграби и имота и титлата на Робърт. След като опитът му да обяви Данета за мъртва се провали, той явно реши да създаде нова Дани, някоя, която да може да контролира или пък да се отърве от нея лесно и да докаже най-накрая, че е мъртва.
— И мен това ме учуди. — призна Джереми. — След 15 години отдавна трябваше да е обявена за мъртва.
— Той наистина се опита и беше бесен, когато молбата му беше отхвърлена. Баба ми беше жива все още и беше близка приятелка със съдията.
— Той е единствения жив роднина на съпруга ви, нали? — попита Джеймс.
— Да, негов трети братовчед и е незаконнороден, затова титлата ще се наследи от децата на Дани, а не от него. Но би могъл и да я получи, ако обяви Дани за мъртва, преди да е родила дете. Имаш ли дете, скъпа? — обърна се тя към Дани.
Дани се изчерви.
— Не, не още.
— Но скоро. — добави Джереми ухилен.
Евелин въздъхна.
— Предполагам, че не мога да спра тази сватба? Току-що я открих, а сега отново ще я изгубя?
— Не, но можете да дойдете да живеете с нас в Лондон. — предложи Джереми.
— Това е много благородно от ваша страна, — отвърна Евелин — но не бих си позволила да се натрапя на новобрачна двойка. Обаче ще се върна в Лондон, за да мога да виждам дъщеря си по-често. Старата ни къща в града е срината до основи, така и не я построих наново. Като знам какво се случи там… — Тя потрепери от ужас при спомена. — Но сега бих могла да я възстановя. Все още притежавам земята.
— Нямам спомен за тази къща. — каза Дани.
— Нищо чудно. Това беше първото ти пътуване до Лондон. Бяхме пристигнали само преди няколко дни, които ти прекара предимно по магазините и в парка с бавачката си. Така че, беше спала само няколко нощи там, преди да се появи убиеца. Аз самата също щях да умра там онази нощ, не се съмнявам. Просто баба ми си счупи крака. Ние бяхме много близки, тя беше всичко, което имах, след като изгубих родителите си като малка и тя ме беше отгледала. Нямаше да се успокоя, докато не отида да се убедя сама, че е добре.
— Значи си била тук, когато е станало?
— Дори още не бях пристигнала. Напуснах Лондон онзи следобед. Лошите новини ме завариха тук. Бях съсипана. Изгубих почти цялото си семейство. Робърт беше любовта на живота ми. Познавах го от дете, защото семейството му живееше съвсем наблизо. Отидох в Лондон за сезона само, за да го принудя да ми предложи брак. Вече бяхме влюбени един в друг. Просто на него му отне малко повече време да го осъзнае. Възможността да си оцеляла, Дани, беше единственото, което ме крепеше през годините, но неизвестността за съдбата ти ме измъчваше жестоко.
— Не се и съмнявам, че госпожица Джейн щеше да ме върне при теб, ако не беше умряла. — каза Дани.
— О, сигурна съм в това. Тя беше добра жена. Това беше още една причина да изгубя надежда. Накрая повярвах, че нещо се е случило, а ти беше толкова мъничка. Не беше възможно сама да намериш пътя към дома. Изобщо не предположих, че може да си загубила паметта си.
— Сега всичко се връща бавно. Откакто срещнах Джереми. Спомних си парка, в който съм играла. Спомних си и първото си име, но не го харесах много.
Евелин се засмя.
— И ние не го харесвахме. Трябваше да те кръстим така на майката на Робърт и се подчинихме, но баща ти беше първия, който те нарече Дани.
Дани се усмихна, но после колебливо продължи:
— И разпознах мъжа, който е убил всички онази вечер, когато ме откри и се опита да ме убие отново.
— Кога стана това?
— Съвсем наскоро. Той самият умря, докато се опитваше да избяга и не можахме да разберем кой е.
Евелин въздъхна.
— Винаги съм подозирала братовчеда на Робърт. Той беше единствения, който щеше да се облагодетелства от смъртта му. Но нямаше начин да го докажа. Пък и той даже не беше в Лондон, когато това се случи.
— Да не би случайно да се казва лорд Джон Хедингс?
— Да, Джон Хедингс, но не е никакъв лорд. Как отгатна? Ти не го познаваше. Той нито веднъж не ни посети, след като ти се роди. Мразеше Робърт и ние дори името му не сме споменавали. Аз самата съм го виждала само няколко пъти и то преди да се оженим. Усещаше се колко мрази Робърт. Въобще не си правеше труда да скрие ненавистта си.
Джереми обясни:
— Живееше в голяма къща, недалеч от Лондон и се представяше за лорд. Очевидно никой не си е направил труда да провери произхода му. А всъщност си беше комарджия и крадец от години и така е успявал да поддържа такъв висок стандарт на живот.
— И той също се опита да ме убие, — добави Дани — докато се опитвахме да го хванем в кражба, защото вече знаехме, че е крадец. Но като ме видя, ме позна, по-точно разпозна теб в мен и веднага разбра коя съм. Спомена също и другия мъж, че отново се бил провалил, както преди 15 години и реши сам да ме убие. Слава Богу, Джереми се появи и успя да го спре. Тогава разбрах, че той е бил човека, който е изпратил убиеца преди толкова много години. Но нямаше как да го докажем пък и нямахме представа за мотивите му.
— Боже Господи! Значи все пак съм била права. — каза Евелин. — Веднага ще повдигна обвинение.
— Ще трябва да си изчакате реда. — отбеляза Джеймс. — Той вече е арестуван за кражба и опит за убийство.
— Тогава веднага ще се погрижа да го променят на убийство. Няма да му се размине сега, когато знам кой е платил за да убият моя Робърт.
— Бъдете сигурна, че дните му са преброени, лейди Евелин. — увери я Джеймс. — Моето семейство също вече има законно право да търси възмездие, след като Дани скоро ще бъде една от нас.
— А, да, отново ми напомняте, че скоро ще я загубя. Но до сватбата тя ще остане тук с мен. Дали пък няма да се съгласите да отложите малко женитбата?
Джереми вече сериозно се мръщеше на думите й. „Ще остане тук с мен.” Как ли пък не! Но на бъдещата си тъща каза само:
— Проклет да съм, в никакъв случай!
Евелин изцъка неодобрително, Дани обаче му се усмихна, преди да се обърне към майка си.
— И аз самата щях да кажа същото.
— Значи го обичаш? — попита Евелин меко.
— О, да, с цялото си сърце!
Джеймс извъртя очи и каза сухо:
— Хайде да не ставаме толкова сантиментални още преди да е минал обяда, деца! И не забравяйте, че ще спите в отделни стаи. Трябва да се отнасям сериозно към ролята си на придружител, не мислите ли?
Това накара Джереми да изстене доста високо.

Ожениха се в края на август. Съобщението за сватбата беше разпратено из графството на Евелин, както и в Лондон и това шокира цялото висше общество. Вярно, че си шушукаха, че Джереми ухажва красавицата Лангтън, но никой не бе повярвал и за миг, че той ще надене брачните окови.
Дани разбра, че Реджина Идън много я биваше да оправя заплетени ситуации, когато веднага измисли обяснение защо Дани беше представена на обществото като роднина на Келси Лангтън, но всъщност сега беше дъщеря на Евелин Хилъри. А това си беше доста сложно за обяснение. Обаче Реджи просто даде да се разбере, че е забравила да спомене, че семейство Лангтън са осиновили Дани като малка и са я отгледали като собствено дете, защото са я мислили за сираче по онова време.
Сватбата беше великолепна. След като толкова години беше вярвала, че няма да може да организира сватбата на дъщеря си, сега Евелин получи тази възможност и надмина себе си.
Дани можеше да си избере нова рокля, с каквато си иска кройка, или да предпочете роклята, в която Евелин се беше омъжила. Тя никога не бе имала чак такива грандиозни планове за сватбата си и не бе вярвала, че ще носи истинска булчинска рокля и затова избра роклята на майка си. Беше прекалено красива, за да я отхвърли — от небесносин сатен и дантела, толкова мека, като коприна. А и й беше точно по мярка. Вече беше забелязала, откакто се бяха сближили с майка си отново, че тя е също толкова висока като нея. Това била една от причините Евелин да не иска да присъства на сезона си в Лондон и затова си тръгнала веднага щом Робърт й предложил. Винаги се бе чувствала малко неудобно от високия си ръст. Всъщност, Робърт не бил по-висок, така че явно Дани бе наследила ръста на майка си.
Странно как отношенията им се развиха през тези седмици до сватбата. Беше все едно никога не се бяха разделяли. Топлината и любовта си бяха още тук и те не се поколебаха да ги споделят една с друга. И Евелин искаше да знае всичко за времето, през което Дани не е била с нея. Разговаряха до безкрай, понякога до късно през нощта. Смееха се и плачеха заедно. Дани все повече си спомняше за първите си години, които бе прекарала с родителите си. Боже, толкова хубаво бе да намери майка си отново!
Докато тя беше на седмото небе и имаше чувството, че ще се пръсне от щастие, Джереми не беше на себе си от мъка. Просто му бяха наредили да си тръгне. Казаха му, че само ще им се пречка и да не се сърди, защото той щял да получи Дани за цял живот и нищо нямало да му стане да потърпи няколко седмици. Не, изобщо не беше щастлив. Но й пишеше писма всеки ден, напълно забравил, че тя не може да чете. Всъщност, тя в последствие разбра, че човекът, който донесе първото е трябвало да й каже да ги пази и събира, за да може Джереми да й ги прочете, когато се оженят, но мъжът беше заслепен от усмивката на Дани и изобщо не го беше споменал. Затова Дани помоли майка си да й чете писмата всеки ден и Евелин непрекъснато се изчервяваше, докато четеше. Дани обаче нищо не забелязваше, завладяна и развълнувана от силата на страстта му към нея.
Той я обичаше. Наистина, наистина я обичаше! Чудеше се дали някога ще може да спре да се удивлява на този факт. И беше нещастен от кратката им раздяла, дори писа, че се напил за първи път в живота си. Е, всъщност, той пишеше, че се съмнява, че е вярно, но баща му, двамата му чичовци и Пърси, всичките твърдели, че се бил натряскал здравата и накрая се наложило да приеме, че е истина.
Евелин изненада Дани, като изпрати да доведат Дагър и Луси, както и всички деца. Тя осигури три карети да ги докарат и нямаше намерение да ги пусне да се върнат обратно в Лондон. Реши вместо това да изпълни отколешното желание на Дани и да създаде истинско сиропиталище за тях. Робърт имаше още два имота наблизо и единият от тях можеше да се превърне в чудесен дом за децата, докато растат. Дагър можеше да го стопанисва, но под ръководството на Евелин.
Те не се харесаха много в началото. На него хич не му допадна идеята да го командва някаква дама в напреднала възраст. Тя пък мразеше мисълта, че той е отгледал момиченцето й. Размениха си доста остри думи, но накрая се разбраха и започнаха заедно да обсъждат подробностите.
Слугите на Джереми също бяха поканени на сватбата. Те бяха приятели на Дани, в края на краищата. Тя беше решила да предложи на Клеър да смени работата си, защото мислеше, че ще й хареса много повече да работи с деца. И се оказа права. Клеър веднага се съгласи и с Дагър се харесаха още от първата си среща. Не, че Дагър се държеше по-различно, но Клеър беше станала по-уверена напоследък и въобще не му се плашеше.
Дагър, облечен в нов костюм за сватбата беше претърпял забележителна промяна. Беше се обръснал за случая, изглеждаше и се държеше чудесно. Дани си спомни, защо го беше мислила за свое семейство толкова много години. Вече му беше простила, че я изгони от бандата, още повече, че ако не беше станало така, тя вероятно нямаше да види Джереми никога повече. Направо го изуми, когато го помоли да я преведе по обсипаната с цветя пътека към олтара и да я предаде на младоженеца.
Луси също беше облечена в красива рокля и не спря да плаче по време на церемонията. Както и Евелин, разбира се. Самата Дани отрони няколко сълзи под прелестния воал, но това бяха сълзи на радост, докато изричаше клетвите, които щяха да я направят едно цяло с Джереми Малори. Тя не получи уважавания съпруг, за който си мечтаеше, когато реши да си търси мъж, но получи много повече от това — най-желания мъж в цял Лондон и той беше само неин вече.
Той не я видя преди сватбата. Пристигна предната нощ, но нея я изпратиха да си легне рано, а на сутринта имаше много работа и тя беше заета. Когато застана до него пред олтара, той я видя за първи път от няколко седмици насам, така че нямаше нищо чудно, че когато ги провъзгласиха за съпруг и съпруга, целувката продължи необичайно дълго и дори леките покашляния, които се чуха, не можаха да я прекъснат, та накрая се наложи баща му да го удари по гърба, за да го поздрави. Това едва не ги запрати и двамата на земята.
Всички Малори бяха тук, без изключение и така Дани можа да се запознае с тези, които не беше виждала още. Включително и децата. Тя самата беше настояла те да присъстват. Семейство Малори наистина се оказа доста по-голямо, отколкото си мислеше и сега тя беше една от тях. Още една от мечтите й се беше сбъднала. Вече имаше голямо семейство. Всъщност, с Джереми и майка си беше постигнала всичките си цели, освен една и тя го спомена вечерта, докато лежаха в голямото господарско легло в собствената й къща, наследствения дом на баща й, който сега беше неин, докато не роди син и той не порасне достатъчно, за да претендира за къщата и титлата барон, която вървеше с имота.
Те вече бяха прекарали заедно няколко часа, наваксвайки си за принудителната раздяла. Завивките бяха в пълен безпорядък. Тя се беше излегнала върху гърдите на Джереми и ръцете му плътно я обвиваха. Не беше ни най-малко уморена. Нито пък той.
— Ще трябва да проветрим това място. Все още е твърде задушно. — казваше Джереми.
Дани се съгласи.
— Ами, току-що е почистено, а е било затворено през всичките тези години. — после се сепна и попита. — Искаш ли да живеем тук?
— Не. — отвърна й той и след дълга пауза я попита на свой ред. — А ти?
— Не, повече ми харесва твоята къща. Пък и много по-лесно се чисти.
Той рязко се изправи и се намръщи насреща й.
— Да не си посмяла да почнеш да чистиш къщата пак, Дани! Сериозно. Дните ти с бърсалката за прах приключиха!
Тя му се усмихна, дръпна го надолу и пак се намести удобно отгоре му.
— Само те дразнех! Наясно съм с новото си положение.
Той измърмори:
— Дяволски добре стана, че аз не бях наясно, когато ти предложих да се омъжиш за мен. Иначе сигурно нямаше да го направя.
Сега пък тя се изправи рязко и настоя:
— Защо не?
— Защото, мила моя, майка ти изобщо нямаше да ми позволи да припаря до теб. Като не те познавам, как щях да се влюбя в теб. Щях все още да си се веселя с приятелите в блажено неведение, че никога няма да бъда щастлив без теб.
Тя се замисли над думите му за момент и после се засмя.
— Нямаше да те изгони, ако те опознаеше по-добре.
— Не бих разчитал на това, любима. Щеше просто да ме измери с поглед и да реши, че съм негодник и въобще не ставам за дъщеря й. Според нея, би трябвало да се стремиш към някой с величествена титла, нали разбираш, така разсъждават майките.
— Иска ми се сама да го разбера.
— Да разбереш какво?
— Как мислят майките. — после прошепна. — Искам дете, Джереми, твоето дете.
Той изстена, дръпна я обратно към себе си и силно я прегърна. Преди да я целуне, каза с дрезгав глас:
— Удоволствието ще е изцяло мое да удовлетворя това желание, Дани. Уверявам те!
— След като удоволствието ще е и мое, не може ли да поработим още тази нощ по въпроса?
— Тази нощ, утре, всеки божи ден, докато не започнеш да повръщаш сутрин, скъпо момиче.
— Аз няма да страдам от сутрешно неразположение. Майка ми каза, че не е имала такова, а също и нейната майка.
— Ни си го наследила, значи? Е, ето нещо, за което мога да благодаря на майка ти.
— Не си. — каза Дани.
— А?
— Не си го наследила, значи? — грейна тя насреща му. — Ама, наистина чудесно е да те поправя и аз веднъж за разнообразие. — после го изимитира. — истина, приятел.
Джереми избухна в смях.